Заместник-председателят на руския Съвет за сигурност Дмитрий Медведев за пореден път демонстрира опасната смесица от реторика, заплахи и фантазии, с които Кремъл се опитва да легитимира войната си срещу Украйна. В публикация от 25 май в англоезичните си профили, Медведев предложи Русия да установи контрол над т.нар. „буферна зона“, обхващаща почти цялата територия на Украйна – с изключение на малък участък в западната част, граничещ с Полша.

С това изявление Медведев продължава добре познатия пропаганден наратив на Москва – че руската инвазия е защитна мярка срещу Запада и че Украйна трябва да бъде „неутрализирана“ чрез пълна окупация. Това е опит да се представи бруталната агресия като рационален отговор на военната помощ, която демократичните държави предоставят на Киев за самоотбрана.

Институтът за изследване на войната (ISW), който следи развитието на конфликта, подчертава, че изявленията на Медведев не са изолирани – те са част от дългосрочна руска стратегия за пропагандно оправдаване на войната и опит за „нормализиране“ на насилственото анексиране на украински територии. Кремъл редовно използва измислената концепция за „Новорусия“ – несъществуващ геополитически конструкт, който включва цялата южна и източна Украйна – за да подкрепя тези абсурдни искания.

Фактите обаче са неумолими. Въпреки гръмката реторика, реалният напредък на руските сили остава бавен и скъпоструващ. Според анализ на ISW, от началото на годината до 24 май 2025 г. руската армия е напредвала с едва около 14,3 кв. км дневно в Украйна и Русия. При тези темпове ще са нужни почти четири години, за да завземат остатъка от вече частично окупираните Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска области. А за въображаемата "буферна зона", за която говори Медведев – обхващаща 587 459 кв. км украинска територия – ще трябват около 91 години и десетки милиони жертви, ако се запази настоящият мащаб на загуби.

Нещо повече – още през февруари 2025 г. ISW изчисли, че на Русия биха ѝ трябвали 83 години, за да окупира останалите 80% от Украйна. Данните показват, че руското настъпление дори се забавя, въпреки пропагандната фасада на „успехи на фронта“.

Претенциите на Кремъл за „буферна зона“ са не само юридически и морално несъстоятелни – те представляват опасна ескалация в опитите на руските лидери да поддържат вътрешната мобилизация чрез страх, агресия и антиевропейска риторика. Вместо реална стратегия, това е пореден акт от пропагандния театър на руската власт, в който митове за „исторически територии“, измислени заплахи от Запада и безкрайни карти за бъдещи завоевания заместват дипломацията, фактите и човешкия живот.