Илия Стояновски, Скопие

В импровизирано интервю (част от събитието „Македония 2025“) премиерът Мицкоски ни съобщи, че новината, която получил в 3:30 часа на 16 март, докато тишината в Кочани била разкъсана от писъци, плач и адски пламъци, отбелязала „най-тежкия ден в живота му“. Естествено, човек би помислил, че говори за болката от загубените 62 млади живота. Но не – от изявлението на премиера излиза, че тежестта била съвсем различна: 

дали да приеме помощ от съседна държава,

 с която има „сложни отношения“. Заради последиците, които според материали, излезли в медии близки до властта, били както човешки, така и политически. 

Пожарът унищожи младостта, но изявлението на премиера запали друга искра – онази на срамната политическа калкулация във време, когато е трябвало да владее само една мисъл: спасете хората. И вместо да бъде пример за човечност, лидерство и обединение, Мицкоски реши да сподели с обществото, че приемането на чуждестранна медицинска помощ било „риск“, който той „смело“ поел на своите плещи. В превод: ако лекарите идват от „неподходяща“ държава, може би е по-добре пациентите да почакат. Или да се помолят. Или поне да не говорят български. Иронията е очевидна: в момент, когато всяка секунда означава живот, държавният връх се е тревожел дали протегната ръка от съседа ще компрометира „идентитета“. 

Политиката се превърна във филтър – дори хуманността трябва да мине през него. Вместо благодарност – получихме самохвалство. Вместо просто послание: „Направихме всичко възможно да спасим живота на пострадалите“, получихме политическа изповед в стил „поех риска“. Но нали точно това трябва да се очаква, а не да се възвеличава като героизъм? Толкова ли е страшно, ако спасителят говори на друг език? Дали тялото, което лежи в шокова зала, се интересува от национална реторика? Или може би във време на трагедия, единственото, което наистина има значение, е – да оцелееш? 

С това изказване премиерът не изтъкна само „риска“, а и 

предразсъдъците на една политическа система, 

която все още не може да приеме идеята, че помощта – както и болката – не познават граници. Трагедията в Кочани беше възможност премиерът да покаже какво означава истинско лидерство. Вместо това получихме политически театър с доза патетика, малко национализъм и много самосъжаление. Ако животът наистина тежи повече от политиката, тогава е време и политиката да го докаже. С действия, не с премиерски изповеди как е бил събуден в съдбовното утро на 16 март. 

В своето импровизирано интервю Мицкоски говори и за интеграцията на РС Македония в Европейския съюз. Европейският съюз? Ах, тази стара любов! Разбира се, че искаме в него – както някой иска да влезе в елитен клуб, но докато стои пред вратата, обижда охраната и му вика: „Ще вляза! Искаш или не – аз ще вляза.“ Именно така изглежда и стратегията на Християн Мицкоски – премиер, визионер и – защо не – бъдещ наставник на Макрон по предмета „Демокрация за начинаещи“. 

В последното си изказване, Мицкоски не само че потвърди, че ЕС е наша стратегическа цел (отново!), но и великодушно реши да изнесе урок на САЩ, Германия и Франция за това как се побеждава. Ясно е – тези три държави просто не се справят. Новият германски канцлер Мерц се лута без компас, Тръмп чака обаждане от Скопие, а Макрон – той трябва да учи политика от Мицкоски. Разбира се, тази демонстрация на върховна дипломация не е насочена към Брюксел или Вашингтон, а към вътрешната публика – която иска патриотичен театър, но без сценарий. Дай само 

да крещим „ние сме жертви“, „те са ни виновни“ 

и, разбира се, да не забравим да споменем фразата „национален интерес“. Няма значение, че съдебната система се радва на рекордно ниско доверие сред гражданите, свободата на словото е на строга диета, а върховенството на закона е в кома – важното е да се вика. И най-хубавото? Да обвиняваш ЕС, че не те разбира, докато ѝ чупиш прозореца на дневната с мегафона си. Това не е просто политическа стратегия – това е изкуство! Балканска комедия с елементи на трагедия. Достойна за „Оскар“. 

Подобна реторика е дълбоко популистка, пронизана от евтин национализъм и вътрешнополитически PR. Да обвиняваш Запада за това, че не са доволни от твоето управление, не е доказателство за суверенитет – това е бягство от отговорност. Една държава, която иска да стане част от Европейския съюз, не си позволява да заплашва същия този съюз с език на арогантност и назидание. Никой в Брюксел или Вашингтон не е длъжен да „побеждава“ в Скопие. Победителят в демокрацията не е този, който най-силно крещи, а този, който изгражда институции, уважава свободата на словото, гарантира правосъдие и демонстрира политическа зрялост. Ако Мицкоски действително уважава волята на народа, нека спре да я използва като щит срещу всякаква критика и да покаже с дела, че разбира и споделя ценностите на Западния свят.

Да се противопоставяш на тези, от които очакваш подкрепа и интеграция, е не само нелогично – то е и вредно за собствения ти народ. Ако това е визията за бъдещето на Македония, то ЕС има всички основания да постави 

пауза на преговорите, докато лидерите в Скопие не пораснат политически

 Но, не се притеснявайте – ние всеки момент ще започнем преговорите. Сигурно Брюксел чака само още една вдъхновяваща изповед от Мицкоски, за да ни отвори вратите. Може би дори ще ги събори – от възхищение! 

И за финал: не, господин премиер, никой в Брюксел, Вашингтон или на Марс не седи и не крои планове как да ви навреди. Но да – всички ви наблюдават. И не, не с благоговение – а с лека саркастична усмивка, някъде между „е, добре де“ и „това трябва да е някаква скрита камера“. 

P.S. „Незначителната част от ЕС“, за която говори премиерът Мицкоски, няма проблем с това, че сме македонци. Тази част от ЕС има проблем с изопачаването на историческата истина за македонските българи, с отричането на тяхното съществуване и с неспазването на техните права.