Михаил Найденов, bulgariaanalytica.org

Хибридна война не се обявява, а вместо това се води. Атакуваните държави твърде често не осъзнават, че са жертва на хибридно въздействие. Това преди всичко е война на възприятията и там е насочен първият удар. Целта е възможно най-дълго поддържане на неяснота и объркване сред държавното ръководство и обществото. В този контекст особено вредна е подривната роля на местни фактори, който подпомагат действията на агресора. Тяхната първа задача е да отричат активно, дори агресивно, наличието на хибридно въздействие срещу собствената им държава. Ако това положение продължи дълго, възможно е един ден за нападнатата държава да стане твърде късно, за да е способна да се защити. 

„Върховното превъзходство е да покориш врага, без да се сражаваш,“ казва в „Изкуството на войната“ древнокитайският военен стратег и философ Сун Дзъ преди 25 века. Този резултат успя да постигне Русия през 2014 г., когато анексира Крим. Руски специални части без отличителни знаци, т.нар. „зелени човечета“, подпомогнати от силите на руския Черноморски боен флот в Крим, за дни окупираха полуострова, без да срещнат адекватна съпротива от парализираните украински структури за сигурност. Тяхната операция беше активно подкрепяна от местни фактори, действащи в полза на Москва. Паралелно с това беше проведена активна информационна кампания, насочена предимно към местното население и руското общество. За да прикрие придвижването на военни части и за да отвлече вниманието, Русия използва провеждането по това време на голямо внезапно военно учение в близост до Украйна. 

„Цялото военно дело се основава на заблудата“, казва още Сун Дзъ. Поради тази причина хибридната война е най-напред информационна. Днес медиите и особено социалните мрежи са най-ефективно използваният инструмент за манипулация. Фалшивите новини обаче са само върхът на айсберга в океана на психологическата война. Тя започва необявена и продължително подлага общественото мнение на създадени и промотирани от агресора наративи и манипулирани публични послания. Пример за такъв проруски фалшив наратив, използван и в България е, че НАТО милитаризира Източния си фланг, включително и Черно море, за да се подготви да нападне Русия. По този начин легитимното право и задължение за укрепване на националния и съюзния отбранителен потенциал са манипулативно представяни пред обществото като подготовка за извършване на агресия. 

Хибридната война е също така постоянна подривна дейност, започнала още от мирно време, срещу ключови сектори, гарантиращи сигурността и нормалното функциониране на държавата. Въздействието е по пълния спектър от националната мощ, познат в НАТО като DIMEFIL – дипломатически и политически; информационен; военен; икономически; финансов; разузнавателен; и правен (върховенство на закона). Независимо че се фокусира първоначално върху невоенния спектър, хибридната война в даден момент може да ескалира и да включи и военна сила. Например, в Донецка и Луганска области в Украйна Москва първоначално започна подривната си дейност с въздействие върху политиката на местно ниво, използвайки местни политически и икономически фактори, като впоследствие включи и активна военна подкрепа за проруските сепаратисти. 

В случая с Украйна, както и с Грузия през 2008 г., Русия се опитва чрез военна интервенция да дестабилизира тези държави и така да предотврати евроатлантическата им интеграция. Нещо повече – Русия се стреми по този начин да изпрати сигнал и към други държави от постсъветското пространство, че ще последва същото развитие, ако поемат по пътя на реформи и членство в НАТО и ЕС. В някои случай обаче стремежът на Москва е да постигне тази цел не с пряка военна интервенция, която не винаги е възможна, а като използва местни агенти за дестабилизиране на потенциалните членове на двата съюза. Пример в това отношение е неуспешният опит на Москва да предизвика чрез държавен преврат на 16.10.2016 г. в Черна гора смяната на правителството, с цел да предотврати присъединяването й към НАТО през 2017 г. 

В хибридната война може да бъде използван пълният набор от инструменти

както на „меката“ (невоенната), така и на „твърдата“ (военната) сила.

В различни комбинации в действие влизат както конвенционални и традиционни, така и да асиметрични методи и средства. В зависимост от преследваните цели и особеностите на обекта на въздействие могат да бъдат приложени информационни, политически, дипломатически, икономически, търговски, енергийни, военни и други инструменти. Корупцията и организираната престъпност също могат да са полезни за хибридно въздействие. Кибератаките стават все по-широко използван инструмент, като тяхното приложение за в бъдеще ще нараства. 

