Тончо Краевски, bulgariaanalytica

Има една стара, чернобяла комедийна лента на Били Уайлдър, казва се “Раз, два, три!”. Във филма се разказва за Мак, директора на клона на Кока-Кола в Западна Германия. Докато Мак се опитва да си спечели повишение като се договори с комунистите да внася кока-кола в СССР (снимките на филма са правени буквално по време на строежа на стената), неговият шеф в Америка изпраща дъщеря си Скарлет на ваканция в Берлин и му я поверява. Оказва се, че младата госпожица е убедена социалистка, която се бунтува срещу баща си и за ужас на Мак тя тайно се омъжва за германски комунист от Източен Берлин на име Отто. Двамата опитват да избягат в Москва, но благодарение на бизнес контактите си в СССР, Мак успява да ги върне насила. Оказва се обаче, че Скарлет е бременна, а баща й всеки момент ще пристигне в Берлин. Мак няма друг избор освен да осинови Отто, за да му даде добро потекло и да го направи приемлив съпруг за семейството на девойката. Шефът на Кока-Кола пристига, в крайна сметка приема младия германец, повишава Мак и го праща в Америка, а Отто е назначен на освободилата се длъжност в Западна Германия. Влюбен в момичето и получил престижна работа, Отто бързо става капиталист – и ето ви хепи енд.

Тази комедия от 1961-ва година всъщност много добре отразява разбирането на американците и на Запада изобщо, че могат да “осиновят” народите от Източния блок с кока-кола и дънки, както и отсрещното разбиране на източните елити, че Западът представлява именно това. Уви, кока-колата и дънките обаче не успяха да осиновят Югославия. Въобще сценарият на филма може да проработи само за отделни индивиди (и ние познаваме много такива), но не и за общества, защото няма как да дадеш красива жена и директорско място в Кока-кола на всички сърби или на всички българи. Те трябва да могат да свържат мисловно благата на капитализма с неговата идеологическа база. Оказва се обаче, че този мисловен процес не може да върви в посока от кока-колата към свободата и демокрацията. Убежденията създават материални блага, но материалните блага не създават убеждения. Затова първи „евроатлантици” станаха отделни личности, които както във филма, искаха да бъдат част от елита на този нов свят, но не споделяха неговите ценности.

Именно в това се коренят трудностите на евроатлантизма у нас. Докато навсякъде другаде по света евроатлантизмът прокарваше и защитаваше пазарната икономика – къде чрез правната база на ЕС, къде чрез военната сила на НАТО – у нас пазарната икономика бе натоварена със задачата да прокарва и защитава евроатлантизма. С други думи, чрез кока-кола и дънки да убеди българите в НАТО и ЕС.

Този модел продължава да дава променливи и неубедителни резултати, а най-лошото е, че той не може да бъде поддържан много дълго. Идеологиите разполагат с почти неограничен запас от вяра, ценности и култура, които да обезпечават своите икономически модели. Никоя икономика обаче няма неизчерпаем запас от пари, за да поддържа идеология в която хората не са принципно убедени. Рано или късно американските и европейските спонсори ще спрат да инвестират у нас и ние трябва да сме успели да променим мисленето си дотогава, за да не се върнем на кота нула.

Типичен пример за икономика, която се опитва да издържа идеология е икономиката на Народна Република България. Когато 9-ти септември заварва България с едва 6000 членове на комунистическата партия, плюс някаква неопределена маса от антисистемни настроения (ала далече от критичното), комунистите започват спешно да прилагат съветския модел на агресивна и безмислена индустриализация, лишена от пазарна логика. Лудостта на тоталитарния режим фетишизира гигантските заводи и производствени комплекси. Те е трябвало да служат за въплъщение на комунистическите идеали – идоли, които да изместят старата ценностна система. И какъв е резултата? Държавата неколкократно фалира под тежестта на чудовищните разходи за индустрия, която не произвежда нищо, което да става за продаване, а народът не е възприел нищо от Маркс и Ленин, никакви комунистически ценности не са развити – хората единствено са станали безотговорни, научили са се да лъжат, да разхищават (защото всичко е държавно) и да гледат на държавата, на семейството и на работното си място като на нещо от което се “точи” полза, после се бяга.

