Капитан Румен Георгиев

През последните години написах и публикувах повече от дузина статии, посветени на състоянието и перспективите на морската индустрия в България. В тях се опитах не само да посоча проблемите, но и да предложа конкретни идеи, решения и ясни посоки за развитие на един сектор, който има стратегическо значение за икономиката на страната, но на практика е зачеркнат. Подходих отговорно и конструктивно, с мисъл не за критика сама по себе си, а за реална промяна и устойчиво бъдеще на българската морска индустрия.

Тревожното е, че въпреки тази последователност и аргументираност, институциите и политическите фигури продължават да демонстрират пълно безразличие. Това мълчание и липса на действия вече трудно може да се обясни само с некомпетентност или приоритети – то започва да изглежда като

съзнателно неглижиране на сектор с ключово значение.

Подобно бездействие не просто спира развитието, а реално подкопава националния интерес. 

За съжаление, досега не последва нито обществен дебат, нито институционална реакция. Това мълчание е особено обезсърчаващо, защото зад думите в тези текстове стои не лична амбиция, а искрена загриженост за бъдещето на морската индустрия – област, в която България имаше традиции, имаше знания и засега остава само с потенциал.

Когато аргументирани позиции и експертни наблюдения остават без отговор, неизбежно се поражда чувство на горчивина и разочарование. Не толкова заради самия автор, а заради пропуснатата възможност да се води разговор за сектор, който може да бъде двигател на икономическо развитие, иновации и международно присъствие на страната ни.

Тази статия е опит още веднъж да се постави въпроса за значението на морската индустрия за националната сигурност на България, но по-скоро ще си остане поредния текст по темата. Нищо! Do what is right, let come what may!!!

• Задържаните кораби – новата геополитическа валута

Когато казвам „Задържаните кораби – новата геополитическа валута“, имам предвид, че в съвременната международна политика корабите все по-често се използват като инструмент за натиск между държавите. Задържането на търговски кораби, танкери или екипажи вече не е само правен или технически въпрос, където действаха правила, конвенции и стандарти. В сегашни дни всичко това е силно неглижирано, демонстрира се  сила като политически сигнал за разменна монета в по-широки дипломатически и икономически конфликти.

Опасно е, и докъде ли ще ни отведе?

В известен смисъл днешната ситуация започва да напомня на епохите на силно пиратство, когато моретата са били територия на онзи, който има силата да налага волята си. Тогава липсата на ефективен международен ред е превръщала корабите в лесна плячка, а търговията – в рисковано начинание. Днес, макар да живеем в свят с изградени конвенции и правила, наблюдаваме обезпокоителна тенденция на тяхното заобикаляне или игнориране, което на практика води до сходен резултат – несигурност, страх и непредсказуемост по морските маршрути. Най-обезпокоителното е, че подобни действия все по-често

се обличат в държавна власт и политически интерес, 

което размива границата между легитимност и произвол и поставя под въпрос самата идея за международно морско право.

Това е опасна тенденция, защото разклаща самите основи на международния ред в мореплаването. Когато правилата престанат да бъдат универсални и започнат да се прилагат избирателно, се създава среда на несигурност, в която всяка следваща ескалация става по-вероятна. Ако този модел се задълбочи, рискуваме да стигнем до свят, в който морската търговия не се ръководи от право, а от сила – с тежки последици за глобалната икономика, сигурността на моряците и стабилността на международните отношения.

По този начин един кораб, който по принцип трябва да бъде просто част от глобалната търговия, се превръща

в елемент от геополитическа игра

 – средство за натиск, предупреждение или преговор. Това поставя морската индустрия и моряците в центъра на конфликти, които нямат нищо общо с тяхната професия, но чиито последствия те понасят пряко.

Морската индустрия винаги е живяла с риска. Бурите, пиратството, корабокрушенията – всичко това е част от историята на морето. Но днес заплахата е различна. Тя не идва от природата, а от човека.

В XXI век корабите вече не плават само между континенти. Те плават между санкции, войни, саботажи и геополитически конфликти. Някога на морските карти отбелязвахме плитчини и рифове. Днес върху тях трябва да се отбелязват мини, дронове, политически граници и невидими флотове, които пренасят нефт в сянката на санкциите.

