Георги Тенев*, Портал Култура

Имам няколко въпроса. Прости са, така че няма как да нямат отговори.

На първия въпрос отговорът сякаш е ясен:

От какво се боят народните представители?

Защо превърнаха горещата изборна пролет в политическа зима? Те някак се дръпнаха и се скриха в уюта на своите „процедури“ (които доскоро презираха като символ и инструмент на статуквото). Изведнъж стриктно се прилепиха към дисциплинираното спазване на „конституцията“ (която бяха готови да прекрояват). „Конституцията“, тази сакрална дума, е на път да се превърне в новото понятие-заместител, универсално оправдание, нов „Член първи“. С нея се обяснява всичко, но никой не обяснява за какво е създадена и написана Конституцията – каква е целта, с едно изречение, смисълът на този документ? Май конституцията е закон за смисъла на държавата. А какъв е смисълът на държавата? Не е ли в поддържането на държавността с всички възможни средства, поддържане на работния ѝ режим, като система, която не бива да се разпада? И то – поддържане на парламентарно представената държавност, колкото и разместени да са пластовете.

Пред каква дилема са изправени? И около какво се колебаят? Какво очакват?

Че „доливането“ на няколкостотин хиляди гласа (или може би на половин милион?), към една или друга коалиция ще вкара в Народното събрание още от тези „съвсем различни“ политици, които ще направят „съвсем различни“ неща? Нима не са способни да ги направят и без такъв мощен колектив край себе си, без тотална критична маса?

Представете си, че през същия този месец април, но през 1876 година, на Събранието в местността Оборище водачите на народа се огледат, преброят и установят, че май са малко – не всички са редовни, не всички са упълномощени, не всички са надеждни… И представете си, че Бенковски ги връща всички: „елате, казва, наесен, да се съберем, ама този път истински“. Основополагащото събитие на българската представителна демокрация, Оборищенското събрание, би заминало без знак в историята. За какво му е да има дори предател…

Какво чакат и на какво се надяват хората, избрани в Народното събрание през април 2021 г.? Че при следващи избори ще удвоят (или може би ще утроят?) своите места и така ще могат вече с леко сърце да се впуснат в реформи и кормчийство на държавния кораб? Какви по-точно проценти искат? От кого и с какво до момента (минаха 7 дни) са показали, че си струва да ги получат тези допълнителни гласове при едни следващи избори? За 7 дни е създаден светът. За седем дни ние още не успяваме да усетим, че нашите избраници са наясно в каква тежка криза се намират обществото, здравето, как растат страховете на мнозинството, разочарованието…

Затова – нека пак се върнем на първия въпрос, за страха, понеже той, страхът, е обзел сега и елита на политиката, представителите на народа. В този смисъл – имаме наистина пълно представителство, щом при несигурност и тревога сред населението, се шири страх и в Парламента. Страх от действие.

От какво се боят? Естествено – всеки се страхува от провала. Човешко е, и авторът на тези редове също си го признава. Но народните избраници са нещо повече, или поне трябва да бъдат. Те не са коментатори, не са професионални политици дори, нещо друго са. Поне така е в нашата родина – тук политиката никога не е станала чиста професия. Както и демокрацията не идва автоматично, с въздуха, не тече от чешмата. За нея постоянно трябва да се полагат усилия, да се бди като над новородено. След всички избори.

И така – за провала, който дебне партиите и коалициите. Провалът, заложен в недостатъчните на пръв поглед мандати. Тези партии и коалиции не разбраха ли – провалът е единственото, което им е гарантирано. Нищо друго, само провалът и народното отдръпване, след като си свършат работата. Кое управление през последните 40 години си е отишло мирно в „заслужена пенсия“, с почести и лаврови венци?