Хибридното въздействие може да включва както инструменти за оказване на натиск, така и „стимули“, т.е. тактиката както на „тоягата“, така и на „моркова“. „Стимулите“ предлагани от Русия са най-вече в енергетиката, включително и атомната, като в замяна на благоприятна за Москва политическа линия се обещават енергийни ресурси. В крайна сметка „морковът“, особено при инвестиции в атомната енергетика, може да доведе до значителни финансови загуби в дългосрочен план, както и до нездравословна зависимост от Москва. Опитът за реанимиране на проекта за изграждане на АЕЦ „Белене“ в България, който по всяка вероятност ще бъде финансово неизгоден в перспектива, може да се разглежда в този контекст. С АЕЦ „Белене“ ще бъде ограничена свободата на избор на идните поколения българи. Този проект, заедно с проекта за газопровода „Южен поток“, е още един опит на Русия да обвърже България дългосрочно в енергетиката. Това отваря нови възможности за оказване на подривно въздействие върху вътрешната и външната политика. Енергетиката и политиката за Кремъл в случая се явяват различните страни на една и съща монета. 

Хибридното въздействие засега се ползва с едно безспорно предимство – то осигурява възможността субектът, било то държава или недържавна структура, който го инициира, достатъчно продължително да отрича това. Целта е той да не бъде идентифициран като виновен навреме и недвусмислено. Това е вече познато от опита от анексирането на Крим като „plausible deniability“. Определени хибридни въздействия в „мекия“ спектър на силата понастоящем е трудно да бъдат отрано и ясно дефинирани като враждебни действия, подготвящи по-нататъшна ескалация. Например, това би могло да бъде информационна кампания в медии и социални мрежи, целяща да манипулира публичните възприятия в определена посока преди избори, или пък опити за намеса във вътрешната политика на дадена страна чрез оказване на подкрепа за определен вътрешнополитически субект. Подобни действия могат да целят разделението и отслабването на страната, върху която се въздейства, така че да се осигурят условия за по-нататъшно проникване в политическия й живот. Това няма как да не се отрази негативно върху външнополитическия й курс, а дори и върху стратегическата ориентация. 

По тази логика е възможно да бъде осъществена активна хибридна кампания срещу държава-член на даден съюз за колективна отбрана, включително и НАТО. В такъв случай заради възможността да бъдат отричани, първоначалните подривни действия, които не са военни, не дават достатъчен повод, за да бъде задействана клаузата за взаимна помощ при въоръжено нападение, в случая чл. 5 от Северноатлантическия договор. Така нападнатата държава може постепенно да бъде отслабена и накрая превзета отвътре, с използването на „меката“ сила на икономическите/енергийните, политическите и информационните инструменти, докато съюзниците й един ден бъдат поставени пред свършен факт. 

При динамично развиващия се днес феномен хибридна война въздействието спрямо всяка държава е уникално и включва различна комбинация от методи и средства. При едни се прибягва бързо и решително до употреба на „твърда“ сила, при други се постига въздействие с невоенни инструменти, така че да се постигне фактическо превземане на институциите на държавата без военна сила, предимно с икономически средства и с използването на местния корупционен потенциал. Това е познато днес под термина завладяване на държавата (state capture), въпреки че в първоначалната си употреба той носи по-тесен смисъл, фокусиран върху корпоративния сектор. 

Завладяване на държавата в този смисъл е факт, когато агресорът постигне

достатъчно ниво на влияние върху вътрешната и външната й политика.

В някои случаи за него дори няма да е необходимо жертвата да напуска съюзите, в които членува. Достатъчно би било само промяна на политиката й. Нещо повече, атакуваната държава може да бъде превърната в инструмент за прокарване на влиянието на агресора в съюзите, в които членува, т.е. да бъде превърната в „Троянски кон“. Това е целта, която Русия се стреми да постигне спрямо България сега. 

