Поезията на Иван Динков носи едновременно величието на традицията и дръзката провокация на модерността. В него миналото не е архив, а жива памет, бременно със смисъл. Думите му са голи и раними – като новородени, но и тежки като предсмъртни завещания.

Всеки негов стих стои на границата между живот и смърт – в онази тънка междина, достъпна единствено за истинския поет. Там се ражда уникалното му поетическо наречие – едновременно хармонично и дразнещо, утешително и разтърсващо. 

Всяко негово стихотворение звучи като предсмъртно завещание, изпълнено с мъдрост и дълбочина, но в същото време и като първо – с чистотата и силата на новото начало. 

А в поезията му откриваме това "горчиво пространство от талант", както го нарича Светлозар Игов, който го превръща в един от най-ярките и непримирими гласове на българската поезия от втората половина на ХХ век.

ПОЕМА

Ах, тая дума - омъчнен, - изречена

от някаква жена - навярно майка ми,

сред пашата на есенните вечери,

което ще рече - сега, сред лайката!

Минава път през Пловдив, и през Пазарджик,

на мъжки поглед от завода - новият,

през нивите на Блатница - размазани

от свежи круши и от гнили гроздове.

Това, което свети по баирите,

е село Смилец - въздухът и млякото,

преглеждането - сричките на лирата,

илюзията, че си нужен някъде.

Ех, майсторе, налбантине, наставнико!

Жените си намигат и пред мъртвите:

"Аз, како, ще поплача преди ставане,

а след това ще продължи свекървата."

Сега - когато ти си на платформата,

сега - когато аз съм във кабината,

единствената поетична формула

е нещо като пасбище с къртичини.

Поръчвам първата бутилка гроздова,

присядам сам на камъка пред кръчмата,

надигам я - поливам с нея лозето,

възкръснало в душата ми измъчена.

Ноември е - до костите, до ставите.

Така изглежда и така е сигурно:

над хълмовете - ниско над дъбравите,

небето сякаш е сега подсирено.

Ах, тия български тъги - заполнени

по клоните на орехи и брястове:

"Кажи ми, брайно, мърлят ли ти овните,

защото ходят по овцете бясове?"

И както мислят за рода на стадото,

и както молят за сърцати кочове,

така изричат думите изстрадани:

не всяка жалба заслужава кончина.

Разбира се, шегувам се, усмихвам се,

разбира се, спестявам си несгодите:

изкуствен съм - защото четох стихове

от смесената ракла на народите.

По пътя, който идва от Такерите,

по пътя, който идва откъм Маркови,

задава се - приведена, почернена,

Тодора - твоята невяста, майка ми.

Сега е жълта пленница на мъката,

Тодора никак, никак не е същата:

така пристъпва, сякаш е помъкнала

след себе си по улицата къщата.

А някога - от Рашовци до Мърховци,

а някога - от Кутовци до Плачковци,

а някога - по плочници и мъхове,

блещукаха обувките й лачени!

През шрифтове и печатарски лакове

отмина моето поредно пощене;

сега приличам на вълче сред макове -

така съм беззащитен и безпомощен.

По пръстите си, даже и по палците,

усещам нещо като слуз от времето:

втвърдява се неумолимо калцият -

преди да сложа име на поемата.

Снегът е сух - пилее се по джипката,

по струпаните гугли, по шинелите:

навярно тайно е шумял със житото

под камъка на валцовите мелници.

Невярващи са хората - скептични са,

поне не вярват в истини нащърбени,

но истина е - в човките с кокичета,

по брястовете кацат млади щъркели.

И пътя се повлича подир гумите,

внезапно ослепял...

Не мога повече!

Предавам без да съжалявам - думите

на яростната глутнижа на точките!

И ето го гнездото ти - гнездото ни,

което ще рече, че се завръщаме:

пак същите - но вече без живота ти,

пак същите - но без да бъдем същите.

Поставят те - о, тоя миг! - на масата,

на нашата, на дъбовата - дългата,

която няма спомени от гратиси,

но има много спомени от дългове.