3. Защо не може да има правителство на националната отговорност и прагматичните цели? Причините могат да са две – липса на дух на отговорност и/или липса на способност, на качества и професионализъм. Дори да няма натрупан опит, поне може да има намерение, решимост, вдъхновение. Още дълго ли няма да признаваме и да разбираме сложността на положението? Ще отричаме ли пълната изостаналост на нашия административно-политически софтуер от изискванията на момента? Не осъзнаваме ли колко агресивен е дневният ред на световната политика, очевидните военни приготовления, зреещите огнища в разни посоки на картата, които пряко и косвено ни засягат. Как се готвим за всичко това? Къде сме в битката с болестта на десетилетието, която коси човешки живот? Да не говорим за онези сякаш по-далечни, но и по-дълбоки проблеми – прираста, оптимизма на нацията, емиграцията, деградирането на образователната система, спадът на националната културна осъзнатост… тъгата, срамът почти от това да си българин…

Всичко или почти всичко е ясно, независимо от речите и лозунгите. Това, че сме българи и (засега) все още можем да очертаваме границите на нашата (засега) независима, собствена държава, е основното градивно „нещо“, с което разполагаме. Думата „конституция“ много скоро може да се окаже прекалено тежка и претенциозна за опростената, почти еднопистова програма, до която е сведен българският политически дневен ред. За какво ни е сложен и съвършен програмен документ, ако в реалността у нас тече просто живот за оцеляване, живот без голям, светъл и висок проект? Ние сега се лутаме в усилията как да опазим възрастните хора, на които не можем да помогнем адекватно дори в битката с епидемията – при това, без да е ясно какво ще предложим на още неродените. Лутане.

От какво се боят сегашните народни представители – подобно на юнаци пред пещерата на ламята (ако вземем пример със сюжета на народната приказка). Да, и пещера има, и е тъмно вътре, и ламята е повече от ламя. Но какво да се направи? Кой, ако не те? С какво ще се подобри положението, ако се разотидат и се върнат в друга конфигурация? Каква ще е тази конфигурация? Какво ще стане през това време – с пещерата и с ламята (да продължа плоската метафора, за която, естествено, се извинявам)…

Винаги има критична маса. Но най-често тя е сбор

4. Защо може да има служебно правителство за половин година, а да няма програмно правителство за година или две?

Толкова ли е трудно да се спазват уговорки и да се следват принципи? Напълно ли са загубили народните представители своето достойнство, че да не могат да удържат една донякъде балансирана система от принципи, скрепена с подписване на декларация – ако веднъж стигнат до съзнанието, че от тях зависи нещо важно и ще останат в историята по един или друг начин:

а) действени или б) бездействени.

Какво очакват силите, които претендират да са двигател на реформите – че след време ще имат много по-мощна подкрепа и реформите ще се проведат по-лесно? Или че ще загубят и тази подкрепа, която имат сега? И тогава от плещите им ще падне опасната тежест, дадена със сложния и пъстър народен вот?

Не се ли досещат реформаторски настроените народни представители, че на тях с някакъв процент надежда гледат дори (част от) директните им политически противници, които в момента органично нямат възможност да провеждат реформи, защото са били твърде дълго активисти на статуквото?

Защо трябва да вярваме на изчисленията на някакъв т.н. „партиен калкулатор“, според който се събират и вадят проценти? Нали за да е верен калкулаторът, на първо място трябва да приемем, че нацията е разделена в такива проценти. Че е насечена като шарена торта. Сякаш не сме един народ, а някакъв цветови спектър – „двайсет за този“, „десет от онзи“, „по пет тук“ и „пет там“.

Когато възрастни и незащитени хора умират от вирусна епидемия, те като партийни квоти ли умират или като човешки същества?

На какво се надяват партиите днес – че при една следваща (кога?) изборна победа (с колко процента?) ще наложат модел на щастие? Кой досега успя да го направи и кога в миналото, което преживяхме и познаваме от опит?

Нима управлението на Обединените демократични сили (след изборите от 1997 г.) с неговите феноменални от днешна гледна точка 53 % от гласовете в парламента, не завърши по драматичен начин, пометено от една новопоявила се сила (Симеон Сакскобургготски)?

