Лалю Метев

Фарсът продължава. Под флага на „консервативни ценности“ марширува шумната група ерзац-моралисти – представители на един нов политически кич, често свързан с мекедонизъм, евразийски сервилитет и медийна имитация на духовност. Те превръщат консерватизма в евтин реквизит – развят като изпрана фланелка, изтъркана от злоупотреба – не в защита на вярата, традицията или семейството, а като оръжие срещу ЛГБТ общността.

Това не е морална позиция, а морална манипулация – риторика, изградена върху комплексарска мъжественост и цивилизационна несигурност. Омразата се разпръсква не като аргумент, а като груба демонстрация на символична доминация – псевдомъжествено, инстинктивно, биополитически натрапчиво. Така словото се изражда в оръдие на ресентимента, а „семейството“ – в тотем на културната война.

Сакралното като последен резервоар на легитимност

Одъртях, може би, но с годините идва опитът, който ми дава по-ясна перспектива към онези реалности, които по-младите често оставят незабелязани. Истинската сила не е в младостта, а в готовността да говориш истината, независимо от цената. Докато мнозина се увличат по фалшиви фасади и манипулации, аз оставам ангажиран с мисията да разкривам същината на нещата.

В условията на късната модерност — белязана от ерозията на институционалния авторитет, фрагментацията на социалните наративи и банализацията на екзистенциалната несигурност — сакралното се превръща в един от последните останали хоризонти на легитимация. В свят, където светската власт губи моралната си основа, а рационалните основания за ред се размиват в океан от информационен хаос, религиозният символ престава да бъде прозорец към трансцендентното и се трансформира в знак на политическа принадлежност и културна идентичност.

Така сакралното се отклонява от своята същностна роля — тайнствено посредничество между човека и Абсолюта — и бива рефункционализирано като инструмент за мобилизация, конформизъм и идеологическа консолидация. Това води до неговата инструментализация: от пространство на безмълвие и съкровена среща с Тайната — към арена на символен контрол и догматично бетониране на властови претенции.

Иконостасът и неговият антропологичен смисъл

В православната традиция иконостасът е не просто архитектурен елемент или богослужебна украса. Той е богословска реалност, въплътен символ на срещата между небесното и земното, между вечността и времето, между Божествената непостижимост и нейната открита близост. В най-дълбокия си смисъл той е антропологичен и еклезиологичен образ: човекът, като икона Божия, е поставен „на границата“, на прага между два свята, и в тази роля Църквата се осъществява като общност на срещата, на причастието и на литургийното преобразяване.

Иконостасът не е стена, а прозорец – не закрива, а явява. Той е синтез между невидимото Тяло Христово и неговата видима иконографска реализация, между тайната на Въплъщението и непрестанното обновление на света чрез литургията. Св. Григорий Палама подчертава, че чрез иконата човек се приобщава към нетварната светлина на Бога – към Неговите енергии, които просвещават и обожествяват творението. В този смисъл иконостасът е духовен космос – хармония на чиноначалия, ликове и събития, в които вярващият съзерцава както спасителната история, така и нейното продължение в тайнството на Църквата.

Но този символен и мистагогичен характер на иконостаса все по-често бива обезобразяван от съвременни тенденции на националистическа идеологизация, в които свещените образи се употребяват не за прослава на Бога, а за утвърждаване на земна власт, идентичност и изключване. В духа на етнофилетизма – ерес осъдена още от Константинополския събор през 1872 г. – иконографията започва да служи на плътта, а не на Духа. Христос става „наш“, Богородица „от народа“, а светците – „герои“, вместо свидетели на Царството.

Такъв редукционизъм подменя иконостаса като икономия на спасението със символен декор на един идеологически култ. Вместо иконостасът да сочи към Царството Божие, той бива огънат така, че да отразява властови и национални митове. Тази литургична злоупотреба, съчетана със съвременния популизъм и агресивна риторика, превръща иконата от място на тишина и молитва в плакат на съпротивата, на „опълчението“ срещу чуждото, различното, другото. Това е дълбоко анти-евангелско и разрушително за църковното съзнание.

Задачата на богословието днес – както и на всеки истински вярващ – е да отвоюва иконостаса от плена на идолопоклонството към етноса, политиката и страха. Защото иконата не е огледало, в което да се вглежда нашата нация, а 

прозорец към небесната Литургия

 Църквата е тяло Христово, не културен клуб; тя включва всички народи, не ги противопоставя.

