Иван Кръстев пред "Гардиън", превод Портал "Култура"

Миналата седмица почина човекът, променил Съветския съюз. Той беше обзет от чувството, че страната му е била предадена – от Запада и историята. 

Германският поет Ханс Магнус Енценсбергер го нарече „герой на отстъплението“. Но може ли отстъплението да роди герои? Изгубен човек, покрусен от смъртта на любимата си съпруга, разяждан от чувство на вина и гняв и поради трагичната смърт на любимата му страна. Такъв е образът на Михаил Горбачов, първият и последен президент на Съветския съюз, обрисуван в яркия документален филм на Виталий Мански „Горбачов. Рай“. Такова бе и моето впечатление от Горбачов преди няколко години, когато се видях с него в празните офиси на фондацията му. Този силен и затрогващ образ на Михаил Сергеевич, починал миналата седмица на 91 години, ще остане завинаги с мен.

Помня и други два образа на Горбачов. Първият видях по телевизията в родната ми България през 1985 г. Бях 20-годишен студент по философия в Софийския университет, когато Горбачов бе избран за генерален секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз. Появата му във властта, без да говорим за първите му политически ходове, беше изненадваща като юлски сняг. Самият факт, че съветската номенклатура избра за лидер човек под 70 години, който можеше да завърши цяло изречение, беше истинско чудо. Още по-свръхестествено беше чувството за отваряне, което той донесе – заразното усещане, че нещо довчера невъзможно днес вече е станало възможно, и че нещо още по-невъзможно може да се случи утре.

Той ни освободи от психологическата бездна, че утрешният ден не е нищо повече от поредния ден. Цялото ми политическо съзряване премина под сянката на феномена Горбачов. Той не ни освободи, но ни позволи да вкусим свободата. Накара светът да се интересува от руския език и да се опита да си представи една по-различна Русия. Има цели лавици с книги, написани от политолози, анализиращи разликите между отворените и затворените общества. Далеч по-малко е написано за поразителната разлика между съзряването в общество, в което прозорците са отворени, и съзряването в общество, дори и сравнително отворено, в което въздухът е спарен и мирише на страх и застой. Този първи Горбачов не беше герой на отстъплението, той беше ангел на отварянето.

След това се появи вторият Горбачов, когото също помня доста добре. Беше август 1991 г., когато се провали превратът срещу него. Ала този път, наред с преврата, се срина и самият Горбачов. Превърна се в човека, който не успя да спаси социализма, но успя да унищожи собствената си страна. Беше съкрушен, ядосан и огорчен. Възможно бе да го съжалиш, но вече не можеше да му се възхищаваш. Беше от страната на губещите, човек без кауза.

Повечето западни анализатори трудно могат да разберат, че човекът, разрушил съветския комунизъм, бе един от малкото истински марксисти в съветското ръководство. „Все още гледам на Ленин като на нашия бог“, признава Горбачов във филма на Мански. Тъкмо тази преданост към марксизма обяснява в голяма степен управлението на последния съветски лидер. Неговата твърда вяра в привлекателността на социализма спаси света от съветско повторение на Тянанмън.

В края на 80-те години съветските и китайските елити бяха престанали да гледат на бъдещето като на продължителна битка за изграждане на комунистическо общество. Но възгледите им относно ролята на комунистическата партия и значението на насилието се различаваха. Горбачов обясни рухването на комунизма с неуспеха на партията да реализира вдъхновяващите обещания на марксизма и бе убеден, че социализмът ще се дискредитира морално, ако армията започне да стреля по собствения си народ.

Докато китайските лидери гледаха на кризата на комунизма по различен начин. Изпълнени със скептицизъм към основните постулати на марксизма, те оставаха привлечени от способността на комунистическата партия да упражнява властта, да организира обществото около споделени дългосрочни цели и да защитава териториалната цялост на държавата. Горбачов смяташе, че комунизмът се е провалил, защото не е успял да изгради социалистическо общество. Докато китайското ръководство смяташе, че комунизмът е успял, защото въпреки всички очаквания за обратното, партията е обединила държавата и обществото и същевременно е съхранила монопола си върху властта.

Не бива да ни изненадва твърдението на най-малкия син на Дън Сяопин, Джифан, че Дън е смятал Горбачов за „идиот“. Владимир Путин мисли като Дън, затова и графикът му не му позволи да присъства на погребението на последния съветски лидер. Според възгледите на Горбачов либералният западен ред беше единствената възможност за оцеляването на Съветския съюз, особено в онова трескаво състояние на националистическа мобилизация. Горбачов искаше да се присъедини към Запада, а от Запада очакваше да спаси страната му. Това не се случи. Чувстваше се предаден – може би от Запада, може би от естествения стремеж на хората към независимост и свобода, може би и от самата история.

В документалния филм на Мански Горбачов размишлява, че следващото поколение руснаци ще го възприемат по различен начин от тези, които днес виждат от телевизорите единствено трептящия образ на Путин. Дали това е самозаблуда на исторически неудачник или пророческо прозрение на един „герой на отстъплението“? Преди една година руски колега, професор в един от най-добрите московски университети, ми каза по колко различен начин гледат на Горбачов неговите студенти в сравнение с поколението на техните родители. „Те не го обвиняват за разпадането на империята“, каза ми той, „защото Съветският съюз не е бил тяхната страна. Напротив, те се възхищават на смелостта му да тръгне срещу системата и на почтеността му да се оттегли мирно от властта“.

Някои от тези студенти днес са на фронта. Как опитът им от войната ще промени мнението им за последния съветски лидер? Дали за тях истинският лидер е този, който може да започне война, или този, който има смелостта да прекрати една безсмислена война?

Въпросът, който ме преследва, откакто чух за смъртта на Горбачов, е дали речниците не са по-полезни от историческите книги и проучванията на общественото мнение, когато оценяваме значимостта на един политически лидер. Горбачов накара всички ни да научим две руски думи – перестройка и гласност. Тези думи са разбираеми без превод на всички основни европейски езици, изписват се по същия начин, по който се произнасят на руски. Докато Владимир Путин ни накара да научим само една дума – силовици, хора на силата.