Руската стратегия за доминация спрямо България цели установяването на достатъчна степен на контрол върху развитието на страната, така че София да не може да води независима външна политика и политика за сигурност като член на НАТО и ЕС. Същността на тази стратегия е “България: троянски кон” в НАТО и ЕС. Наименованието й идва от циничните думи на руския постоянен представител в ЕС Владимир Чижов през 2006 г. който нарече България руски „троянски кон в ЕС.“ Съгласно тази логика, София може да е част от двата съюза, но при условие, че Кремъл може да влияние върху политическите решения в държавата. Така българското членство в НАТО и ЕС за Москва се явява повече възможност, отколкото заплаха. 

В изпълнение на тази стратегия Русия системно се намесва във вътрешнополитическия процес в България. За това говорят и открито циничните изявления за България и българската политика на Леонид Решетников, ръководител на Руския институт за стратегически изследвания към президента на Руската федерация в периода 29.04.2009-04.01.2017 г., който е и о.р. генерал-лейтенант от Службата за външно разузнаване на страната. Не само думите на Решетников, но и анализа на руското въздействие срещу България след 2014 г. говорят за наличието на руска подривна стратегия за влияние върху политиката в страната. Решетников открито призна и за руски опити за намеса в президентските избори в България през 2016 г. За това говори и проведена негова среща през лятото на 2016 г. в София с лидера на БСП Корнелия Нинова във връзка с издигането на кандидатурата на избрания по-късно с.г. за президент Румен Радев. 

Не е изненадващо, че Москва прави опити да се меси в българската политика. Русия прави същото и в други държави от НАТО, като напр. САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Холандия, Испания (при т.нар. референдум за независимост на Каталуния) и др. Москва преследва геостратегическите си интереси в Югоизточна Европа, а България е ключова за стратегията й държава. Решетников признава, че България за Русия е „вратата към Балканите,“ които са „традиционна зона“ на руското икономическо, културно и духовно влияние. По думите му, без България, Русия трудно ще достигне до Сърбия, Черна гора и Гърция и затова страната е толкова важна за Москва. Поради тази причина се очаква Москва да продължи настъпателната си стратегия спрямо България. Една от целите, за да бъде тя реализирана, е изолирането от управлението на страната на хората, които работят за това България да бъде по-ефективен член на НАТО и ЕС, т.нар. от Решетников „зачистка“ на проевропейския и прозападния елит, наречен обидно от него „пяната“ на българската нация.Руското влияние в България сега е изразено в икономиката, особено енергетиката, и в политиката, включително и в отбраната, като на последното не се обръща все още достатъчно внимание. Подриването на тези сектори се постига също и с помощта на подкопаването на върховенството на закона. За неговото незадоволително състояние свидетелстват годишните доклади на Европейската комисия за напредъка на България по Механизма за сътрудничество и проверка. 

Руската политика спрямо НАТО и ЕС е реваншистка. Кремъл се стреми да възстанови сферите на влияние на бившия СССР. Русия обаче днес няма добре дефиниран жизнеспособен геополитически проект, способен да предложи алтернатива на западния модел на демокрация, споделени ценности, сигурност, развитие и просперитет, чието олицетворение са ЕС и НАТО. Т.нар. Евразийски съюз остава концептуално неизяснен и е натоварен повече с реваншистки очаквания, носталгия по СССР и авторитаризъм, отколкото с реално осъществимо съдържание. Затова Русия се стреми да експлоатира преди всичко слабите звена в НАТО и ЕС, като ги дестабилизира. Защото в хибридната война първо се експлоатират слабостите у противника. На този етап Кремъл е способен единствено на това и го прави решително. 

Русия днес се стреми да предизвика разделение в ЕС и НАТО,

което да води до отслабване и дори евентуален разпад на двата съюза.

Това ще има като резултат формирането на нова „сива зона“ на несигурност в Източна Европа между Русия и Запада. Дори и да не успее да постигне тази цел, обаче, днес за Русия все пак е приемливо държавите от Централна и Източна Европа да останат в ЕС и НАТО. Нейната цел е обаче тези страни да са слаби съюзници, под силно руско влияние и напрактика безполезни членове, които да са в тежест на останалите страни-членки. Именно това е целта на руската стратегия „България: троянски кон“ в НАТО и ЕС. 

