Методии Иванов

Живеем в несигурно, динамично време. На много места по света се водят войни и въоръжени конфликти, геополитическите пластове се пренареждат, правилата на международните отношения се променят. Нормално е в тази обстановка държавите да имат страхове – за сигурността си, за независимостта си, за енергийните си източници, за демографски и екологични проблеми и ред други сериозни предизвикателства. В света обаче има само една държава, на която най-големият страх е от … един протокол! Както вече сте се досетили, тази държава е Северна Македония. Как така страх от протокол, ще се запитате? Та нали това е някакъв си там документ, който дори няма собствено нормативно битие и значение, а е просто добавка към друг документ? Каква е тази държава, на която основният страх в наши дни е точно от такъв един протокол? Ще ви отговоря - това е една съвсем млада, не съвсем добре уредена (и по редица критерии попадаща в квалификацията „пленена“) 

държава с авторитарно управление, 

идеологически базирано на една недемократична, шовинистична доктрина от времето на комунистическа Югославия. Тази държава има сериозни проблеми с корупцията, върховенството на закона, човешките права, бедността, етническия мир, демографията, екологията, застоя в евроинтеграционния си процес, социалното напрежение, емиграцията (особено на младите), отношенията със съседите и т.н., и т.н. И въпреки всичко това, най-големият проблем за управляващите в лицето на премиера Мицкоски и президента Силяновска-Давкова, е съществуването на Втория протокол към Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество с България, подписан преди цели 4 години. И то не просто неговото съществуване, а присъствието му като интегрален елемент от Преговорната рамка за присъединяване на РСМ към ЕС, подписана от всички 27 страни-членки, както и от самата Северна Македония. Имаме уникалния в световната история и изключително парадоксален случай, в който една държава е поставена в състояние на

 заложник на страха на своя премиер

 от …един документ! 
Страхът е толкова голям и реален, че заради него вече четвърта година съдържащите се в документа ангажименти не се изпълняват и на йота. И не само това – в последно време северномакедонската държава не жали средства и усилия, посредством своята дипломация, да прави опити този прословут, страховит протокол да бъде премахнат от набора с условия за започване на процеса на преговори за членство в ЕС. За целта тя оказва натиск и лобиране сред евродепутати и други представители на институциите на ЕС, а в особено голяма степен върху докладчика по разширяването, г-н Томас Вайц. Тук е мястото да напомним, че преди година тази практика доведе до грандиозен скандал в Европейския парламент, породен от резонните съмнения за неправомерни отношения, включително натиск (и/или корупция) върху г-н Вайц, свързани с изтичането на поверителна информация към Скопие за съдържанието на готвения тогава доклад за напредъка на РСМ и включването на редица искания и становища на страната-кандидат в проекта на доклада. Група евродепутати дори поискаха Вайц да бъде отзован като докладчик и разследван, което обаче не се случи. 
Тази година отново забелязваме резултати от активната дейност на Вайц в услуга на интересите на страната-кандидат, което е в противоречие с принципите и правилата на самия ЕС. По-конкретно, в проекта за доклад за напредъка на РСМ, който предстои да бъде предложен за гласуване в ЕП след два месеца, той „призовава правната служба на Съвета спешно да изясни всички неясноти относно правния статут на втория двустранен протокол към Договора за добросъседство и приятелство между двете страни във връзка с процеса на присъединяване“, както и предлага „двустранните спорове между държавите следва да се решават чрез открит диалог и истинско сътрудничество извън процеса на присъединяване“ (подразбира се условията на България, които бяха включени в т.нар. „Френско предложение“ и заедно с него бяха приети от целия ЕС и РСМ през 2022г.). Вайц апелира и за „въвеждане на частично гласуване с квалифицирано мнозинство в области, свързани с процеса на присъединяване, включително чрез премахване на изискването за единодушие в междинните етапи на процеса на разширяване при вземане на решения за откриване и закриване на отделни преговорни клъстери и глави“.
Опитите на РСМ за лобизъм и промяна на условията на ЕС не са от днес. Те започнаха от мига, в който Мицкоски взе властта в нашата югозападна съседка. Той многократно се е обявявал против Договора за добросъседство от 2017г. и против „Френското предложение“ – както в цялост, така и по отношение на отделни техни елементи. 

