Илиян Василев, bulgariaanalytica

Предстои важна среща във Варна преди деня на Съединението, която може да има различно тълкуване – за едни ще бъде пиар, за други практично събитие, за трети задължение, но при всички случаи маркира етап в интереса на европейския и световен газов бизнес към региона и възможностите, които той предлага.

Да оставим медийната и политическа стойност на това събитие на политиците, и да погледнем през призмата на практическата нетна стойност – за потребители, за бюджет, за бизнеса.

Както е известно понятието хъб има два аспекта – единият е условно хардуерен – това е физическата инфраструктура, в нашия случай двете мрежи – вътрешна и транзитна, плюс интерконекторите, граничните връзки, разпределителните и компресорин станции, газохранилища и съответните управленски и комуникационни активи. Другият е софтуерния – търговската платформа, която позволява на търговците да търгуват газ в различни точки като използват за референтна точка цените на този хъб – търговска платформа.

В Европа има много по-малко хъбове търговски платформи и повече физически разпределителни центрове. И в двата случая обаче става въпрос за достатъчна ликвидност от природен газ, която да направи възможни търговски операции с природен газ с къс или по-дълъг срок и при различни условия, които покриват базисни и пикови равнища на потребление.

България има шанс благодарение на централното си положение в Балканския регион и най-вече добре развитата си мрежа с връзки – реални и предстоящи с всичките си пет съседа, наличието на газосъхранителни капацитети в мрежата и газохранилища, междусистемните споразумения, които позволяват с Гърция, Румъния, а в перспектива и с другите съседи виртуална търговия и реверсивни потоци.

За да се увеличи газовата ликвидност и буферите в системата – т.е. да повиши своята полезност за търговците – българската преносна система трябва да увеличи многовариантността на входни точки, доставчици и капацитети за пренос и съхранение в различни варианти– това което има като газ в тръбите -т.н. лайнпак и това, което го има в газохранилищата. Затова в новия план за Балканския хъб – а това са плановете на Булгартрансгаз от няколко години има предвидени няколко субпроекта в южно и западно направление, които да увеличат възможностите за газосъхранение в тръбите. Това, което е заложено в системата от проекти, пакетирана като „газов хъб“ – не почива върху реални дълбочинни пазарни проучвания, а в по-голямата си част обслужва зададени от проекта Южен поток параметри на възможни доставки и пренос.

Така изглеждат нещата на равнище политическа целесъобразност – тези карти, които присъстват неизменно на всяка среща на българсите топ политици с техни колеги или компании – създават измамното усещане, че процесите се движат не от пазарите, а от инициативата на политиците.

От бизнес гледна точка и преди и сега проектите стават реалност, само когато има реално търсене и предлагане на природен газ, при това предметно обвързано в договори, гарантиращи приходи. От своя страна те пък трябва да обезпечат доверието на банките и кредитите, които ще отпуснат. Това, което пазарите не могат да покрият като риск следва бъде поето от държавите и ЕС.

В същност във Варна българското правителство и Булгартранс газ ще се опитат да продадат бъдеще – визията си за мястото и ролята на българската газопреносната мрежа в регионалния пазар на природен газ и транзитни услуги. Предвижда се дори да бъде представен бизнес модел на функциониращ хъб /?!/, което предполага, че вече са направени предварителните сондирания с компаниите и с банките. Това нормално е част от процеса на различните проучвания за осъществимост, които търговските компании правят. Въпреки, че става реч за национална стратегия, тя основно касае работата на една компания – Булгартрансгаз.

Това, че българското правителство се стреми страната да бъде газов хъб не е нищо оригинално. Всички в региона искат да станат такива и да натоварят максимално преносната си инфраструктура. Турция, Гърция, Румъния също се афишират като газови хъбове. Най-странното е, че всеки има своите основания, но всички заедно зависят един от друг. Нито една от страните не може да реализира максимално натоварване на своята преносна инфраструктура, ако от съседите не постъпва или не се изнася природен газ.