За да си дадем сметка пред какво предизвикателство България е изправена днес, най-напред трябва да отчетем факта, че Русия разглежда в стратегическите си документи НАТО като „основна външна военна опасност“. НАТО обаче не назовава никъде в официалните си документи Руската федерация като заплаха. Военната доктрина на Руската федерация, утвърдена от президента на 26.12.2014, посочва като „основна външна военна опасност“ „нарастването на силовия потенциал на НАТО“ и „приближаването на военната инфраструктура на страните-членки на НАТО до границите на Руската федерация, вкл. чрез по-нататъшното разширяване“. 

Вместо хибридна война руската военна мисъл използва термина „нелинейна война“. Това схващане е обяснено от Началника на Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация армейски генерал Валерий Герасимов. Според него днес са съществено променени „правилата на войната“, като нараства ролята на невоенните средства за постигане на стратегическите цели на държавата, а в много случаи те са по-ефективни от силата на оръжието. Интересно е да се отбележи, че терминът „нелинейна война“ се появява в разказ на Владислав Сурков, който е един от най-близките съветници на Владимир Путин, публикувал под псевдонима Натан Дубовицкий малко преди незаконното анексиране на Крим. Според автора в „нелинейната война“ всеки воюва против всеки и няма среден път. Има само победа или смърт. 

Воден от това реваншисткото дуалистично разбиране за „победа или смърт“, днес руският президент Владимир Путин се опитва да подкопае основите на демократичните общества в Европа и Северна Америка. За целта Русия използва явни или скрити средства и инструменти в различни области – военна, политическа, икономическа и информационна. В редица случай Русия се опитва да “подкопава западните демокрации отвътре чрез превръщането в оръжие на информацията, киберпространството, енергетиката и корупцията.” 

Известно е, че днес в Русия, в условията на контролирана от Кремъл икономика, за да оцелее, бизнесът е зависим от протекцията на висшето държавно ръководство. Това дава възможност за оказване на неправомерно влияние от страна на държавната власт както върху руски компании с бизнес в чужбина, така и върху западни компании в Русия. Москва е в състояние да окаже натиск върху бизнеса “да финансира подривната й дейност при политическите процеси навън –  например чрез подпомагане на антинатовска организация в Швеция или чрез създаването на антифракинг групи в България и Румъния, с цел да се бори с такива развития, които биха могли да заплашат руската доминация на Източноевропейския газов пазар.” 

Основната пречка пред Русия днес за реализацията на подривната й стратегия е не само военният потенциал на Западните държави от НАТО и ЕС, но най-вече тяхната вътрешна устойчивост на хибридни атаки. Тази устойчивост е основана преди всичко на върховенството на закона. Ето защо основен обект на атака в случая се явява самата правова държава. Защото там, където има достатъчно ниво на законност и ред, именно там Кремъл най-трудно може да провежда подривна дейност за превземане на държавите отвътре. Подкрепяните от Кремъл местни фактори трудно могат да оперират ефективно в среда на достатъчно ниво на върховенство на закона, свободна и основана на ясни правила пазарна икономика, прозрачност и активно гражданско общество. Свързаният с Русия бизнес днес най-добре действа в условия на слаби институции и спящо гражданско общество. В този контекст сега слабото звено в ЕС и НАТО сега са бившите комунистически държави от Централна и Източна Европа, вкл. и България. 

Ето защо освен чисто военните мерки, НАТО и ЕС трябва да се фокусират върху укрепването на върховенството на закона в страните-членки от Централна и Източна Европа, както и сред страните-кандидати. Ако то е дефицитно, силовите инструменти (структури за вътрешен ред и военен потенциал) на държавите от НАТО от Централна и Източна Европа ще се окажат в крайна сметка безполезни. Не може да има силни полиция, служби за сигурност и надеждни въоръжени сили, ако няма достатъчно върховенство на закона. Неговата липса подкопава и вътрешната сигурност, и отбраната на всяка държава и я превръща в лесна мишена за външни сили. 

Предвид всичко това, необходимо е твърдо противодействие на руската хибридна война срещу държавите от НАТО и ЕС, включително и България. След незаконното анексиране на Крим и в двете организации започна подготовка за противодействие на хибридните заплахи. Независимо от това, обаче, изграждането на  способности за противодействие е най-вече отговорност на самите държави. 