За съжаление подходът за изграждане на евроатлантически ценности по време на Прехода не беше по-различен. Парите от Запад, дали от фондации, дали като частни инвестиции, увеличиха материалното благосъстояние на немалко хора и улесниха прехода към пазарна икономика. Но по отношение на прокарването на евроатлантизъм, тези пари като че ли бяха налети в пробита каца, а целта беше тъкмо обратната – да се използват за образоването и подготвянето на нов елит. Важно е да си дадем сметка, че евроатлантизмът напълно разтърси не само икономическата, но също и културната и социалната ос на светоусещането на българина. Приватизацията и пазарната икономика изобличиха бутафорията на социалистическата индустрия, оставиха без работа много хора и без перспектива много току-що завършили специалисти. Тази икономическа реформа бе проведена в отсъствие на научно и идеологическо разяснение на дългосрочните ползи от пазарното развитие и конкуренцията, затова оставиха горчив привкус. На културната ос (където се развиват отношенията гражданин-държава) добър пример е реформата в армията, за която повечето българи до ден днешен вярват, че е унищожила нашите войски (унищожаването на ракетите СС-23 доведе до спад от 73% на около 50% доверие в армията през 2001-ва и тази цифра никога не се възстанови). Напълно липсваше ценностно убеждение против наборната армия, както и прагматично аргументиране на по-голямата целесъобразност на професионалната армия в модерни условия. Затова българите масово вярват, че НАТО е разградило умишлено някога голямата ни военна мощ. Друг добър пример е постепенното прехвърляне на всякакви услуги (здравеопазване, осигуряване, застраховане, транспорт) от публичния към частния сектор, което българите продължават да приемат с недоверие и като абдикация на държавата от задължението й да се грижи за тях. На социалната ос (отношенията гражданин-гражданин) не бе малък шока от това, че циганите, турците, хомосексуалистите, антикомунистите и други репресирани от режима елементи вече трябва да бъдат третирани и законово, и фактически като равни. Това породи голям смут у мнозинството хора, както и откровена омраза към Запада в определени маргинални групи. В рамките на едно-две десетилетия, обществената реалност за хората трябваше да се преобърне и по трите оси на политическия дебат. Безпроблемното протичане на тези грандиозни и болезнени промени се нуждаеше от проповядване и аргументиране на идеологическата страна на евроатлантизма, но вместо това тя беше спусната без обяснение на българите от един политически елит, който и без това с неохота я беше приел, най-вероятно с надеждата, че хората просто ще преглътнат всички промени с няколко глътки кока-кола.

Фалшивият евроатланизъм на политическия елит ще се изпари в момента, в който секнат паричните потоци от Запад. Свързани фирми спечелиха милиарди от целевите програми под формата на обществени поръчки и субсидии, раздадени на неконкурентен принцип. Забележимото за външните наблюдатели ниво на корупция доведе до санкции и всъщност много от потенциалните пари така и не стигнаха до нас. Според доклада на Комисията за програмния период 2007-2013, България е на 24-то място от 27 държави по усвояване на фондове – корупцията и слабата конкуренция са основните причини. Друг пример е необяснимата охота, с която управлението след изборите през 2005 се съгласи да стартира програмата за съвместните бази със САЩ. Според грами на американското посолство (https://bivol.bg/wlusbasing.html) всички партии тогава, с изключение на Атака, са подкрепяли идеята, начело с БСП и президента Първанов – известен доскоро с твърдите си антинатовски позиции и подкрепата си за режима на Милошевич. Този мандат е особено изпъстрен с микс от про- и анти- евроатлантически решения. Трети пример е ГЕРБ – проект, насърчен идейно и финансово от фондация Ханс Зайдел (на германската партия ХСС) в началото, а днес, вече като политически субект, лавира тромаво, безпринципно и ситуационно между Запада и Русия. Просто защото както русофилията, така и евроатлантизма на елита, винаги са били зависими от текущи финансови интереси, а не от принципни убеждения.

Но въпреки, че те овладяха повечето преки ползи, икономиката на евроатлантизма се движи и по втора, паралелна писта. Много евросредства, макар и поорязани по корупционната верига, все пак стигнаха до земеделците, до училищата и детските градини, ремонтираха се с тях пътища и обществени сгради в провинцията. Става дума за близо 15 милиарда лева нетна печалба между 2007 и 2015 година от европейските предприсъединителни програми, структурните и кохезионните фондове, програмата за влизане в Шенген и фонда АЕЦ Козлодуй. Междувременно непосредствената близост и отворените граници позволиха на стотици хиляди да работят и учат в Европа, като обратно на приетото негативно схващане, истината е че много от тях се връщат – с нови знания, с нови умения, с нов светоглед. Това в крайна сметка убеди българите, че тяхното бъдеще е в ЕС и това ясно личи както от резултатите на евроизбори, така и от социологическите проучвания. Това се случи не благодарение, а въпреки крайно неентусиазирания елит.

