Илиана Славова

Първата година от втория мандат на Доналд Тръмп приключва зрелищно с нахлуването във Венецуела и ареста на автократа Николас Мадуро, незаконно заемащ президентския пост. И с апетити към Гренландия, застрашаващи целостта на НАТО.   

САЩ и преди са предприемали въоръжени интервенции в други страни, но тази във Венецуела не прилича нито на „Пустинна буря“, нито на войната в Ирак, нито на събитията в Афганистан. 

Операцията „Пустинна буря“ беше реакция срещу незаконната окупация на Кувейт от страна на Ирак. Тази в Афганистан целеше залавянето на световния терорист Осама бин Ладен след атентатите от 11 септември и свалянето на режима на талибаните, който го покровителстваше. Войната в Ирак беше насочена срещу  диктатора Саддам Хюсеин и режима му – извършител на масови убийства и геноцид.  

Всеки от предишните случаи на военна намеса е обвързван с усилия за демократизация или защита на суверенитет – както е в случая с Кувейт. Военните действия са предприемани с одобрението на Конгреса и в съгласие със съюзниците, в коалиция с други страни.   

В случая с Венецуела Конгресът и съюзниците на САЩ бяха оставени в неведение. Нахлуването е мотивирано не с факта, че Мадуро е диктатор, а с наркотрафика към САЩ – обвинение, което далеч не може да бъде адресирано само към Венецуела. 

Мадуро е отстранен, но не и апаратът му 

Изобщо не става дума за демократизация. Лидерката на венецуелската опозиция Мария-Корина Мачадо, носителка на Нобелова награда за мир, според Тръмп „няма подкрепата, нито уважението“ в страната, за да управлява. За опозиционния кандидат-президент Едмундо Гонсалес Урутия, който е истинският победител на последните избори, също не става дума. Белият дом преговаря с вицепрезидентката на Мадуро – Делси Родригес (сега временно изпълняваща президентските функции), и уверява, че няма да разполага американски войски в страната, ако Родригес прави каквото Вашингтон намира за необходимо. Тоест заявката на Тръмп, че САЩ ще управляват Венецуела в „преходния период“ означава сделка с досегашния режим, не неговото разграждане.  

Часове след залавянето на Мадуро хора от близкия кръг на Родригес съобщиха пред „Ройтерс“, че тя е пристигнала в Москва. Някои испански медии пишат, че интервюто ѝ за венецуелската държавна телевизия е дадено по телефона от руската столица. Разбира се, външното министерство на Русия отрече, но лъжата е обикнат от Кремъл политически похват. Дори изпълняващата президентските функции да не е била в Москва, това със сигурност не променя факта, че е сред доверените лица на покровителствания от Русия Мадуро, заемала е властови постове още при управлението на левия автократ Уго Чавес (също приятел на Русия) и е една от водещите фигури на чавизма. Не е нужно да пребивава физически в Москва, за да следва линията на Кремъл и да получава протекция оттам. 

Как иначе би имала дързостта да обяви Тръмп за окупатор,  което направи часове след ареста на Мадуро?

Русия от своя страна възропта срещу „акта на въоръжена агресия“ без особен патос, а Тръмп отговори (също без апломб), че не е доволен от Путин защото „Русия убива много хора“.  Изглежда като обичайното ежене за пред публиката, зад което в крайна сметка лъсва 

сговорът между Тръмп и Путин

 Дори заканата на американския президент, че Родригес може да плати по-висока цена от Мадуро, ако не прави „онова, което е правилно“, не звучи убедително. 

Фактът, че вероятният бъдещ „вицекрал на Венецуела“ Марко Рубио не отправи дори бегъл упрек към нея, е показателен. А е повече от ясно, че Рубио ще действа като аватар на Тръмп: по думите му, „приоритетът е краткосрочната стабилизация, не бързото демократично преструктуриране“ на Венецуела. И да, става дума за петрол, не за освобождаване на венецуелците от диктатурата, както мнозина се надяват. Апаратът на Мадуро остава, макар и без Мадуро – включително вътрешният министър Диосдадо Кабейо, който също е определян от САЩ като наркотерорист. 
Дотук с надеждите, че политическата грамотност на държавния секретар може да облагороди нагона на президента към цинични договорки.    

Някои се изкушават да правят паралел със светкавичната американска операция в Панама през 1989 г., когато е свален диктаторът  Мануел Нориега – също уличен в  наркотрафик. Тогава обаче целта е прекратяване на военната диктатура и установяване на демократично управление. За президент е обявен лидерът на опозицията Гилермо Ендара – преди това той е избран за държавен глава, но изборите са обявени от Нуриега за недействителни. 
Сега Венецуела може просто да получи още диктат. И изглежда е договорен с Русия. 