Но да се върнем на 

Страшния Протокол

 Спрямо него, сегашната управленска гарнитура на ДПМНЕ предприе първо вътрешнополитическа атака. Неговата валидност бе оспорена миналата година от бившата депутатка Лиляна Поповска (свързвана с бившия премиер Никола Груевски) пред Конституционния съд на РСМ, като решението на съда по този въпрос все още се очаква. След това президентът Силяновска започна да го атакува както пред родната публика, така и на свои срещи извън страната. Впрочем по подобен начин тя, в амплоато си на изтъкнат експерт-конституционалист, атакува и основното условие от Преговорната рамка, а именно искането на македонските българи за включването им в Конституцията на РСМ с будещия присмех аргумент, че то не било включено в Договора от 2017г.: „Конституционните промени не бяха част от Договора за добросъседство с България от 2017 г. Подобни въпроси не могат да бъдат прокарвани чрез неформални протоколи без съгласието на парламента. Не разбирам как подобни разпоредби станаха част от рамката за преговори с ЕС.“, заяви тя. В отговор е достатъчно само да посочим, че това нейно мнение няма никакво значение – дали даден ангажимент е договорен като част от договор през 2017 или като част от пакет условия през 2022г., към днешна дата е напълно ирелевантно, с оглед на неговата валидност и правно-обвързващ характер. Pacta sunt servanda! Освен това, Силяновска преднамерено заблуждава своите съграждани и международните си партньори, защото самият ангажимент е ратифициран като част от цялата Преговорна рамка от парламента на РСМ. 

Но защо всъщност Злокобният Втори Протокол е толкова страшен за Мицкоски и компания? За да си отговорим, нека видим какви договорености са поместени в него:
   - да бъдат включени българите в конституцията на страната;
   - да се вземат ефикасни мерки срещу говора на омраза;
   - да се осигури ефективен достъп до равни права, защита от дискриминация и опазване на културата и идентичността на българската общност в РСМ;
   - двете правителства да подкрепят работата на Съвместната комисия, която насърчават да работи за постигане на конкретни резултати въз основа на строго научен дебат с цел представяне на фактите и събитията от общата история, която свързва двете държави и народите им;
   - всички вече договорени резултати от нейната работа да се включат в учебните програми;
   - оригиналните исторически извори да бъдат достъпни за изучаване;
   - да се провеждат съвместни чествания на дати и личности от общата ни история;
   - да се променят някои учебници по география, във връзка с неоснователни етнически и териториални претенции от страна на РСМ;
   - правителството на РСМ се задължава да не се меси във вътрешните работи на България с цел защита правата на лица, които не са нейни граждани;
   - да се отворят архивите на репресивните служби от времето на Югославия - ОЗНА, УДБА и КОС;
   - да се реабилитират жертвите на комунистическия режим, репресирани въз основа на тяхното етно-политическо самоопределение като българи.

За да бъде още по-ясно, можем да обобщим изброените условия в 4 групи:
      1. Осигуряване на българската общност на равни права и статут с останалите народностни общности в страната, и защита срещу говора на омраза и престъпленията на етническа основа.
      2. Постигане на научен консенсус относно спорните моменти от историята, с цел прочистване на налаганите с десетилетия лъжи, фалшификации и манипулации, и замяната им с обективните исторически факти.
      3. Разкриване на истината за престъпленията на комунистическия режим и реабилитация на неговите жертви.
      4. Преустановяване на всякакви иредентистки претенции спрямо България.
Тези условия са напълно нормални, демократични, цивилизовани, и не би трябвало да провокират този неистов страх сред управляващите в Скопие. Още повече, че те не са просто българска приумица, а са 

базирани на основните принципи на ЕС,

 сред които са Копенхагенските критерии за правата на човека, добросъседството, осъждането на престъпните тоталитарни режими. 