В този ред на мисли за евроатлантизма, все повече се разширява пропастта между „евро” и „атлантизъм”, именно заради този елит. Хората имат традиционно по-високо доверие в ЕС и по-ниско в НАТО. Между 1996-та, когато подаваме молба за членство и 2007-ма, когато влизаме в Съюза, обществената подкрепа не е падала под 80%. Разбира се, с наближаването и случването на членството, оптимизмът става по-хладен и реалистичен, но винаги е над 50%, а в последните четири години българите декларират по-голямо доверие в европейските институции, отколкото в българските. Далеч не толкова добре се справя НАТО – с подкрепа постоянно колебаеща са около 50% и рязко падаща всеки път, когато Алианса отиде на война, за да защити целите с които е създаден. Това разделение между евро и атлантизъм има корени отпреди 89-та година. Скоро проучвах социалистическата преса и ми попаднаха много броеве на вестник Народна армия – всичките от 80-те години. В дежурната колонка за международна сигурност на първа страница се забелязва непрестанно идентифициране на НАТО само със САЩ, а когато се говори за Западна Германия и Франция, те се представят по-скоро като неволни сътрудници на американците. От Франция се препечатват статии на социалистически вестници, критикуващи Рейгън, а Западна Германия се описва като някаква окупирана територия, плацдарм за атака срещу СССР. Цялостната пропагандна доктрина, не само на НРБ, но и на Москва, винаги е била да се търси идеологически път към Западна Европа, чрез подкрепяне на левите движения там – тя е била „заблудена” и е трябвало да бъде спечелена, за разлика от САЩ, който е бил винаги представян като неспасяем бастион на имериализма без никакви уговорки. Днес НАТО няма собствено представителство и своя реклама в България, подобно на ЕС. Неговото промотиране и защита стои единствено върху плещите на политическа класа, която или не разбира, или не вярва в неговите ценности и която реализира влизането ни в него със съмнителна мотивация. Отделни политици, които бяха лично ангажирани с каузата НАТО (Петър Стоянов, Соломон Паси) днес са маргинализирани от политиката.

Неслучайно левицата и проруските сили като цяло, вече категорично се опитват да изместят дебата към “за или против НАТО”, защото виждат че загубиха дебата за ЕС, а ползите от Северноатлантическото споразумение не са толкова преки и видими, и политическият елит не е положил особени усилия да убеди обществото в неговите ценности. Както съм отбелязал по-горе, принципната подкрепа за Алианса никога не е била и твърде ниска. Проблемът е, че поради отсъствие на политическо говорене и водачество, това одобрение е само принципно и дистанцирано, изразява някаква инстинктивна нужда след разпадането на Източния блок, България да участва в голям военен съюз. Но то рязко пада винаги, когато НАТО се превърне от цел в реалност, когато започне изисква реални ангажименти от наша страна. Споменах и за уязвимостта на имиджа на НАТО по време на конфликти – така през 1999 по време на Косовската криза, одобрението за НАТО стига най-голямото си дъно от 45%, а по време на войната в Персийския залив, повече от две трети от хората смятат, че причините за войната се крият в икономически интереси и войната е намеса във вътрешните работи на Ирак, а около 80% са твърдо против българско участие. Това показва, че при българите тотално липсва информираност и убеждение относно ценностите на Алианса, за тях той е инструмент за икономически интереси (американски), а не гарант за международна сигурност, демокрация и човешки права.

Затова и настоящата президентска кандидатура на русофилите очевидно цели да постави въпросите за НАТО и армията, защото това е последната останала тема, по която липсва изградена евроатлантическа ценностна база у нас, а няма финансови механизми и преки ползи, които да спомогнат за изграждането й. Единственият начин е чрез политическо говорене. Надали някой си представя, че Германия щеше да стане евроатлантическа държава, ако Аденауер беше се отказал да променя убежданията на мнозинството от нацисти в обществото и беше решил да интегрира Германия към западния свят просто чрез търговия с него. При нас се очакваше тъкмо това да стане. С редки изключения като Росен Плевнелиев, който си позволи да отвори чисто ценностния дебат за евроатлантизма, без никакви уговорки за това какво материално ще получим в замяна, в България липсват политици, които да проповядват безплатно и по убеждение евроатлантическите ценности, за да може утре и българите също да бъдат евроатлантици безплатно и по убеждение. Президенската институция ще е важна оттук насетне именно защото тя ще задава посоката на този обществен дебат и ще е изключително важно тя да не се овладява от анти-натовския кандидат. Сегашният и предишният десен президент (Стоянов) са всъщност двамата най-високопоставени политици, които са си позволявали да изразяват подкрепа за НАТО в критична ситуация (Югославия например), когато масовите обществени настроения са били против него. Това ясно показва, че ако има удобна и защитена трибуна, независеща от крехки парламентарни мнозинства и популистки брожения, от която може да се изказват такива значими тези, то това е президентската.

Икономиката на евроатлантизма у нас скоро ще спре да се субсидира отвън и ще трябва да премине изцяло “на пазарен режим”. Тогава ключова роля ще играят ценностите и убежденията, а не парите. Необходимо e тази промяна да се посрещне с изградена ценностна база, а ние изоставаме с работата по нея. Тя ще отнеме време. Защото с “раз, два, три!” можеш да направиш пазарна икономика и да продаваш кока-кола. Но с “с раз, два, три!” не можеш да изградиш евроатлантизъм и демокрация.