Не на последно място – геополитическият ефект е абсолютно различен: ако през 1989 г. Съветският съюз е пред разпад и президентът Джордж Буш-старши не е склонен да отстъпва пред автокрациите,  днес Тръмп катализира настъплението им.  
Така, както беше проведена, операцията във Венецуела - въоръжава Русия и Китай с алиби за агресивността им към съседни страни. С неглижирането на венецуелската опозиция и нуждата от демократизация в страната, Тръмп заличи моралното предимство на САЩ. И нещата не опират до това дали Москва и Пекин ще изтъкват, че операцията му е лишена от легитимност, а в реалната липса на легитимност. В самия Конгрес на Съединените щати се надигна недоволство, включително  сред част от републиканците. Ако Тръмп беше поискал разрешение от законодателите, просто нямаше да го получи. Съюзниците от НАТО са меко казано резервирани – от обтекаемото „няма да заплачем за Мадуро“ до осъдителните позиции от страна на Испания и Франция.

Американските граждани също не са ентусиазирани от операцията, въпреки че аргументът за борба с наркотрафика е легитимен и пряко засяга американското общество.  

Проучване на Reuters/Ipsos, публикувано на 5 януари, показва 33% одобрение за „военната акция по отстраняването на Мадуро“ и 34% неодобрение. 33% от анкетираните не могат да дадат оценка. Изследване на AP/NORC от декември, включващо въпрос за цялостния подход на Тръмп към Венецуела, регистрира 31% одобрение и 49% неодобрение. 

Тръмп избра да действа еднолично, игнорирайки преценката на избирателите, Конгреса и съюзниците. 

Няма изненада. Още при завръщането си в Белия дом показа автократични рефлекси. Дори експонира собствения си образ в социалните мрежи като крал с корона, Супермен, папа. Мнозина не приеха това сериозно , тълкувайки го като шутовщина или шегобийство. Само че американският президент не показва никакво чувство за хумор. 

Афинитетът на Тръмп към автократите и автокрациите 

Президентът на САЩ неведнъж се е изразявал със суперлативи, когато става дума за руския диктатор Владимир Путин, китайския лидер Си Дзинпин или саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман. Без значение кой колко кръв има по ръцете – важни са мащабите на тяхното влияние. Може да прегази някого като Мадуро, но не и тези, които му вдъхват респект. Ментално е близък с автократите и би искал да има тяхната власт. Според бившата говорителка на Белия дом Стефани Гришам, Тръмп „се е възхищавал“ на руския автократ за това, че може да убие когото пожелае. Бившата му съветничка Фиона Хил казва, че той завижда на Путин, защото би искал да управлява „както си поиска“.

Самият Тръмп казва, че харесва силните водачи, но всъщност харесва силовите. Защото не е ясно колко силен би бил Си или Путин, ако вместо в автократични режими – смазващи всяка съпротива, трябваше да управляват в демокрации.     

Във всеки случай, в парадигмата на американския президент демократичните норми са окови, пречка пред амбицията му за еднолична власт – спазването на правилата е за слабаците. Затова и показва високомерие към лидерите на демократичния свят. Заедно с вицепрезидента си Джей Ди Ванс се опита да унижи президента на Украйна Володимир Зеленски при посещението му в Белия дом през февруари, но посрещна Путин с почести и фамилиарности в Аляска през август. 

Със сигурност обаче осъзнава моралното превъзходство на демокрацията, затова зад високомерието прозира омраза и с такава страст подкопава демократичния свят. Стреми се да унищожи това, което не може да надскочи или да притежава.  

Американските учени Стейси Годард и Ейбрахам Нюман определят политиката на американския президент като част от „неороялизма“ – формираща се система на хиперелити, използващи „икономическите и военните взаимозависимости, за да извличат материални и имиджови ползи за себе си”. 

Потвърждение на тази констатация е склонността на Тръмп да третира международните отношения като поле за сключване на сделки, загърбвайки съюзите, основани на общи ценности.

Геополитическият завой на САЩ 

В новата “Стратегия за национална сигурност” на Съединените щати, публикувана през декември, Европа вече не е основен съюзник и дори не е сред основните приоритети, а Русия не се третира като заплаха.

Заявката за геополитическа преориентация на САЩ, дадена с речта на вицепрезидента Ванс пред Мюнхенската конференция по сигурността през февруари, е доразвита и официализирани в новия документ. Критиките  срещу доскорошните европейски съюзници са придружени от прогноза за „цивилизационно заличаване“.