Основният проблем днес е, че

не всички страни в НАТО и ЕС оценяват по еднакъв начин хибридните заплахи

като основно предизвикателство за сигурността. Наблюдават се различия във вижданията както за същността им, така и за техния източник. Като цяло е възприето, че хибридното въздействие идва както от Изток (Русия), така и от Юг (основно тероризмът, регионалната нестабилност в Близкия Изток и Северна Африка, масовата миграция). Не всички държави от НАТО и ЕС обаче засега възприемат еднакво руската реваншистка политика. Например, Балтийските държави, Полша и Румъния възприемат по един начин действията на Русия в Европа днес, а Унгария, Словакия, Чехия, Гърция и Кипър – по по-различен. 

В НАТО работата по противодействие на хибридните заплахи започна още през 2014 г., като за укрепването на възпиращия и отбранителен потенциал и за ефективна защитата на страните-членки бяха взети важни решения на срещите на високо равнище в Уелс (2014) и Варшава (2016). В основата на подхода на Алианса за справяне с хибридните заплахи стои разбирането за необходимостта от концентриране на усилията в три основни насоки – подготовка, възпиране и отбрана. В края на 2015 г. Алиансът прие стратегия за противодействие на хибридната война. 

В ЕС също се полагат усилия в тази насока. Разбирането в ЕС е обобщено в Съвместната рамка за противодействие на хибридните заплахи – ответни действия на ЕС, 06.04.2016 г. 

Развива се и сътрудничество между НАТО и ЕС в тази сфера, като конкретните области за съвместна работа между двете организации са набелязани в Съвместната декларация от Варшава (2016). 

През октомври 2017 г. в Хелзинки беше открит Европейски център за високи постижения в противодействието на хибридни заплахи (Hybrid CoE), като страните-учредители са Великобритания, Германия, Естония, Испания, Латвия, Литва, Норвегия, Полша, САЩ, Финландия, Франция и Швеция. Центърът ще съсредоточи най-добрата експертизата за противодействие на хибридните заплахи, като ще бъде полезен за НАТО и ЕС и за страните-членки. Центърът е отворен и за други държави от НАТО и ЕС. Крайно време е и България да се присъедини към тази структура. 

Предвид гореизложеното, въпросът днес е дали и доколко е готова България да противодейства на хибридните заплахи. 

За съжаление, българските политици, като цяло, все още не оценяват адекватно хибридните заплахи. На стратегическо държавно ниво все още не е постигнато достатъчно единство в разбирането за същността и източниците на хибридните заплахи. Днес ръководителите на страната като цяло пренебрегват проблема с хибридните заплахи, идващи от Изток. Това личи и от противоречивите позиции сред политическите лидери по отношение на санкциите на ЕС и САЩ, наложени на руски юридически и физически лица. Пренебрегва се и нарушаването на стратегическия военен баланс на силите в Черно море в полза на Москва. Немалко български политици обаче са готови да говорят за хибридни въздействия, ако те идват от Юг. 

Обективните констатации за руската политика в Доклада за състоянието на националната сигурност на Република България за 2016 г. са стъпка в правилната посока, макар и закъсняла. С основание се твърди, че „действията на Русия са източник на регионална нестабилност и заплашват нашата основна цел за единна, свободна и мирна Европа“. Споменати са и руските действия за милитаризацията на Крим и „трайното нарушаване на геостратегическия и военния баланс в Черноморския регион“. Докладът обаче е само начална крачка, след която трябва да има и действия. 

Какво е необходимо България да предприеме, за да се подготви ефективно да противодейства на хибридните заплахи, независимо от коя посока идват? 

На първо място, възможно най-скоро България трябва да се обедини около своя национална стратегия за противодействие на хибридните заплахи. Тя трябва да бъде хармонизирана със съответните документи на НАТО и ЕС в тази област и да се основава на актуализираната Стратегия за национална сигурност, която отчита хибридните заплахи като предизвикателство за националната сигурност. Документът следва да подлежи на периодичен преглед и актуализация, предвид динамично развиващата се проблематика. Най-много на две години стратегията следва да бъде актуализирана. Изработването на такъв документ ще бъде немалко предизвикателство днес, предвид различните нагласи сред основите политически субекти, но повече време за отлагане няма. Изчаквателната пасивна позиция в коренно променената среда за сигурност вреди на националните интереси. 

