Защо България не може да си позволи лукса на "всеобщото избирателно право"?

Веселин Кандимиров

След последните парламентарни избори за пореден път се видя че българското общество не може да си позволи лукса да има всеобщо избирателно право.

Тук думата „лукс” е употребена не с ирония, а съвсем сериозно. Така нареченото всеобщо избирателно право е състояние, постигнато в резултат на вековна еволюция на демократичните начала в управлението. Днес то се приема за основа на демокрацията. (В действителност то не е и не би могло да е всеобщо. От него са изключени големи обществени групи, като непълнолетните, поставените под запрещение, чужденците и пр. Конституцията ползва терминът „общо”, който иде да каже че необхванатите от тези изключения все пак са мнозинство.) Но не винаги е било така. Във всички възникващи демокрации, като започнем още от античната, правото да избира и да бъде избирано е принадлежало на едно незначително малцинство. В Съединените щати, общество много подходящо за пример, защото там демокрацията възниква заедно с държавата и не носи примеси от предишни практики, първоначално избирателни права са имали само бели мъже с определено обществено положение. Те са били не повече от 4-5% от цялото население. Някои са склонни да приемат това

като несъвършенство на системата,

което днес сме отстранили. Но практиката показва че без това „несъвършенство” демокрацията там, а може би и самата държава, щеше да завърши с провал. И това важи и за всички останали места където демокрацията е възникнала първично. Ще обясним защо е така. 

Ако трябва да опишем днешната либерална демокрация с едно изречение, то е следното: ”Властта принадлежи на всички и индивидите са равностойни в политическо отношение”. Тези индивиди периодично

делегират своята част от властта на избрани от тях и измежду тях лица,

които управляват държавата.

Това определение съдържа една неточност. В действителност индивидите не са равностойни, а само равноправни. Когато неравностойни индивиди бъдат дарени с власт, те се разпореждат с нея с различна ефективност. Нека си представим че богатството в едно общество е разпределено равномерно между членовете му. Много скоро те ще го употребят по различен начин. Едни ще постъпят неразумно и ще обеднеят. Други ще станат по-богати.

Властта е също толкова ценен ресурс, колкото и парите. Ако бъде разпределена равномерно между неравностойни индивиди, тя по същия начин ще се оттече от ръцете на едни и ще се концентрира в ръцете на други. Този процес може да протече много бързо. Нека отбележим че докато практически всички познават стойността на парите, за мнозинството

стойността на властта е отвлечено понятие.

То е склонно да размени символичната си част от нея срещу каквото и да е друго, представляващо някаква ценност за него. Резултатът вече няма да е демокрация, а някакъв вид господство на едно малцинство над мнозинството.

Срещу какво неспособното да мисли с политически категории мнозинство разменя своята власт?  Днес и тук веднага се сещаме за купуването на гласове срещу незначителна сума пари. Но това е частен случай. В общият случай можем да кажем, че с участието си в изборния процес то задоволява някакви свои политически фантазии.

Оказва се че горното определение на демокрацията е грешно и такава обществена система е нежизнеспособна. Но практиката показва че съществуват немалко общества, където тя налице и при това е достатъчно устойчива. Обяснението на това е че в тези общества съществува определена политическа култура, насочваща политическите фантазии на мнозинството в безопасна за демократичното действие посока.

В човешкото общество не само политическото, а и всяко друго колективно мислене на мнозинството – включително и политическите му фантазии – се определят от едно малцинство, интерпретиращо явленията от действителността и предлагащо тази интерпретация на останалите. Когато едно такова творческо малцинство стигне до идеята за демокрация, то започва да формира мисленето на мнозинството в тази посока. 

То се опитва да създаде от него свое подобие.

Процесът е бавен и би трябвало да доведе до такова отношение към властта, което Макс Вебер нарича рационално-правно. С напредването на тази социална дресировка все повече представители на обществото могат да се включват безопасно във вземането на политически решения, докато се достигне до днешното „всеобщо“ участие в този процес. Можем да наречем обществата, преминали такова развитие и създали днешната демократична система на управление по еволюционен път,

коренни демокрации.

Днес демокрацията е политически хит. Дори откровено тоталитарни държави бързат да украсят името си с прилагателното “демократични“. Наблюдаваме повсеместно желание да се създават парламентарни демокрации. И понеже разработена теория на прехода към демокрация на практика няма, следствието се приема за причина. Смята се, че ако присадим в едно общество институциите на развитата демокрация – парламент и общо избирателно право и обявим народа за суверен, то рано или късно ще създаде собствена демократична постройка.

Провалите при тази практика са толкова, че можем да разглеждаме

успешните случаи като рядко изключение.

