Д-р Евлоги Станчев*

За съжаление, все още се замисляме твърде малко за цената, която плаща украинският народ по време на най-кървавия военен конфликт в човешката история. Обикновено украинските жертви се разглеждат единствено като част от общите съветски загуби. Същият погрешен подход се наблюдава и по отношение на огромния украински принос във войната срещу нацизма. Това, разбира се, далеч не е случайно – подобно пренебрегване на заслугите на украинския, а и на останалите съветски народи, представлява още една целенасочена стъпка към тяхното национално обезличаване и в крайна сметка към „разтварянето“ им в общата „съветска родина“ и нейната идеологема за „дружбата на народите“.

Макар съветският режим да се разпада през 1991 г., тази негова десетилетна политика на памет има своето очевидно продължение и в наши дни. Всяка година в Москва се провежда т.нар. „парад на победата“, преминаващ изцяло под знака на историческото присвояване – бидейки „съветска“, тази победа е представяна преди всичко като „руска“. Защото според имперската логика на днешен кремъл русия е не просто основен, но единствен легитимен наследник на съветската държава. Както и на съществувалата до 1917 г. империя на Романови. 

Подобна логика е не само крайно

 неуместна, но и умишлено злонамерена

 Недопустимо е заглушаването, анонимизирането на съвестта и съзнанието на милионите жертви. Неотдавна преминал през ужаса на умишлено предизвикания от съветското ръководство Гладомор (1932–1933), украинският народ се изправя пред ново изключително тежко изпитание – неговата родина се превръща в арена на война на тотално унищожение. Човешките загуби, понесени от украинците, са колосални. За да не бъда голословен, ще обърна внимание на неопровержимите числа. Според най-авторитетните оценки загиналите в Украйна по време на войната възлизат на около 8–10 милиона души. Ако бъдат прибавени фактори като Холокоста, насилствените депортации, миграциите, гладът и други демографски последици от войната, картината изглежда още по-катастрофална – за четири години Украйна губи около 14 милиона души. Това е една трета от тогавашната численост на този народ...

Ето защо Втората световна война е спомняна в Украйна по съвсем различен начин от онова, което всяка година се случва на Червения площад. Украинците нямат нужда от фетишизиран до краен предел военен и политически триумфализъм. Те познават отлично стойността на човешкото страдание – при тях тази най-мащабна катастрофа в историята преминава 

под знака на мълчанието, размисъла и преклонението пред жертвите

 Това е памет в истинския смисъл на тази в последно време употребявана за какво ли не дума. Памет, която обхваща на практика всяко украинско семейство. За украинците това в действителност е Отечествена война. Но не в пропагандната стилистика на т.нар. „Велика отечествена война“ в името на „съветската родина“, а в истинския смисъл на това понятие – война за физическото оцеляване на този народ.

Днес, повече от осем десетилетия по-късно, незаздравялата рана от ужасите на нацизма отново е отворена. XXI век излъга онези, които възлагаха надежди, че ще бъде столетие на мира и общия просперитет. Режимът на путин не просто заговори с реваншистката реторика на някогашна хитлеристка Германия – той я реализира нагледно в Украйна. Това не е изкуствено преувеличение, а реалността, в която живеят милиони украинци през последните близо четири години и половина. Пред очите на света путинова русия възпроизвежда едни от най-

зловещите практики на нацизма – филтрационни лагери, 

насилствено депортиране на деца, тотално унищожаване на градове и села,

екзекуции на военнопленници, причиняване на тежки хуманитарни кризи

 Новият, изроден, но не по-малко циничен от своя оригинал руски нацизъм има своите идеолози, жреци, пропагандатори и изпълнители. И той няма да спре, докато не постигне престъпната си цел – заличаването на цял народ. И ще прибягва към всички необходими за това средства.

Тъкмо погледът към катастрофата на Втората световна война позволява в още по-пълна степен да бъде оценено значението на настоящата руска война срещу Украйна. Случилото се преди повече от 80 години показва категорично, че тиранията не познава езика на дипломацията. Показва също, че отстъпките пред диктаторите единствено подхранват тяхната мания за неограничена власт и съответно – военната им машина. Това са тежките уроци на историята, които днес трябва да докажем, че сме научили. Несъмнено това е най-голямата обществена отговорност на съвременните поколения.

Днес Украйна има фундаментална роля във възпирането на 

нов тип тоталитаризъм,

 съчетаващ „класическите“ похвати на военната агресия и поругаването на международното право с „тихото“, но все по-видимо пленяване на общественото съзнание чрез перфидна пропаганда, чиято цел е обезличаването на истината. В този смисъл обединената международна подкрепа за Украйна е ключова и неотложна инвестиция в мирното бъдеще на нашите народи.

На 8 май – Деня на паметта и победата над нацизма във Втората световна война – украинските общности ще излязат по улиците на различни градове по света с ясно послание: солидарност с Украйна и непреклонност пред агресора.

*Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.