В тъмнината на тази нова морска епоха се появи и нещо друго

– сенчестият флот.

Стари танкери без ясна собственост, плаващи под удобни флагове, изключени транспондери и прехвърляне на товар далеч от очите на регулаторите. Това не е просто икономическо явление. Това е симптом на свят, в който правилата се размиват.

Най-уязвимата точка на тази система остава една – морските теснини. Места като Ормузкия проток, където всеки ден би трябвало да преминава енергията на света. Само няколко десетки мили вода

разделят глобалната икономика от хаоса.

Ако тази артерия бъде прекъсната, последствията няма да се усетят само в танкерните терминали на Персийския залив. Те ще се усетят в цената на хляба, в отоплението на домовете, в заводите и в пристанищата по целия свят.

Истината е проста и тревожна: глобалната икономика зависи от крехка мрежа от морски маршрути, които могат да бъдат парализирани от една ракета, една мина или едно политическо решение.

А между всички тези геополитически игри стои един

често забравян човек – МОРЯКЪТ

Той е този, който трябва да премине през бойните зони, през санкциите и през сенките и шума на глобалната политика, за да може светът да продължи да се движи. Той не е просто част от екипажа на някакъв кораб, а е онзи невидим мост, който свързва континентите. Докато политиците чертаят нови граници, морякът преминава през реални бойни зони. Докато санкциите спират цели икономики, той трябва да превозва стоки, без да задава въпроси. И всеки път, когато светът затаява дъх при поредна криза или пандемия, именно морякът е този, който с риск за живота си плава между болести, мини и ракети. Ние говорим за нефт, газ и глобални пазари, но забравяме, че зад всеки товар стои човек, който гледа хоризонта с надеждата да стигне жив до следващото пристанище. Този човек е истинската нишка, която държи света свързан. И, ако или когато, някой ден тази нишка се скъса, светът ще разбере колко много зависеше от човека, който никога не виждаме, но на когото винаги разчитаме. МОРЯКЪТ!!!

Днес, повече от всякога, морската индустрия не е просто транспорт. Тя е

нервната система на цивилизацията.

Когато корабите спрат, няма да има предупреждение. Няма да има звук от сирени, нито заглавие, което да го обясни. Просто ще се събудим в свят, където нефтът няма да стигне, стоките ще изчезнат, а световната икономика ще се задъхва. Това няма да е просто блокада на Ормуз или сенчест флот. Това ще е моментът, в който ще осъзнаем колко крехък е светът ни. Морето не е просто вода – то е живот, който все още се държи на няколко протока, кораби и моряци, които се осмеляват да отплават. А когато и те не се осмелят – светът ще замлъкне.

• Как глобализацията промени шипинга – и защо светът се връща към националните флотове

Преди около три десетилетия светът бе завладян от една идея – глобализацията. След края на Студената война изглеждаше, че икономиката ще стане единна, границите ще загубят значение, а международната търговия ще бъде управлявана не от държавите, а от пазара.

Морската индустрия бе една от първите, които прегърнаха тази философия.

Тогава се появи

новото правило на шипинга:

флагът вече няма значение – важно е само къде се плащат по-малко данъци.

Така започна масовото изоставяне на националните регистри и преминаването към т.нар. flags of convenience – Панама, Либерия, Маршаловите острови, Малта…….

Причините бяха прагматични:
•    по-ниски данъци
•    по-евтини екипажи
•    по-гъвкаво трудово законодателство
•    по-малко регулации.

Държавите наблюдаваха този процес почти безучастно. Смяташе се, че глобалният пазар ще регулира всичко. Националните флотове постепенно се стопиха. 

Държавите се отказаха от пряката връзка между флаг, икономика и сигурност.

Тогава това изглеждаше логично, днес не е!

Виждаме края на „наивната“ глобализация

Последните години разкриха слабостите на този модел. Светът започна да разбира, че глобалните вериги на доставки са изключително крехки. Пандемията, войните, санкциите и геополитическите конфликти показаха една проста истина:

Държава, която няма контрол върху собствената си логистика и морски транспорт, губи стратегическа автономия. 