Истината е, че поведението на страхливеца Мицкоски е дълбоко неадекватно. Поне от гледна точка на добруването и просперитета на неговия народ, които са заложник на страха му. Иначе, от гледна точка на личните му и тясно партийни интереси за узурпиране на властта и облагодетелстване от нейното упражняване, вероятно той намира своите основания. Но това не е поведение на достоен европейски политик. Европейският съюз е едно голямо семейство на демократични държави, присъединяването към което представлява стратегическа цел за редица държави и мечта за десетки други, които нямат дори теоретичния шанс да станат част от него. Нормалните, рационални държавници биха положили максимум усилия, за да заведат страните си до заветната цел. Не биха се поколебали да включат 3000 българи, естонци, или дори ескимоси в конституцията си, ако това е единственото и ключово условие да започнат преговори. Не биха се поколебали да изпълнят и няколко лесни (и не изискващи огромни бюджети) условия, за да реализират нужните реформи и да започнат своята евроинтеграция. 

Нормалните политици – да. Не и Мицкоски. Този страхливец се е запънал като магаре на мост, твърд в обещанието си да не включи българите в конституцията, с което напълно блокира процеса на европейска интеграция на страната си. И той ще продължава да се опитва да заобиколи условията, да промени Преговорната рамка, или дори правилата за разширяване на самия ЕС - независимо от цената, измерена в милионите, хвърлени за лобиране от страна на бедната му държава, или във времето, загубено в чакалнята на историята. Ще продължава да упорства, със смехотворното оправдание, че включването на българите в конституцията било заплаха за македонската идентичност? Интересно как само българите са такава заплаха, при положение, че наред с македонците, към настоящия момент в нея са записани още шест народности, и то много по-многобройни? А аргументът, че тяхната бройка била прекалено малка и незначителна (3504 души по официални данни от 2021г.), и затова нямало смисъл да бъдат вписани, е напълно неадекватен – та нали броят на хърватите в РСМ е 2145 души, а на черногорците едва 1023, но въпреки това никой не се е изказал срещу тяхното вписване? Истинската причина за упорството на Мицкоски не е бройката, а 

страхът

И този негов страх е толкова голям, че при една от последните си медийни изяви той стигна дотам да заяви, че Северна Македония ще чака още десетилетия, ако трябва, но той няма да изпълни условията. И побърза отново да обвърже евентуалното им изпълнение с друга от любимите си опорки - за правата на себеопределящите се като етнически македонци у нас, на които лошата България забранява сдруженията, репресира ги и не изпълнява „присъдите“ на ЕСПЧ. 

Тук е много важно за пореден път да посочим, че всичко това са едни нагли лъжи. 
Първо, в България няма репресирани граждани по етнически признак - в това число и такива, имащи се за македонци. Второ, ЕСПЧ не издава присъди, и съответно България не е „осъдена“. Европейският съд (който впрочем дори не е орган на ЕС, а на Съвета на Европа) публикува свои решения по дадени казуси, които нямат задължителен характер за съответната страна. И дори да бъдат наложени някакви глоби в полза на ищците, това не задължава страната ни да промени своята политика, или националните съдилища да променят своите решения. Трето, в България ИМА регистрирани сдружения на определящи се като етнически македонци (например „Антични македонци“ в гр. Гоце Делчев). Куриозното е, че самият Мицкоски дори лично присъства на откриването на македонски клуб в Благоевград през 2022г.! И последно – истината е, че българският съд не допуска регистрация единствено на сдружения, в чиито устави се съдържат противоконституционни цели, или които умишлено подават неизрядни документи, за да им бъде отказана регистрация, което впоследствие да използват за пропагандни цели. Така че, на практика страхливецът Мицкоски 

