Д-р Любомир Канов

Малко ми се гади да говоря за Радев. Уви, говоря предимно на единомислещи, защото рядко нашите споделени мисли достигат отвън нашите кръгове, в чалготеките, селдките кръчми, в моловете, където народът пазарува своите одежди на промоция или във фабриките, където отдавна никой не се занимава да разбира защо и за кого гласува. Важното е да се вдигнат заплатите. И това си е точно така. Но все пак.

Трупоподобният пенсиониран президент и бивш летец е на път

да превземе оскъдният политически и умствен хоризонт

на нашия народ или на онази част от него, която споменах по-горе. Няма лошо. Той ще ги поведе в бъдещето, поне според сегашните социологии. Спънатата му служебна и бездарна реч не дразни загрубялото от Тодор Живковските речи българско ухо, лесно възприело диалектния преход от западният към източния такъв, стига профилът на говорившия да спазва до съвършенство старата физиономия, позната от големите портрети пред Мавзолея, с полегатото плешиво чело и нос, наподобяващ ключ на лудница.

Българската политическа лудница.

Защо се вълнувам ли? Ами, защото целият този бунт на площада, който обедини толкова много различни хора, всъщност предимно млади и продуктивни, демократични българи, имащи истинско желание да променят нещата, са на път да бъдат похарчени и оглавени в тази илюзия от един непригоден за тази цел прокремълски продукт. Той ще се изтътрузи до изборите качен върху желанието на народа да промени цялата тази гнилоч в парламента и в и институциите и органите на държавата, която е вече нетърпима. И ще застане отгоре, което е срам за всички нас като народ.