5% от БВП за отбрана и сигурност не са достатъчни за отбраната на НАТО

Когато Доналд Тръмп въведе своята „доктрина за 5%“, с която поиска съюзниците в НАТО да отделят 5% от БВП за отбрана и сигурност до 2035 г., генералният секретар на НАТО Марк Рюте я нарече „трансформационен скок".

Действително Алиансът традиционно оценява приноса на съюзниците основно чрез фиксиран процент от БВП, запазен за военни разходи, пише Габриеле Наталиция във "Форин Полиси". Но макар тази мярка да е политически удобна, сама по себе си тя далеч не е достатъчна за засилване на военните способности.

В държави, където усещането за заплаха е ниско и въоръжените сили имат второстепенна роля във вътрешната политика и обществения дебат, този показател може дори да се окаже контрапродуктивен. Натискът правителствата да харчат повече не създава автоматично по-силни армии, а понякога дори подкопава военната ефективност.

Италия е ясен пример. Италианското общество не възприема пряка военна заплаха за националната сигурност, а между армията и цивилното население съществува голяма дистанция. В резултат натискът за увеличаване на разходите за армията няма особен ефект.

В Италия отношенията между войската и обществото са силно повлияни от наследството на Втората световна война. След поражението си страната губи голяма част от военния си престиж, авторитет и значение - подобно на следвоенна Германия и Япония.

Десетилетия наред обществото отхвърля употребата на сила в международните отношения и трудно вижда смисъла от съществуването на въоръжени сили. Това отслабва ролята на армията и разширява пропастта с обществото, пораждайки невежество, безразличие и дори недоверие, пише в анализ на Габриеле Наталиция във Форин Полиси.

На оперативно ниво гражданско-военните отношения в Италия се характеризират с два основни проблема: слабо познаване на армията - както сред обществото, така и сред академичните и политическите среди. Малко експерти разбират реалната организация и нужди на въоръжените сили (проблем, валиден и за държави като Германия и Испания).

Нежелание да се поемат разходите - ефективната армия изисква инвестиции в обучение, полигони, боеприпаси - разходи без видим вътрешнополитически ефект като заетост или икономически растеж.

Първият проблем възниква, когато държава отчита увеличение на военния бюджет без реално да отделя повече средства. Така тя покрива целите без вътрешнополитическа цена. Това предизвиква дебат в Италия, след като НАТО отчита, че страната достига 2% от БВП за отбрана - скок от около 1.5% година по-рано. Мнозина се питат как е постигнато това увеличение от около 14 млрд. евро за месеци.

Отговорът остава неясен дори в официалния планов документ на министерството на отбраната (DPP). Там само се посочва, че в изчисленията са включени разходи за военна мобилност и други свързани с отбраната дейности, вероятно и киберсигурност.

В обобщение: Италия формално изпълнява целите на НАТО, но реалните ресурси за армията са по-малки, отколкото изглеждат. Това е до голяма степен неизбежно в общество, скептично към военните разходи, дори на фона на войната в Украйна и нестабилността в Средиземноморието.

Реално увеличение е възможно най-вече когато се представя като обслужващо невоенни цели - например корабостроителни програми, оправдавани с миграционен контрол и гражданска защита.

Може да се направи извод, че фиксиран процент от БВП е неефективен показател в държави с голяма пропаст между армия и общество.
За това са нужни редица промени, които включват сближаване между военни и граждани, обществен дебат за отбраната, по-силна роля на университетите и армията и т.н.

Без обществено разбиране и подкрепа, дори по-големите бюджети няма да постигнат ефект в отбраната.

Изследванията очертават три основни механизма за промяна. Първият е появата на сериозна външна заплаха. Именно такъв процес се наблюдава в голяма част от Централна и Източна Европа, където страхът от руския ревизионизъм води до дълбоки промени в гражданско-военните отношения и до твърд ангажимент за укрепване на въоръжените сили. Тази динамика обаче не се проявява в държави като Италия или Испания, където руската заплаха не се възприема като особено остра.

Вторият път е насърчаването на открит обществен дебат за отбраната. Той трябва да бъде честен и неидеологизиран, без да прикрива основното предназначение на армията – воденето на бойни действия. За да се случи това, дебатът следва да включва не само университетите, но и самите въоръжени сили.

Третата инициатива е физическото сближаване на обществото с армията. В този контекст често се посочва наборната служба, но ефектът ѝ върху гражданско-военната пропаст остава спорен: според едни тя я намалява, според други – я задълбочава. По-ефективен подход би могъл да бъде инвестирането в създаването или укрепването на регионални резервни формирования – доброволни структури, които позволяват на хората да водят нормален живот, като същевременно натрупват пряк опит с военната служба.

Ако НАТО иска държавите членки да изградят реални отбранителни способности, не е достатъчно просто да настоява за по-големи бюджети. Необходим е паралелен ангажимент за преодоляване на гражданско-военната дистанция. Това изисква по-дълбок и по-информиран обществен дебат за въоръжените сили – задача, която остава трудна в голяма част от Европа, където изследванията в областта на военните въпроси, сигурността и отбранителната политика все още са маргинализирани в академичните среди и често се посрещат с идеологическо недоверие.

Преодоляването на този дефицит предполага устойчиви инвестиции в университетски и аналитични проекти, публични лекции и дискусии, образователни инициативи в училищата, дни на отворените врати във военните бази, стажове и стипендии, както и пилотни програми за създаване или укрепване на регионални резервни части.

Без по-отворена и интелектуално плуралистична академична среда, която да разглежда военната ефективност и отбранителното индустриално сътрудничество като легитимни обекти на анализ, по-високите разходи за отбрана едва ли ще се превърнат в реален военен капацитет./БГНЕС