За прилагане на такава национална стратегия за противодействие на хибридните заплахи от решаващо значение е развитието на достатъчен институционален капацитет. Това е първостепенна задача на всяко ведомство, имащо отношение към национална сигурност (МО, МВР, МВнР, ДАНС, ДАР и др.). Във всяко от тези ведомства следва да има обособена структура за борба с хибридните въздействия, с достатъчно човешки, финансови и материални ресурси. 

Необходимо е да се изгради ефективен механизъм за междуведомствено сътрудничество и координация между всички ангажирани в тази сфера държавни структури. За да стане това, обаче, първо трябва да се определи координиращ орган на стратегическо ниво, който да ръководи работа, да получава и обобщава информацията и редовно да докладва на правителството и парламента. Най-логично е ролята на такъв орган да бъде поета от секретариата на Съвета по сигурността към Министерския съвет, който обаче все още не е осигурен с необходимите ресурси. Следва да се припомни, че по сега действащия закон националната система за управление при кризи включва национален, ведомствени и областни ситуационни центрове, а секретариатът на Съвета по сигурността следва да изпълнява функциите на Национален ситуационен център, което все още не е факт. 

Предвид нарастващата опасност от кибератаки и увеличаването на техния деструктивен потенциал, следва да се постави засилен акцент върху изграждането на способностите за киберзащита и киберотбрана, в активно сътрудничество и използване на опита и постиженията на НАТО и ЕС. 

Предвид факта, че хибридната война е първо информационна, крайно време е да се обърне засилено внимание на развитието на институционалния капацитет за ефективни стратегически комуникации, насочени както към обществото, така и навън. Това е необходимо не само за противодействие на чужда пропаганда, медийни манипулации и фалшиви новини, но най-вече за излъчване на убедителни позитивни послания в подкрепа на провежданата от държавата политика. 

В контекста на хибридните атаки, които могат да започват с подривно въздействие в гражданския спектър, необходимо е да се работи интензивно за укрепване на устойчивостта на държавата при кризи, особено като бъдат покрити гражданските аспекти на устойчивостта. “Всяка страна от НАТО трябва да има устойчивостта да устоява на удари, като природни бедствия, отказ на критична инфраструктура и военно нападение. Устойчивостта е способност на обществото да се противопоставя на и да се възстановява лесно и бързо от такива удари, съчетавайки граждански, икономически, търговски и военни фактори.“ 

За да се реализира всичко горепосочено, следва да се изработи и приеме Закон за управление при кризи, в които да бъде отразено и координираното противодействие на хибридните заплахи. Сегашният Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност, който урежда управлението и функционирането на системата за защита на националната сигурност на Република България и контрола върху нея, е само рамков закон, който обаче е недостатъчен. Глава трета от този закон само най-общо очертава контурите на управлението при кризи, което трябва подробно да бъде регламентирано именно в отделен закон и да се развие съответната подзаконова база. 

В тази връзка е наложително да бъде изработена и въведена модерна концепция за ескалация, отговаряща на най-добрите практики в НАТО. Това означава ясно и недвусмислено законово дефиниране и разграничаване на правомощията и отговорностите на институциите и взаимодействието между тях в четирите възможни състояния – мир, нарастване на напрежението, криза и война. Това ще изисква не само законодателни, но възможно и конституционни промени, тъй като в Конституцията сега са познати състоянията на мир, война, военно положение и „друго извънредно положение“. Това статукво вече не отговаря на реалните потребности на системата за национална сигурност на България като член на НАТО и ЕС в една коренно променената стратегическа среда. 

Днес България е изправена пред безпрецедентни предизвикателства. Независимо от това, обаче, страната е част от евроатлантическата общност на свободните държави. Членството в НАТО и ЕС гарантира не само сигурност, но и открива нови възможности за развитие. За да се радва на просперитет, България трябва да изгради достатъчно висока степен на върховенство на закона и да укрепва системата си за национална сигурност като част от НАТО и ЕС. Това ще гарантира надеждна защита срещу всякакви външни заплахи, включително и хибридни, независимо от техния източник и характер. За целта обаче се изисква стратегическа мъдрост от страна на българската политическа класа, която към момента все още предстои да се проявява. Именно затова днес България се нуждае от още по-критично мислещо и активно гражданско общество.