Иконостасът ни напомня това – че в Христа няма нито елин, нито юдеин, нито българин, нито македонец, а само нова твар (Гал. 3:28; 2Кор. 5:17). В този смисъл, когато вярата се превърне в политическа витрина, иконостасът замлъква – и на негово място започва да говори не Бог, а идолът.

Какво се обещаваше и какво накрая се получи

В интервю за „Седмицата на Дарик“ министърът на образованието Красимир Вълчев потвърди, че новият учебен предмет „Добродетели и религии“ ще бъде въведен от учебната 2026/2027 година, като първоначално ще се изучава само в първи клас. Това не е новина – подобни намерения бяха обявени още по-рано.

Но истинският акцент от изказването на министъра е: „Основният час ще бъде по добродетели, а не по религия“. Т.е. обещаният „час по религия“ всъщност се превръща в „час по етика и добродетели“ – неконфесионален, плуралистичен и съсредоточен върху общочовешките ценности. Конфесионалният предмет „Религия“ няма да е задължителен и ще зависи от минимален брой записани ученици и наличието на учител с богословска квалификация – условия, които на практика са почти невъзможни за изпълнение в повечето училища. В противен случай учениците просто ще бъдат пренасочени към „Етика и добродетели“.

Така от обещаното равностойно изучаване на религии – православие, ислям и добродетели – реално остава само последното като основен предмет, а религиозният компонент се превръща в маргинален и трудно приложим вариант. За учители с необходимата квалификация вече се говори, че ще се компенсира с кратко обучение на началните педагози, което допълнително подчертава колко „конфесионален“ ще бъде този предмет.

Това развитие не е изненада – то ясно отразява доминиращите обществените настроения и реалностите в училищната система, но създава сериозни разминавания с първоначалните очаквания. Българската православна църква, която виждаше в „Религия – православие“ основен и задължителен предмет, сега е поставена в позицията на страничен наблюдател, докато неконфесионалното „Обучение по добродетели“ се превръща в норма. БПЦ отдавна настояваше, че родителите, отказващи религиозно обучение, са малцинство и бяха готови да спорят с подобни нагласи, дори като ги квалифицираха с остри епитети – наследници на безбожници и врагове на Църквата.

Министерството вече работи по програмата за неконфесионалния предмет, а евентуалните промени в учебната програма по „Религия“ засега остават в сферата на бъдещите намерения.

Ако тези планове бъдат реализирани, то у нас ще се случи нещо ключово: в повечето училища основен предмет няма да бъде религията, а светската етика. Съществуващият досега изборен или факултативен предмет „Религия – православие“ ще отпада там, където се учи „Добродетели и религии“, превръщайки се в маргинален остатък от реформата, която беше рекламирана като интеграция на религия и добродетели.

Подмяната: от Тайнство към бункер

В условията на постсекуларна епоха, белязана от тревожна реактивация на религиозното, наблюдаваме явлението на сакрална инверсия – там, където иконостасът е призван да отвори прозорец към невидимата реалност, се изгражда бункер – символ на затвореност, остраняване на Другия и страхово затвърждаване на идентичността. Вместо място на откровение, имаме структура на отбранителен патос.

Иконостасът в православната традиция не е преграда, а прагово пространство – иконографско свидетелство за възможността на общението между земното и небесното. Той е въздиган върху евхаристийното съзнание на Църквата, в което личността не е самозатворен атом, а съ-битие, отворено към другостта на Бога и ближния. Бункерът обаче не познава евхаристията – той не принася, а се капсулира; не благодатно възпява, а мрачно мълчи; не обожава, а се окопава.

Този антилитургичен модел на сакралността замества Тайнството с ритуализиран ресентимент – подменя свободата в Христа с идеологически инстинкт за оцеляване. Христос – въплътената Любов, Който разкъсва завесата между света и Отца – е изтласкан от образа на културен месия, който не спасява, а заклеймява.

Бункерното съзнание ражда култ към етнически есхатони и цивилизационни катастрофизми, в които „вярата“ се използва не като доверие в Лицето на Възкръсналия, а като лозунг за социална и културна контрола. В този режим, иконата вече не гледа, а наблюдава, а тайнството не възвестява Царството, а мобилизира за отбрана на граници.

