Човешко е да се умира. Георги Рупчев обаче е от онези поети, които надхвърлят човешкото.
„Убеден съм, че има сила, която въздейства върху нас. Дали ще я наречеш Бог, дали ще я наречеш съдба… Има нещо по-голямо от нас. Тук, в този свят, има неща, които се клатушкат. Неща, които единствено религиите крепят – като елементарен морал, вяра, човешка етика. В тоя смисъл – ако решим, че няма нищо друго, че сме сами, че веднъж се живее – става страшно!“, казва поетът, който си отива от този свят през 2001 година, след като цели 15 години прекарва на легло. 

УЛИЧНИ КОТКИ

Ръждивият дъжд пренебрегва сезоните
и разрязва с триона си въздуха.
Край армии - храсти подкастрени рози,
котараците улични плъзват.

Ръждивият дъжд, който спира над будките,
свойте шарени лампи запалва
над сгради, трамваи и радости блудкави,
и се кълчи и плиска нахално.

Издират небето два котешки нокътя.
Като в баня голямо е ехото.
Градът, сякаш гледан с концертен бинокъл,
е подскачащ и гъвкав, мяукащ и крехък е.

Колите политат - как бързо пролазват! -
фокусират дъждовната оптика.
Над парка е легнал замислено залезът
като труп на прегазена котка.