И ако по отношение на Близкия изток се казва, че САЩ трябва да спрат „натиска върху тези нации“ (т. е. да престанат да изискват от тях спазване на установените правила на международния ред), упражняването на натиск върху Европа е норма.   

През февруари американският президент дори заяви, че би насърчил Русия "да направи каквото си поиска" със страните от НАТО, които не плащат за отбрана толкова, колкото САЩ са поискали.

Отношенията със съюзниците от Алианса вече не са приоритет. През декември представители на Пентагона заявиха пред „Ройтерс“, че  Европа трябва да поеме до 2027 г. контрола върху по-голямата част от конвенционалните отбранителни способности на НАТО. Европейски представители определят това като нереалистично, във Вашингтон също знаят, че е така. Т.е. искането е безсмислено от гледна точка на колективната отбрана. Но в контекста на високата вероятност за руско нападение срещу Европа след този срок, искането на САЩ може да се тълкува като стремеж  да се оттеглят от ангажимента си по чл. 5 с аргумента, че са предупредили европейските страни да се справят сами.

Но защо тогава Тръмп постави начело на европейското командване на Алианса ген. Алексъс Гринкъуич вместо постът да бъде поверен на европеец? Дали не е за да има повече лостове да парализира НАТО, оставяйки Европа на руския произвол?

Загърбвайки ценностния подход в международните отношения, който САЩ следваха доскоро, Тръмп възприема Европа и Украйна като пречки за сключването на сделки с Русия. 
Многократно е артикулирана тезата, че сближаването му с Кремъл е свързано с желание да се противопостави на нарастващото влияние на Пекин чрез откъсване на Русия от Китай. Тя обаче губи своите основания. В новата американска стратегия Китай е конкурент, но не и противник. Пекин е потенциален партньор за сделки, както и Москва.   

Тръмп явно предпочита да се договаря с автократите вместо да им противодейства . Може би идеята да царува в Западното полукълбо, а Путин и Си да си делят Евразия му звучи като добра сделка. Само че Русия няма да се откаже от влиянието си в Латинска Америка. Нито от носталгията си по Аляска, където Путин видя „руско наследство“ и не се посвени да го изтъкне.   

Привържениците на Тръмп виждат в налагането на санкции срещу „Лукойл“ и „Роснефт“ знак, че е способен на по-твърда политика към Москва. Само че ако не го беше направил, би се сблъскал с недоволството на американския петролен бизнес, който ще калкулира пропуснати ползи. Не може да си позволи да загуби подкрепата му. Охотното смекчаване на санкциите с дерогации също е показателно.  Освен това той разчита да приключи войната в Украйна и да отмени санкциите – дори в представения от него мирен план е включена отделна точка за „реинтегриране на Русия в световната икономика“        

Някои наблюдатели се опитват да обяснят външната политика на Тръмп като израз на това, което искат американците. Данните на института „Роналд Рейгън“ обаче показват сериозно разминаване с нагласите на гражданите. 

Според проучване от декември 2025 г., 64% от американците искат САЩ да продължат доставките на оръжия на Украйна – срещу 54% преди година. Противниците на военната помощ са 26%. 

Подкрепата за НАТО е достигнала рекордното ниво от 68%, негативно настроените са 22%. 

Отношението към Русия е негативно: 79% от американците я определят като враг, едва 17% я смятат за съюзник. Дори сред привържениците на MAGA 74% възприемат Русия като противник.  

64% смятат, че Съединените щати трябва да се ангажират в по-голяма степен със световните процеси и да запазят лидерството си.

Влиянието на САЩ като лидер на световната сцена, с демократичния свят зад себе си, определено би било по-голямо, отколкото като страна в очертаващия се триумвират Вашингтон-Москва-Пекин. Което означава, че лозунгът „Америка на първо място“ е просто фразеология, прикриваща намерения, каквито американските избиратели не биха преглътнали, ако бяха заявени честно в изборната кампания.      

Тръмп като господар на парче от поделен свят

Още в началото на мандата си Тръмп изрази намерения да анексира датския остров Гренландия, да превърне Канада в американски щат, да превземе Панамския канал. И породи опасения, че се стреми към римейк на стария световен ред, базиран върху  сфери на влияние. 

През декември потвърди аспирациите си към Гренландия, направи го и след операцията във Венецуела. Обяви, че  САЩ „се нуждаят“ от острова заради националната си сигурност – съвсем в духа на претенциите, с които Москва оправдава инвазията си в съседни страни. 

Разбира се, Русия има интерес от подобна варваризация на американската политика.       