Високо от лицето ти изчистено

от топлото присъствие на вените,

разперени - ръцете на черницата

политат и така остават - сведени.

Сега ще бъда личен във поемата.

Така се случи, че на път към хората,

стихът ми падна от гърба на времето

и много лошо си разкърти мордата.

О, аз добре познавам ценоразписа

на хилядите видове мълчания:

аз - българският поданик на страстите,

аз - българският гражданин на раните.

Навярно още ще лежа безпомощен,

но вече си замесвам прощъпулника;

страхувам се, че може би през нощите

съм станал брад на всички присмехулници.

А светъл бунт е имало на двора ни!

И колко тайни в есенните листници!

Дано надвия накога умората

и пламна пак от чистите ни истини.

Тодора е звезда преди разсъмване,

Тодора казва: "Хайде да оплакваме.

Баща ви тръгва на гурбет из тъмното

и може би ще се обърка някъде."

Привеждат се очите ми, косите ми,

гърдите ми - в дъга се спира тялото:

налбантине, над образа в коритото

ти всъщност се привеждаш пред раздялата.

От палещите връщници на пладнето

трагично и красиво падат въглени -

навярно в оня баладичен кладенец,

из който плува сянката ни българска.

По дяволите всички изречения,

в които няма никаква метафора!

Извършвам бавно своето сечение

и ставам сам за вярата си нафора;

простено е да взема плът от себе си,

да взема кост - да им разгледам порите:

да знам поне на вид какви са - есенни

или раздвижени от млади пориви.

Българийо - безсмъртнице, обичам те!

Така го казвам - някак си отбрулено:

превръщам го в пожизнено обричане,

уплашен от кощунството на зурлите.

Ах, колко педантично в мен е ровено!

Под залезите на далечни вечери

разбива чаши и скимти над спомени,

и кашля младостта ми непрочетена.

Аз също имам светла биография!

изричам тия думи неестествено:

страхувам се, че изговарям лафове,

че слагам кръст на своята мъжественост.

Да бъде ден! - гърми гласът на Смирненски.

Да бъде, да пребъде - тоя, днешният!

Не съм за крясъка, но вярвам искрено:

кантатите не ни изцапват дрешките.

И ето я оная - ненаситната,

с измачкания троскот, с буболечките:

земята на дедите, на бащите ни -

дълбоко влажна, а отгоре спечена.

Дий, биволе! Ори я, преоравай я!

Сега е страшна - зяпнала, гръклянеста.

В ярема на колата дремят кравите,

нащарени от сянката на ясена.

Снегът е мокър - пада нянак лигаво

и някак страшно безучастно в ямата:

разделя ни, отделя ни завинаги -

един от друг, налбантине, нас двамата.

Не съм певец на прошката със мъртвите.

Това си има своите художници;

из гробищата още броди Мърквичка

и още търси място за триножника.

Сега - когато тържествува здравеца,

сега - когато е на власт ракията,

сега - след твоята шега: "Е, авторе,

подхлъзваш ли се още по хартията?" -

сега разбирам колко са безвременни

и колко тъжни и безплодни фразите:

че трябва да достигаме до темите

по принципа на котешкото лазене.

Разбира се, не правя цип за стихове.

Цип-стиховете са удобна работа:

прибавянето става според лихвата

на тайно застрахованите ръбове.

Сега съм без кожуха си - без дългият,

за който още разговаря София,

и - струва ми се - вече нямам дългове

пред българската искреност на строфите.

Внезапно съм останал само с вятъра.

Така навярно си отиват мъртвите:

полуреално - както във театъра,

а на гърдите ни оставят гърбици.

Студено е. Избягали са пилците,

красиво нарисувани от Яворов.

И няма сенки! Може би мастилото

е подсъдимо, че създава дяволи.

Снегът блести - на мигове, на мигове.

Полето се вълнува под снежинките -

това поле - това дете усмихнато,

което вечно си играе с житото.