Кога и при какъв изборен резултат за последните 20 или 30 години у нас видяхте да се промени дълбинно и качествено животът на хората, моралът в политиката, културната матрица и мотивите за корупцията, престъпността, отчаянието на широки маси (най-вече – загубата на илюзии сред младежта)? И ако е имало някакви мигове на въздигане, дали това стана просто и само заради добрия резултат на изборите? Или беше важна програмата? И следователно – няма ли шанс зад една програма да се обединят повече от един или два политически цвята? Дори това да стане за учудване на избирателите, които са виждали какво ли не и са свикнали на всичко – партийна травестия, съглашенство, цинизъм – но май не са виждали единство и разумен компромис в името на нещо по-голямо…

Народът е един. Хората, избрали една бюлетина, не са от различна планета, спрямо онези, избрали различна бюлетина. Въпреки сложните и обективно непреодолими културни, социални и личностни различия, все пак общите черти на участниците в политическия живот са по-скоро съвпадащи, отколкото контрастни. Крайностите на разделението, до което се стигна по ред причини, са тъй да се каже „кинетични“. Единствената потенциална енергия на публичния процес (от който политиката е само незначителна част) е енергията на колективното ускорение, на голямата тежест, на критичната маса.

Кой човек с памет и с малко разум не я неясно, че политиката е въпрос на промени, еволюция и отношения, изменящи се във времето? И нали тя се прави от хора, не от машини. Никой не е робот, сглобен веднъж завинаги и с програма, пусната в действие без корекции. Ето само няколко примера:

Кой не знае и не помни, че г-жа Мая Манолова и г-жа Татяна Дончева са били високопоставени членове и активисти на Българската социалистическа партия, с която днес са директни конкуренти (ако не и противници) в парламента? Или че г-н Йордан Цонев години наред е бил общински съветник от СДС, а също народен представител, избран с бюлетина на СДС, дори и председател на Парламентарната комисия по финанси от страна на Съюза на демократичните сили, а даже и член на Изпълнителния съвет на СДС – същият Съюз, който в момента е партньор на управлявалата десетилетие ГЕРБ, през което време пък г-н Цонев, след своя лична еволюция, е станал ключова фигура в парламентарната група на ДПС в шест поредни Народни събрания…

Нима някой вярва, че представителите в отделните парламентарни групи днес са чак толкова различни? Аз не вярвам. И вие не вярвате. Познаваме се – ние сме българи, малък народ.

Малък народ са и представителите на народа в малкия дом-къща на Народното събрание. Тяхно дело и решение е дали ще се върнат в хаоса, за да изчезнат без следа. Или ще напишат история – малка, може би кратка, но различна история.

Защо първото правителство на демократичните сили можа да подаде оставка, при положение, че имаше 110 депутати, правейки го „в името на принципите на демокрацията“, играейки „по правилата“, само защото не постигна желания вот на тотално доверие? И защо да не може тогава днес да има правителство на малцинството, поддържано в духа на някакви видими правила, скрепено с разумни компромиси заради духа и ценностите на демокрацията?

Не е ли важно, освен всичко друго (освен повсеместната несигурност, икономическите трудности, здравната криза) и това, че от година живеем с по-изострена обществена чувствителност? Договорите, скрепени в този момент пред очите на всички, „пред кулисите“, на осветеното място на политическата сцена, ще бъдат гледани с повече внимание и критичност от гражданите. Това ще даде повече публичен контрол, повече гражданско участие – нещо, което от десетилетия липсва на политическия процес.

Не е толкова ценно (в исторически план) какво няма да направи някой, следвайки своите лични принципи и предварителни намерения. Важно е – ако моментът го поиска – какво би се опитал да извърши в името на страната си.

*Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Партиен дом“, „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“, „Балкански ритуал“ и на сборника с разкази „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).