Още през януари 2025 г. руският депутат Андрей Гурульов предложи на Тръмп да подели Гренландия с Русия. 
През март Путин коментира, че амбициите на САЩ да анексират острова са "сериозни" – имат исторически корени, и Съединените щати ще „стигат толкова далеч, колкото трябва“. 
През август говорителката на руското външно министерство Мария Захарова обяви, че САЩ имат право да купят Гренландия.  
През октомври говорителят на Кремъл Дмитрий Песков каза, че не бива да се забравя за Гренландия и за Канада, но не това са основните въпроси, а „какво е необходимо и изгодно“ за Русия.

Москва е склонна да приеме американските претенции към Гренландия, стига да бъде оставена да действа в Европа както реши. Още повече, че така поощрява конфронтацията между САЩ и Дания, която е членка на НАТО – какво по-хубаво за Кремъл от раздори в Алианса?  

Евентуална военна интервенция, каквато Вашингтон не изключва, ще означава нападение срещу съюзник от НАТО и фактическо оттегляне на САЩ от организацията. Денонсиране на поети от САЩ ангажименти, взривяване на колективната сигурност, легитимиране на грубата сила за сметка на правилата. 
Самият Тръмп призна пред "Ню Йорк таймс", че може би трябва да избира между целостта на НАТО и контрола над Гренландия. Каза също, че няма нужда от международното право, защото се ръководи само от своя "собствен морал" и своя ум. 
Доскорошният световен полицай – гарант за международния ред, се превръща в световен хулиган, аналог на руския Путин. 

Политиката на САЩ все повече приема очертанията на доктрината „Монро“ –  която в. „Financial Times“ нарече в сегашния ѝ вариант „доктрина Донро“. 
Все повече в изявленията на американските политици се акцентира върху „Западното полукълбо“ – знак, че „Ялта 2“ вече се е състояла, но негласно и задкулисно. И че Европа трябва да се готви за готви за война, защото следващото руско нападение е само въпрос на време. 

(Не)потушените от Тръмп войни

В стремежа си да получи Нобелова награда за мир президентът на САЩ заяви, че е прекратил осем войни. Обещаваше също да приключи войната в Украйна за 24 часа, но не успя за година и целта ще му се изплъзва неизвестно още колко дълго.   

За конфликта между Камбоджа и Тайланд, както и за този в Конго би било твърде пресилено да се каже, че са приключили – сблъсъците продължават.

Напрежението  между Индия и Пакистан продължава да тлее, а индийската страна е доста резервирана към посредничеството на САЩ.

Неразбирателствата между Сърбия и Косово, Египет и Етиопия изобщо не са ескалирали до бойни действия, за да се говори прекратяване на войни, каквото си приписва Тръмп.  

Постигнатото примирие в Газа също е под въпрос, защото „Хамас“ отказва да се разоръжи, а Израел е категоричен, че ако това не стане доброволно, отново ще прибегне към  силата на оръжията.    

Единственият военен конфликт, приключил с реални шансове за траен мир е този между Армения и Азербайджан. 

Ако добавим нападението срещу Венецуела и претенциите към Гренландия, имиджът на Тръмп пред Нобеловия комитет придобива отрицателни стойности. 

Единствената война, чието прекратяване би го направило, достоен за Нобелова награда, е тази от която зависи бъдещето на света – войната в Украйна. Но само при сключване на справедлив мир. Гръмко огласеният план от 28 точки (както се оказа – писан в Москва) определено не предлага това. Възнаграждава агресора и изисква от Украйна капитулация, каквато реалностите на бойното поле не предполагат.  По подобрения вариант от 20 точки, изработен от Украйна и Европа, явно няма съгласие, а Русия не само не смята да полага дипломатически усилия, но се стреми да ги провали като припише вината на Украйна. Американският президент позволява това с явната си склонност да толерира агресора и да притиска нападнатата страна.           

В. "Вашингтон поуст" писа, че дори при последната среща във Флорида Тръмп се е държал грубо и неуважително със Зеленски. След това президентът на САЩ артикулира скалъпеното обвинение на Путин, че Украйна е атакувала резиденцията му във Валдай, дори демонстрира колко е „ядосан“ – преди да се е допитал до собственото си разузнаване.  

С политиката си на сговор с автократичните режими Тръмп не само не прави „Америка велика“, но унижава страната си и нейните институции. Лековерието, с което подхожда към манипулациите на Кремъл унижава и самия него.   

Резултатът от първата година на мандата му е един много по-несигурен свят, усилване на автокрациите, нарастване на рисковете за Европа, все по-цинична агресия срещу Украйна. Демократичният свят загуби своя лидер – Америка вече не е сияйният град на хълма, който покорява с привлекателност, а не със сила. Тръмп угаси светлините.