Иван Николов 

Около Народния театър „Иван Вазов“ вече е тихо. Крясъците, ругатните, вандалските изстъпления се утаяват в съзнанието ни като горчив спомен. Горчив спомен са и думите на актьори, актриси и режисьори, както и на млади хора от миманса на събитията, които заклеймяваха пред микрофоните и камерите сцените на вандализъм с фрази на превърналата се в злокачествена конюнктура ценност - свободата на словото. Да не говорим за „невинните борци“ срещу още по-перфидно налаганата цензура.

Не ми се иска позициите на известни и авторитетни творци, като служебния Министър на културата маестро Найден Тодоров, на председателя на Съюза на артистите, актьора Христо Мутафчиев, на известния поет, режисьор и публицист Недялко Йорданов да оставяме, въпреки несъгласията ми с тях, да потъват във всеобщата врява на събитията. И ако все пак се е получило така, вината не е в тълпата, а у самите тях.

Лично аз, винаги съм се възхищавал на маестро Найден Тодоров, който намира начин да украси виртуозния си диригентски талант с елегантно поднесени подробности от живота на композитора, чието произведение публиката е дошла да чуе. И точно тези му умения ни натоварват с очаквания да не се поддава на инерцията, и да оценява сценичната постановка, предизвикала толкова противоречиви интерпретации, с думи, които с нищо не разсейват сгъстената мъгла.

Сблъскваме се с явление, което има дълбоки корени и което упорито убягва от погледа на тружениците на българската духовност в продължение на десетилетия.

Нелишените от високомерие думи на Христо Мутафчиев са другият повод за несъгласията ми. Актьорът, пресъздал блестящо образа на Стамболов в пиесата на Стефан Цанев, елегантно пропусна възможността

да заяви позицията си по спорната постановка на Джон Малкович

Народопсихологическите му мъдрувания с нищо не помогнаха на обърканите да прояснят погледа си…

Недялко Йорданов е утвърден поет, прецизен режисьор и непримирим с безобразията в обществото. Още във времената на тоталитаризма, той е давал неведнъж пример на гражданска неподкупност. В случая с постановката на Джон Малкович и той прие ролята на апологет на художествената интерпретация на творбата на Шоу, пренебрегвайки императивите на един изключително драматичен момент в българската история, съвсем неподходящ за фриволно комедийно интерпретиране и като драматургия, и като режисура. И ако това е възможно в Лондон, Париж и Вашингтон, механичното пренасяне на подхода на Софийска сцена, поражда реакции, с безконтролни измерения, даже и нещо повече, на което станахме свидетели…

Поради особеното развитие на историческия процес у нас, дефицитът на национална сетивност, демонстрирана и от тримата духовни първенци, е осезаем и болезнен… Оправданието, че става дума за изкуство, е стрелба с халосни патрони. Връзката между изкуство и действителност не подлежи на съмнение, а спекулациите в тази посока са жалки…

Наситените с властолюбие, коварство и жестокост първообрази от живота, художествено претворен като Клавдий в „Хамлет“, Яго в „Отелао“, Макбет в едноименната трагедия не са ли доказателство откъде Шекспир взема сюжетите за тези свои драматургични шедьоври? За комедийния жанр той е намерил други сюжети.

Бърнард Шоу е търсил комедийния сюжет и го открива на стотици километри от Лондон, там

някъде в „дивите“ Балкани,

където се водят някакви войни. Да искаме отношението на автора на „Оръжията и човекът“, към тази война да бъде като на българите е наивно, дори глупаво. И тук се сблъскват гледните точки - тази на твореца отдалечен на стотици километра от военните действия и на българина, тръгнал да умира за свободата и независимостта на току-що обединеното му отечество.

И отново стигаме до сетивата ни за националната съкровеност. Днес те са ерозирали, закърнели и безчувствени. И това е проблемът. Не само на директора на Народния театър „Иван Вазов“, г-н Васил Василев…

Така наяве излизат заместителите им, като ракова тъкан, която повлича и убива с токсичността си. Изходът е да съживим, да оздравим националната ни чувствителност. Не с развети байраци, гръмки речи и вандалски набези, а със съкровена грижа към корена, към ствола и към клоните на вековния дъб на българската народност…

***

С това сериозно заболяване и с жалки останки от целостта на българския народностен масив аз се срещнах, лице в лице през 2010 г.

Като председател на граждански комитет в защита на Никола Стоянов, създател и ръководител на организацията „Български човешки права в Македония“, в град Воден, Гърция, аз трябваше да изпитам горчивината от много срещи. Видни интелектуалци, духовни първенци, водещи политици, депутати и държавници не можеха да асимилират онова, което исках от тях като морална и материална подкрепа за тази организация. Те не само, че не бяха чували за подобно сдружение и името на ръководителя му, но с отегчителна гримаса, любезно отклоняваха темата на разговор…

Това ме подтикна да отида във Воден и на място да се запозная с характера на организацията и с нейния ръководител. Заедно с мой приятел - бежанец от с.Дъмбени, Костурско и с двама съмишленици от Охрид, ето ни в Гърция. Датата е 10 юли 2010 г. Паркирахме на уреченото по телефона с Никола Стоянов място и когато вече тръгвахме за срещата, се появи джип, от където слязоха трима полицаи, които започнаха да ни задават смущаващи въпроси, да записват данните от личните ни документи и пр. След този полицейски ритуал ние отидохме на срещата в парка до водопадите. Това, което чухме от Никола Стоянов, ни порази. Той с тъжна усмивка изреждаше случаи на презрение и геноцид над българите: „Добре е да знаете – тихо започна той - че в съвременна Гърция думата „българин“ има смисъл на оскърбителен епитет. Малцината са смелчаците, които са заявили българската си народност, но те търпят обиди, подигравки, скалъпени съдебни обвинения и дискриминация…

И най-печалното: представители от Българското посолство в Атина идват да ни агитират да закрием организацията, за да не пречим на добрите българо-гръцки отношения…“

Ето тук трябва

всички да замълчим виновно!…

И да разберем, че това е само момент от една вековната стратегия, ще приведа и думите на един французин, който преди повече от 110 г. изнася потресаващата истина за геноцида над народа ни: „Митрополитът на Търново, като откри зазидан в стената сандък, съдържащ библиотеката на древните български патриарси, запали в градината си всички български книги. Никога след Омир не е виждан подобен пример на фанатизъм. Никога един народ не е бил така системно денационализиран…“( Georges Bousquet . „Histoire du peuple bulgare“. Paris 1909)

Това съвсем не означава, че ние ще тръгнем да си отмъщаваме. Не, но незнанието, неинформираността рушат националното достойнство, отнемат ни възможността да реагираме адекватно при общуването ни днес, при коренно различни условия…

***

Режисираната от Джон Малкович творба на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“ на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ разголи докрай закърнялата ни чувствителност, към драматични моменти от историческото битие на българския народ.

Това е диагнозата

А гузно полегналата тишина днес около българския храм на Мелпомена продължава да излъчва оглушителни децибели, адресирани към все още дълбоко спящите клетки на националната ни памет… / БГНЕС