Причината за това е една: отсъствието на необходимата политическа култура. Докато при коренните демокрации политическата класа постепенно е наложила адекватно поведение на мнозинството, в присадените демокрации това мнозинство, посредством механизма на общи избори, неизбежно възпроизвежда себе си в политическата класа. Политическата култура, необходима за да се поддържа демократичният кръговрат на властта няма откъде да дойде. Много бързо едно такова общество се свлича до равнище, отговарящо на политическите фантазии на мнозинството, т.е. до такова равнище на свобода, в което то се чувства комфортно – от някаква фасадна демокрация до диктатура или даже до разпадане на държавата. (Само един пример: след т.н. Арабска пролет населението на Египет получи възможност да участва в свободни избори. Те доведоха на власт движението „Мюсюлмански братя“, което тръгна да прави от Египет ислямска държава. Наложи се поредният генерал да извърши държавен преврат и да възстанови старото положение. Тогава много почитатели на народната воля се оказаха в цугцванг – не знаеха дали да го заклеймят като антидемократ или да го приветстват като спасител.)

***

След този дълъг увод е време да помислим

къде сме ние.

Парламентарната демокрация в България е присадена с появата на независима държава във формата на конституционна монархия. Доколко политическата култура на населението в този момент отговаря на изискванията за такава демокрация можем да разберем например от описанието на Алеко как бай Ганю прави избори. По-интересно е да получим някаква представа за  разстоянието между двете като установим зоната на комфорт. Най-комфортно българското общество се е чувствало в периода 1935-1943 гг., в условията на един мек авторитаризъм, упражняван от обичан от населението монарх, с действащ парламент и избори, но без политически партии. 

Последвалият период на чужда зависимост е бяло петно в това отношение, но има косвени показатели, определящи желанието за свобода. Докато в други съветски протекторати – ГДР, Полша, Чехия, Унгария – виждаме периодични прояви на открита съпротива срещу недемократичното статукво, в България такива няма. (Няма и в останалите соцстрани, принадлежащи към Православната цивилизация – Румъния, Югославия, Албания, което напомня че и цивилизационната принадлежност е фактор в това отношение.) Следващите повече от тридесет години парламентарна практика, обаче, дават достатъчно ясна картина. Днес мнозинството в България не би тръгнало след политик, който му казва: „Не питай какво твоята страна може да направи за теб, питай какво ти можеш да направиш за страната си“ или „Обещавам Ви само пот, кръв и сълзи през идните години“. И с радост тръгва след политик, обещал да го направи богато за осемстотин дни. Основната политическа фантазия на това мнозинство е от месиански тип: дирене на спасител, който ще го „оправи“. Не се дефинира в какво се състои оправянето, но априорно се приема, че самият Спасител знае това. Суверенът на властта не я желае и се старае да я прехвърли другиму.

И понеже политическата класа, както посочихме, е функция на избирателите, като кандидат-спасители се изреждат шоумени, аптекари, бивши монарси, охранители, обикновени лумпени и пр. Някои от тях са по-атрактивни и успяват да се задържат във властта един мандат.  Но дарованията и в тази област са редки и в повечето случаи това положение създава парламентарни избори през няколко месеца, т.е. хаос. В крайна сметка то би довело до диктатура, способна да създаде за мнозинството някаква зона на комфорт, ако членството на страната в ЕС не пречеше за това. Което не значи че няма да бъдат правени опити в тази посока: първото действие на избраното на 19 април 2026 г. правителство беше насочено към ограничаване на ролята на парламента при вземането на политически решения.

***

След поставянето на диагнозата

трябва да предложим и лечение.

То се съдържа в първото изречение на този текст. При това състояние на политическа култура българското общество не може да си позволи лукса да поддържа прокламираното в конституцията избирателно право. То трябва да се предаде на някакво малцинство, способно ефективно да използва ресурса, наречен „власт“. На тези 20 % от хората, които вършат 80 % от работата, както казва Парето.

(Разбира се, това творческо малцинство – навсякъде по света – също има своите политически фантазии. Да напомним само една –  социализмът, който донесъл толкова беди през изтеклото столетие. Но в тях има конкуренция на идеи, за разлика от тези на мнозинството. И най-важното: това малцинство би създало собствена политическа класа, коренно различна от наличната днес.)

Казаното дотук би се приело като кощунство от хората, които вярват че народът може да е суверен на властта. Дори на някои от тях може да им прилошее. Затова е рано да обсъждаме по какъв начин би станало тази промяна. Но можем да започнем с един експеримент. Нека държавата обяви че ще даде на всеки, който пожелае известна сума – такава, с каквато някои политически партии купуват гласове – срещу отказ от участие в поредните избори. Така бихме осветили и оцветили огромна част от контингента, непритежаващ нужните качества, за да бъде „суверен“ на властта.

Струва си да дадем някакви 50-100 милиона дори само за това.