Наказателно дело №585 – тишина, която крещи

Хари Харалампиев

„Оловна тишина” – документалният роман, автор на който е журналистката Ивайла Александрова, след прочита му, предизвика безредици в моето мислене. Сякаш не бях подготвен за подобен литературен жанр. Авторката ни отвежда и до най-трудно уловимите изисквания на творческия процес.
Тя си е поставила наглед трудно решима задача: Да изследва 

наказателно дело №585

 от 1942 година, сред основните фигури в което е поетът Никола Вапцаров; Неговото раждане, генезиса на предателството, както и причините за погрома на парашутистите и подводничарите, изпратени от Русия.

Достойнството на Ивайла Александрова е в максималната достоверност, към която се е придържала, осланяйки се на доскоро конфиденциални източници.
Със силата на аргументите тя е изследвала предателството, заложено в човешкия ген, сякаш да припомни стиха на поета Дамян Дамянов: „От времето на Юда и Христа/предателството е било поминък”.

Невъзможността да видят бял свят книги като „Оловна тишина” отпреди тридесет и повече години, беше най-мъчителната язва, от която страдаше животът ни. И за това тя е ведрина за културните общения между всички, вярващи в богатството на човешкия дух.

„Оловна тишина” е урок по добросъвестност. Ивайла Александрова е остро наблюдателна. От перото й не са убягнали разтърсващите самопризнания на Антон Иванов, Петър Богданов, Атанас Романов, Антон Попов, Никола Вапцаров и най-вече тези на Георги Минчев. Всички вкупом до края на сетните си дни са се терзаели и самобичували.

В романа нещата и съпътстващите ги събития са подредени по строго индивидуален начин. От написаното лъха преданост към истината.
Авторката не издава морални присъди. Стремяла се е да изгради цялостен образ на хората и събитията, за които пише, непрестанно да ги насища с нов смисъл и нова дълбочина. И е успяла. Успяла е, тъй като си е наложила безпощадна дисциплина, вървяла е по своя строго индивидуален път и подход.
С години е събирала информация за подсъдимите по делото, която се е пресичала със семействата на осъдените.
„Оловна тишина” е нагнетена с вина и страдания. Текстът е изпепеляващ, съграден е с кръвта на думите, с кръвта на осъдените.
С усилен труд Ивайла Александрова е осъществила десетки срещи, водила е разговори, стремейки се да изясни механизма на предателството, душевността на шестимата, които са си

 приписвали вина и предателства

Вярна на творческия си натюрел Ивайла Александрова сякаш се е ръководила от казаното от Блез Паскал: Не само самата истина дава увереност, но и самото нейно търсене дава покой”.
Не е подминала и процеса срещу Трайчо Костов, планиран и режисиран в Москва.
Чрез него се е стремяла да изясни механизма на насилието, доминиращо в политическите процеси преди и след 9 септември 1944 година, напомняйки за т.н. Народен съд, издал 2700 смъртни присъди.

„Оловна тишина” е книга 

предупреждение срещу злото, 

което винаги е прилежно организирано и може да се отключи.
В едно интервю на въпроса „Каква цена платихте за тази книга? Какво Ви отне? С цялата си грозна истина. За да я напишете, Вие сте слезли в ада. Как излязохте от него?” Ивайла отговаря: „Много трудно излязох. Просто не можех да се отърся. Човек винаги плаща”.
Интервюто е по повод книгата „Горещо червено”, посветена на Райко Алексиев. Казаното е съотносимо и за „Оловна тишина”, която крещи и предупреждава.
Книгата приканва към вглъбяване и размисъл, защото е за неугасващия дух, водещ към човешко съвършенство.
Ивайла е сред онези творци, които посредством писаното слово са достигнали до храма на истината. Тя е проникновен разследващ журналист. Именно в разследващата журналистика

 „дистанцията е мироглед”

От наказателно дело №585 от 1942 година узнаваме, че Вапцаров е бил обсебен от съзнанието, че няма по-голямо унижение за човека от безропотното подчинение на властващите, което е било водещо. И то се оказа решаващо за неговите съдба и живот. Въпреки предателството.