Управляващи - настоящи и бъдещи, прочетете това изречение много пъти и ако четете документите спуснати от Европа ще разберете за какво става въпрос. Концепцията  е обявена от ЕС като приоритет през 2026 г.
Започна нов процес -

тихо възраждане на националните флотове

Умните държави го осъзнаха, други го обмислят, а трета - България „ спи“.

Причините за събуждането са няколко.
•    Геополитическа несигурност - войната в Черно море, атаките в Червено море, кризите около Ормузкия проток, случките в Балтийско море показаха, че търговският кораб може да се превърне в геополитически инструмент. Държавите започнаха да осъзнават, че не могат да разчитат само на „глобалния пазар“.
•    Санкционната икономика - санкциите създадоха нова реалност. Днес кораб може да бъде: арестуван, забранен в пристанище, санкциониран заради товара или собственика. Това превърна флага от формалност в политически фактор.

Национална сигурност

Кризите показаха, че морският транспорт е част от критичната инфраструктура на държавата. Без кораби няма суровини, енергия, храни и индустрия като цяло. Затова държавите започват да мислят отново за национален морски капацитет.

Какво означава това за България

България има дълга морска традиция, но днес нейният търговски флот е почти символичен.
Проблемът не е само икономически. Той е стратегически. Без национален флот една морска държава постепенно губи: морска експертиза, морска индустрия, морска култура. 
Възраждането на българския флаг не е романтика, а икономически обоснована политика.

Няколко стъпки биха могли да променят ситуацията:
•    Конкурентен корабен регистър - Българският флаг трябва да стане икономически привлекателен. Това означава: опростени процедури; дигитална администрация.
•    Морска индустриална политика - флотът не съществува сам. Около него се развиват: корабни агенти; застраховане; морско право; корабостроене и ремонт; логистични компании.
•    Подкрепа за българските моряци - българските моряци са едни от най-уважаваните в света. Но държавата не използва този ресурс. Те могат да бъдат ядрото на възраждането на морския сектор.

• Как ще изглежда шипингът през 2035 г.

До 2035 морската индустрия ще е драматично променена - ще се появят масово кораби на: метанол, амоняк, водород, LNG.

Декарбонизацията ще бъде най-голямата технологична трансформация на флота от 100 години.

Преходът към нови горива до 2035 г. е сериозно предизвикателство, но и огромен шанс за българските пристанища (Варна и Бургас). Ето основните аспекти на тази промяна:

Нова инфраструктура: Пристанищата ще трябва да изградят терминали за съхранение и зареждане на метанол и амоняк. Това изисква сериозни инвестиции в безопасност.

Конкурентоспособност: Ако България не предложи тези горива, големите корабни линии ще заобикалят нашите пристанища за сметка на Констанца или пристанища в Турция, които вече работят по проекти за зелен водород.

Екологични зони: пристанищата ще трябва да осигурят и електрозахранване от брега (Onshore Power Supply), за да могат корабите да изключват двигателите си, докато са на кей.

Индустриална синергия: Бургас има потенциал да се превърне в „водороден хъб“ заради близостта на рафинерията и възможностите за производство на зелен метанол.

Кадри: Ще е необходима масова преквалификация на персонала в пристанищата и кораборемонтните заводи за работа с криогенни технологии и опасни газове.

В обобщение: за българските пристанища това е състезание за модернизация. Тези, които първи предложат „чист“ банкеринг, ще привлекат новите флотилии.
•    Полуавтономни кораби - изкуственият интелект ще промени навигацията, ще се появят: полуавтономни кораби, интелигентни навигационни системи….
Но моряците няма да изчезнат. Те ще станат по-високотехнологични специалисти.

•    Геополитически маршрути - новите маршрути ще се определят не само от икономиката, а и от политиката.
•    Възможни тенденции: повече военноморски конвои; защитени търговски коридори; регионализация на търговията.

• Заключение

В продължение на тридесет години светът вярваше, че морето е пространство без граници, а флагът е просто административна формалност. Днес реалността е различна - морските маршрути отново се превръщат в геополитически линии, а флагът – в символ на държавна сила, сигурност и икономически интерес.

За 30 години ИСТОРИЯТА направи кръг - след десетилетия на глобализация светът започва да си спомня нещо старо и просто - корабът не е само средство за транспорт.

Докато е в открито море, той е плаваща територия на държавата, чийто флаг носи.