Ако имат капацитети за газосъхранение още повече – защото със засилване на домимантата на спотовата и ВПГтърговията става все по-изгодно да се управляват сезонните и пикови вариации в потребление и цени.

Потенциално България може да предложи входно изходни точки в осем пункта – практически с всички страни, плюс възможности за едно плюс две газохранилища с общ обем над 3 милиарда кубически метра.

С транзитните потоци, които могат да стигнат и надминат 40 милиарда кубически метра в хоризонт до пет-седем години, включително но и без непременно единствено руски природен газ – страната ни действително и плътно може да се приближи до положение, което в литературата се описва като хъб. Включително да изгради референтна търговска платформа на базата на системата от газохранилища.

Но за съжаление сме изостанали значително от съседите си в либерализаицята на газовия пазар и най-вече в преструктуриране на газовите си компании – Булгартрансгаз и Булгаргаз – за да могат да играят регионална интеграторска роля. Причина за това, че докато другите страни развиваха свързаността с глобалните пазари на природен газ, диверисфицираха доставки и маршрути, българските енергийни компании и правителство бяха ангажирани да пазят монопола на Газпром.

За да участва България в голямата газова игра в региона са и нужни не само и толкова политици, колкото национални играчи с капацитет да играят регионални роли.

Във Варна поканените компании ще съизмерват бъдещите намерения към стореното и най-вече ще претеглят за достоверност и осъществимост.

Добрата новина е, че макар и със скърцане и под стрес от Европейската комисия, най-накрая българската преносна мрежа са отвори, поне на равнище нормативната част чрез междусистемните споразумения, за други търговци на газ. Днес, поне на теория, газов търговец може да внесе ВПГ газ на терминала Ревитуса и да го продаде на Украйна.

Но ако погледнем колко са извършените сделки – нещата са повече от скромни – до този момент има само тестови трансфери на природен газ в тотално пренебрежими количества.

Остава да се реши въпросът за смяната на тарифния модел – България да възприеме входно изходните тарифи, включително свързаните с другите ТСО в съседите ни за да бъдат конкурентни цените на пренос от точката на доставка. Защото това, което на теория е възможно, става невъзможно когато акумулирате различните тарифи на пренос през националните мрежи. Получава се така, че цената на пренос надвишава 35% от цената на природния газ, което го прави непродаваем отвъд пазара на съседа.

Трудно ще осигурим конкуренция на българския и регионалния газов и преносен пазар, ако прилагаме различни преносни тарифи за Газекспорт и за новите доставчици. Това рано или късно ще се окаже обект на разследване в Брюксел, защото си е дискриминация.

В същност основната причина, освен корпоративната куртоазия, компаниите да проявят интерес са междусистемните споразумения между България, Румъния и Украйна, които отвориха най-големия газопровод в региона – Трансбалканския, в който има незаети минимум 6 милиарда кубически метра, а в перспектива – пред вид на намеренията на Газпром да прекрати транзита през Украйна – повече от 15 милиарда. Без да са чакат години, без да има нужда от инвестиции на милиарди евро.

Тези големи свободни капацитети мога да променят съществено картата на газовите потоци и търговските операции като свържат турския и гръцкия пазар с украинския и словашкия пазар – т.е. Централна Европа. Това е огромен стимул на всички компании, които добиват и търгуват с газ в региона.

Възможността за виртуална търговия и суап сделки на практика отварят целия пазар за нови играчи, готови да заемат освобождаващите си ниши от Газпром. Това няма да стане от днес за утре, още повече, че руския газов монопол има солидни позиции, най-вече у нас, но рано или късно той ще трябва да сведе пазарните си дялове до средно европейските от около 50%, а това означава потенциален пазар от над 30 милиарда кубически метра газ.

България може и трябва да получи своя справедлив дял от въможности и ползи на пазара на Югоизточна Европа. Едва ли ще доживеем да видим Булгаргаз регионален играч, с диверсифирана структура на собственост и операции. Времето беше безобразно пропиляно. Поради своя монопол вероятно Булгартрансгаз има сигурно място в преноса на газ, макар, че трудно ще реализира грандидеите, залегнали в плана „Балкан“.