Силвия Авдала, Израел, tribuna.mk

След вагона – основния за Музея на Холокоста в Скопие експонат има още един, който е предназначен да внушава идеята за български транспорт на депортираните евреи. Това е документален филм, прожектиран в експозицията на три паралелни екрана, и за който се твърди че е запечатал паметните събития от 1943 г. 
    Ситуацията с този странен филмов продукт щеше да е също толкова комична, като с вагона, ако в историята му не беше замесена и българската тоталитарна държава – по-точно

най-репресивният и инструмент – Държавна сигурност

             Когато през 1967 г. във Франкфурт на Майн започва делото „Бекерле“ срещу бившия германски посланик в София в ЦК на БКП се завърта в оборот циркулярно писмо със следния текст: „Другари, Бекерле е обвинен за депортацията на евреите от Македония и Беломорието, присъединени към България през Втората световна война. В обвинителния акт има редица моменти, които не са в интерес на нашата страна. Обвинението се позовава на официалната кореспонденция между България и Германия, където „спасяването“ на евреите от старите предели се приписва на Цар Борис. Това не бива да се допусне. Според нас има достатъчно материали, за да се използва и тази трибуна за разпространението на нашата истина – че това е резултат на борбата на Българската комунистическа партия и българския народ против фашизма и Цар Борис“. 
Бързо е взето решения България да участва със солидарни ищци, да изпрати документи, а по-късно и един филм, за който твърди че е от 1943, но следва предварително да бъде озвучен на немски език. А филмът е „ Депортация на евреите от Беломорието“.

Оригиналното лого на автентичен вагон на Германските железници

          В хода на процеса 

Франкфуртският съд отхвърля показанията на солидарните ищци,

 приложените документи – също, поради отказа на България да предостави оригиналите за експертиза. За филма съдът се съгласява да бъде прожектиран в съдебната зала, но без звук, защото дикторският текст е манипулативен. Защитата възразява, че при монтажа са вкарани документални кадри от други събития – напр. откриване от Бекерле и Цар Борис на изложба с германски индустриални обекти – 1942 г, министър Добри Божилов попълва книгата за впечатления от същата изложба и т.н. В залата дори не става дума, че ако влакът във филма е този, с който българските власти са товарили евреите от Беломорието – той не би трябвало да е с такива параметри. Защото по това време в участъка между Драма и Симитли има само теснолинейка /разстояние от релса до релса 60 см. и малки вагончета, които да съберат до примерно 20 души/. Другото, което не се коментира е логото – знакът на БДЖ стои странно върху фасадата на вагоните, без да е спазен стандартът на българските железници, върху напречни и диагонални оси, което практически и с класическия метод – шаблон и валяк – е невъзможно. Това, което също не достига до коментар, че върху кадрите се вижда опита да се заличат надписите Deutsche Reichsbahn и Hanover. Желанието на съдията да бъде разпитан операторът снимал въпросния филм се оказва неизпълнимо – българските власти твърдят че е починал, но могат да изпратят негов колега, който го е познавал – Васил Халиолчев.

Съпоставка между изтритото лого от кадъра във филма и истинското лого от оригинален влак на Германските железници Deutsche Reichsbahn

В монтажа са включени и кадри на фондация „Българско дело“, произвеждала кинопрегледите в Царство България. В средата не 1943 г. оператори на фондацията снимат документален филм в Горна Джумая по повод 40-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и покарай актуалния си проект снимат и огромна група евреи, натоварени с багаж, които вървят през града в посока на тютюневите складове. Никой от операторите обаче, не се качва на влака за Лом, нито снима на пристанището, каквито кадри също са включени.

Кадър от филма "Горна Джумая"

Барбара Барлет, служител в Бундесархив – Берлин, твърди че части от същия филм се появяват в началото на 60-те години в посолството на ГДР в Атина – продадени са от Димитриос Мегалидис и използвани същата година в съветски документален филм за гръцкия антифашист Манолис Глезос.

Върху копието, изпратено за делото „Бекерле“

няма данни за продуцент, сценарист, режисьор, автор на дикторския текст, диктор

9-минутният филмов тюрлюгювеч е сглобен от материали, които имат минимум 7 източника, но авторът му остава до последно анонимен. Копието-позитив, което се завръща в България, става част от актива на Националната филмотека, но никой там не разполага нито с негатива от монтажа, нито с официални данни кога и как се е появил там. За сметка на това пък е основа и за филма на Хаим Оливер „Ешалоните на смъртта“. Ленти с анонимката са щедро раздавани – на музеите на Холокоста в Скопие, Берлин и Вашингтон. Копие от същия филм е връчено и от Президента Желев в Йерусалим през  декември 1993 г. Фреската професорка, популярна с крайно-левите си възгледи Надеж Рагару твърди в книгата си „И българските евреи бяха спасени…“, че филмът през последните години не е част от експозицията на Музея на Холокоста в Скопие. Той обаче е редовно  прожектиран, когато гостуват държавни делегации, представители на международни организации и туристически групи от Израел. И не за друго, а може би защото е в абсолютен унисон със съдържанието на експозицията, която ако имаше претенции да е истински музейна – не би трябвало да съдържа фалшификати.