Българската политическа класа се оказа неспособна да носи отговорност за сигурността и отбраната на страната. Когато българските политици разберат тази си отговорност, може би през следващите двадесет години членство в НАТО ще успеем да наваксаме пропуснатото през първите двадесет.

Как НАТО промени България?

Много кратък въпрос с изключително тежък отговор. Тежестта на отговора се определя от това, дали българският политически елит и българското общество категорично са осъзнали, че НАТО, като политически съюз обединява свободни държави, които могат да носят отговорност за своята сигурност и отбрана и са способни да споделят тази отговорност с всеки от съюзниците поотделно и колективно. В този контекст българската политическа класа се провали. Тя се оказа неспособна да носи отговорност за сигурността и отбраната на страната. За тази неспособност допринесе не малко и лозунгът „НАТО ще ни пази“, като срамежливо или по-скоро тарикатски, българската политическа класа отказваше да понесе тежестта на идеята, че България е тази, която носи отговорност за собствената си сигурност.

Българският политически елит продължава да мисли и работи за краткосрочното усвояване на публичните ресурси, без да има визия за бъдещото развитие на страната. Защото НАТО не е само и единствено въоръжена сила, НАТО е икономика, основаваща се на върхови технологии, както и модерна инфраструктура във всички пространствени измерения. В този контекст не ми е известно българските правителства да са осъществили устойчиви политики за участието на страната ни в икономическите и технологични програми на НАТО. Сега се заговори за транспортна инфраструктура, но отново като просяци чакаме някой друг да плати нашата сметка, което буди недоумение в нашите съюзници, защото имаш пари да плащаш чужди сметки за инфраструктура, която не ползваш, а нямаш пари да платиш собствената си сметка за нещо, което ще се ползва от всеки българин. Този пример изисква специално изследване, за да се открие поне една от причините за безотговорността към сигурността и отбраната на страната ни.

За тези двадесет години, най-красноречивото доказателство за безотговорността на българската политическа класа към сигурността на българското общество и отбраната на страната е отказът да се освободим от архаичното съветско въоръжение и да осъществим всеобхватно превъоръжаване на армията и реорганизация на отбранителните способности на страната, съобразно не на настоящите, а на бъдещите предизвикателства. Много бързо се усвои западния начин на говорене, но почти нищо не се направи, за да се промени мисленето за сигурността и отбраната на страната ни, преди всичко като собствена отговорност.

Финансовото изражение на тази отговорност е още едно доказателство за пренебрегването на бойните способности на армията, както като инвестиционни проекти, така и като социален статус на военнослужещите. Принципът за формиране на месечното възнаграждение на хората, които са готови за саможертва в името на обществото, не може да бъде различен от този, по който се определя месечното възнаграждение на народните представители.

За тези двадесет години все пак има една критична маса от българското общество, която макар и бавно но трайно осъзнава, че членството в НАТО няма алтернатива за устойчивото развитие на страната ни. За съжаление на този процес на осъзнаване се противопоставя онази част от българската политическа класа, която категорично не е в състояние да носи отговорност за просперитета на българското общество в условията на свободата на инициативата и върховенството на правото.

Какво трябва да направи София за справяне със съвременните предизвикателства в сигурността, използвайки членството си в Алианса?

Много концепции, доктрини и стратегии се изписаха за тези двадесет години. В този сегмент от формирането на политическата и административна култура сме достигнали едно прилично ниво на компетентност. От всички стратегически документи изработени след 2004 г. няма нито един, който да е изпълнен поне на 20%. Първото нещо, което трябва да се направи е да носим отговорност за това което поемаме като ангажимент към себе си и към съюзниците. Когато си казал, че ще изградиш тежка механизирана бригада го направи, а не да се оправдаваш, че в момента не можеш по някакви си причини. Когато приемеш програма за превъоръжаване, я изпълни, а не я отлагай за по-добри времена. И тук следва да заявя категорично, че изграждането и поддържането на боеспособността на тежка механизирана бригада, както и изграждането и поддържането на боеспособността на войската ни, не е единствено и само отговорност на министерството на отбраната и на Българската армия. Това е преди всичко политическа отговорност, която има своите отражения в икономическите и социалните политики за не едно правителство. Когато българските политици разберат тази си отговорност, може би през следващите двадесет години членство в НАТО ще успеем да наваксаме пропуснатото през първите двадесет.

Дано времето ни даде шанс да не решаваме тази и подобните на нея задачи по отбраната на страната в условията на реално военно противопоставяне. 

*Илия Налбантов, военен експерт и председател на асоциация „Джордж Маршал – България“. Анализът е написан специално за Агенция БГНЕС във връзка с отбелязването на 20-годишнината от приемането на България за член на НАТО.