Мая Кръстева  

Точно преди тридесет години беше публикувана първата книга на Филип Димитров “Ибо живяха, господи”. Сред  политическите бури на деня, мнозина  не я забелязаха или отдадоха високата оценка на имена като Борис Христов и Божидар Кунчев на пристрастност към лидера на опозицията и бъдещ премиер на България.
Разбирам, че за повечето хора и днес още е трудно да се отнесат към Филип Димитров като към писател. Те го познават твърде много като политик, дипломат, юрист, за да привикнат с мисълта, че с творчеството си, пред тях се изправя не министър председателят, а 

писател на собствено основание

 и то от ранга на бележитите имена в българската литература.

Първата книга на Филип Димитров “Ибо живяха, Господи” ни връща в ХIV   в. на балканските земи и е включвана в университетски курс заради литературната си стойност и оригинален стил и език. Макар и иносказателна по необходимост, защото е писана през времето на комунизма, тя не търси прости аналогии или директни съпоставки, а оставя героите да дишат в собствената си историческа атмосфера. Езикът й е преднамерено архаизиран, но напълно разбираем и това допълва усещането за 

автенjичност на епохата

Втората му книга “Светлина  на човеци” (вече издадена и на английски) е разказ както за житейския смисъл на вярата, така и за хората от най-близкия кръг на историческия Иисус, за човешкото присъствие в разтърсващите събития при възникването на християнството. Но Филип Димитров не просто развива сюжета, за да изрази чувствата и идеите си. Той е изследовател и изучава в дeтайли не само Писанието и Преданието, но и събрания исторически и археологичен материал и това му помага да изясни фактологията на такива места от библейския текст, които изглеждат противоречиви или неясни. Но преди всичко да вникне в личните драми на характерите и смисъла на техните действия. 
Неговата вяра е нетрадиционна, затова и смисълът, който открива в делата на героите си може да изненада, но убеждава. Идеята, че за да е напълно човек Син Божи трябва да приеме компромис или да получи  [заслужено?!] опрощение може да смути някои вярващи читатели. Както и че за автора 

да си близо до Иисус не е награда, а изпитание,

 което може да носи голяма болка. Ще има и читатели, за които човешките предизвикателства пред Сина Божи или ролите на най-скъпите образи от Евангелския ще изглеждат твърде различни от представата им за безметежна святост. Но тъкмо в представянето на тези непривични виждания е една от силните страни на тази книга.
Встъпителните думи към най-новата му книга „Братя“  гласят: “Историята без лица е като нощно небе без звезди – непонятна и скучна.“
С нея Филип Димитров ни помага да се вживеем в човешките съдби на хората, създали и отстоявали християнската българска империя през IX-XI в. Изпълнена с ярки образи и запомнящи се знаци за техните преживявания и мотиви, тя звучи съвсем различно от плоските или тенденциозни разкази, заради които часовете по история могат да ни станат безинтересни.
Картината на първата българска християнска държава, която си мислим, че познаваме от учебниците, добива нови, неочаквани измерения, когато се разчупят тесните регионални рамки, когато  написаното в изворите за България се прочете във връзка с процесите, текли по същото време в цяла Европа. Напълно лишена от евтино патриотарство, книгата хвърля нова светлина върху въздействието и цивилизационното значение на кирило-методиевото богослужение и на българската империя.
Пред читателя оживяват – при това често с неподозирани черти, обосновани обаче от внимателно обгледаните средновековните източници – Кирил и Методий, Борис I, Симеон и Владимир, Петър, Борис II и Роман, Самуил, Пресиян и Алусиан. Наред с тях - и не по-малко живи - се явяват и образите на властници и духовни водачи, на папи и императрици, преплели пътищата си с тези на познатите ни исторически личности. 
Трудно се характеризира умението, с което авторът изгражда образи, анализира сведенията на хронистите и очертава мотивите, които тласкат събитията. Опитът на човек, врял и кипял в психологията и правото, в историята и политиката си казва думата.
На някои читатели фактологията може да се стори преизобилна, а историческите детайли – твърде много. За автора обаче опростяването на историческия контекст е недопустимо и както поддържа и чрез  образа на Методий, “най-важна е мярката”. Доколко я е постигнал може да каже само читателят.
 Това едва ли е точно роман, защото няма (или почти няма) пряка реч. Но не е и монография, защото се чете на един дъх, с чувство, а на моменти може и да те просълзи. “Братя” е просто вълнуващо произведение на майстор писател, което си струва да се прочете и за удоволствие, и за знание.
Книгите на Филип Димитров не са просто полет на вдъхновението. Той пише с неотклонна историческа прецизност. Може би защото като държи да е коректен към историята, очаква и тя да бъде такава към него.