няма реални аргументи,

 с които да защити своите претенции. 
В случая е важно и друго – съгласно договореностите от Съвместната декларация от 1999г., препотвърдени с Договора за добросъседство от 2017г. и залегнали в Преговорната рамка за членство в ЕС, РСМ няма право да се намесва във вътрешните работи на България и да защитава правата на хора, които не са нейни граждани. Така че, реално действията на Мицкоски в тази посока са в нарушение на вече поетите ангажименти на страната му, залегнали в поредица международни договори. 

В същото свое интервю северномакедонският премиер за пореден път заяви, че няма да предприеме нужните действия за деблокиране на процеса на евроинтеграция, ако ЕС не му осигури гаранции, че след това негово неистово усилие безпроблемно ще му бъде предоставено пълноправно членство. Наложи се, също за пореден път представител на водеща държава-членка в лицето на френския посланик в Скопие Кристоф льо Лиголер да му обясни, че гаранции за членство не съществуват, защото то се получава единствено според собствените заслуги на страната-кандидат за изпълнението на нужните реформи и условия от Преговорната рамка. Както и че за сметка на това има ясен път, който РСМ трябва да поеме, за да започне преговорния процес, и той минава задължително през приемане на конституционните промени. 
Същото му е разяснявано многократно и от председателя на Европейската комисия Урсула фон Дер Лайен, от председателя на Европейския съвет Антонио Коща, както и от актуалния комисар по разширяването Марта Кос.

Междувременно, народът на Северна Македония реално нито заслужава, нито подкрепя това отношение от страна на своя страхлив премиер, което е видно от нарастващия брой гневни коментари и критики към неговото управление. Той заслужава да бъде наравно с другите европейски народи, също като нас. Да стане 

част от проспериращия ЕС, а не от бедния и злокобен Сръбски свят,

 теглещ го към Евразия. И това ни кара да изпитваме искрено съчувствие и загриженост към този така близък нам народ, с който имаме обща история, защото имаме общи корени. Да, това е една от многото истини, които системно са укривани там. И ако за момент погледнем отвъд темата за споровете за миналото (от които впрочем северномакедонската страна тотално абдикира, като преустанови работа в Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по историческите и образователните въпроси, отново поради страх – този път от липсата на научни аргументи, с които да защити своите позиции), налице един прост факт – налице е гласът на кръвта, която вода не става (както казва и един от създателите на съвременния македонски литературен език и азбука, Венко Марковски). 
Защото фактите са неумолими - около 2 милиона днешни българи имат произход от географската област Македония. Това е повече от цялото население на РСМ, и е двойно повече от заявяващите се като етнически „македонци“ в нашата съседка. Тези 2 милиона души, живеещи днес у нас, са потомци на бежанците от всички войни и въстания през последните 150 г. На стотици хиляди хора, напуснали родните си огнища и дошли тук, в България. Тези хора не са имали нужда от преводачи, за да се разбират с местните жители, защото са били сънародници и са говорели на един и същи език. Не са имали нужда от езикови курсове, за да станат учители, свещеници, военни, учени, писатели, дипломати и дори премиери в свободна България. Били са приети добре, като братя, създали са семейства, направили са кариера и са живели нормално и спокойно, свободни. 

Днес техните потомци са братовчеди, независимо как се самоопределят – като македонци в РСМ, или като българи в България. Те са не просто близки, а са роднини в буквални смисъл на думата, защото имат общи баби и дядовци, и все още се разбират без преводач. И както своите роднини в България, гражданите на РСМ ще могат съвсем скоро също да работят и живеят свободно, да просперират, и то без да се налага да напускат домовете си – в нашия общ европейски дом, в който няма граници, омраза и лъжи - Европейския съюз. За целта единственото, което трябва да напуснат, е зоната на страха, който изкуствено им налага страхливецът Мицкоски.