Църквата – не бункер, а Тяло

Църквата, в своето евхаристийно сърце, не е убежище за страхливи традиции, а общност на възкръснали, които живеят от Литургията като от дихание. Всяка редукция на Църквата до идеологическа цитадела е богословска ерозия. Неопитоменият Бог, Който умира и възкръсва за всички, не може да бъде присвоен от нито една цивилизация, етнос или културна парадигма. „Няма вече елин ни юдеин...“ (Гал. 3:28) не е декларация на глобализъм, а антропологичен обрат, роден от Кръста и осъществен в Чашата.

Мястото на Църквата е не в бункера, а в пещерата на Възкресението, в иконостаса като място на прозрение, не на подозрение; на съзерцание, не на съпротива; на любов, не на идентичностова обсесия. Само така ще остане вярна на Тайнството, което ѝ е поверено – Тайнството на Логоса, Който „стана плът и обита между нас... пълен с благодат и истина“ (Йоан 1:14).

Иконостасът остава вечното свидетелство, че Бог е станал видим, че истината се дава в лице, не в лозунг, че светостта е в жертвата, не във властта. От бункера може да се излезе само през отново отворения иконостас, през възстановената литургична общност, в която всеки различен е необходим, а всеки враг – вече поканен на трапезата на Агнеца.

Символна симулация и ритуалната хибридизация

В духа на Жан Бодрияр можем да говорим за симулакър на святост – привидност на християнски етос, лишена от автентично сотириологично съдържание. Публични религиозни прояви като т.нар. „Шествие за семейството“ често не изразяват жива вяра, а ритуализирана лоялност към геополитически и културни кодове.

Така семейството, което в християнската антропология е призвано да бъде икона на Троичната любов – пространство на взаимна саможертва и благодат, се преобръща в идеологическа крепост, в която нормативното изключване измества евхаристийното приобщаване. От икона на общение то се превръща в знаме на противопоставяне.

Шкварек и „демографската апокалипса“

Кристиян Шкварек, организатор на „Голямото шествие за семейството“, представя в „Седмицата на Дарик“ мрачна картина на демографската ситуация в България и Европа, изпълнена с апокалиптични предупреждения. Твърдения като „България е най-бързо изчезващото демографски място на земята“ и прогнози за „демографска катастрофа, каквато не е виждана в историята“ звучат сензационно, но изискват задълбочен контекст и критичен поглед.

Първо, демографската криза в България е реална и безспорна. Данните от последните десетилетия наистина показват значителен спад в населението — с негативен естествен прираст и масова миграция на млади хора в чужбина. Въпреки това, подчертаването на България като „най-бързо изчезващо място“ без уточнение на методологията и сравнение с други региони носи повече паника, отколкото анализ.

Второ, твърдението, че за стабилна популация е нужна раждаемост от 2,1 деца на двойка, е вярно, но е опростено. Демографските процеси зависят от множество фактори — включително икономически условия, здравеопазване, социални политики, миграция и културни норми. Парадоксът, че с повишаване на доходите раждаемостта намалява, е известен от десетилетия и се обяснява с промяна в приоритетите, образование и урбанизация — не с някаква „логика“, а с комплексна социална динамика.

Трето, апокалиптичните прогнози за Европа, „запазвана“ от африканския „прилив“ и „екзистенциална заплаха“, са класически пример за демографски и културен страх. Демографските модели на ООН са прогнози с множество сценарии, които никога не гарантират автоматично „превземане“ или „заливане“ на континенти. Подобни реторики често се използват политически за създаване на страх и разделение, но не отразяват комплексната реалност на миграцията, интеграцията и социалната политика в Европа.

Четвърто, издигането на „демография, вероучение и свобода“ като основни искания показва, че Шкварек използва демографската тема като инструмент за консервативна политическа платформа, а не като обективен социален анализ. Фокусът върху вероучението и критиката срещу ЛГБТ общността подсказва, че демографската криза служи като оправдание за културни и идеологически конфликти.

Накрая, оплакванията му за „ограничаване на свободата на словото“ от страна на ЛГБТ активистите звучат като класическа жертвенска риторика, често използвана за омаловажаване на легитимна критика и социален дебат.

Макар демографската криза в България да е реален проблем, изказванията на Кристиян Шкварек са наситени с преувеличения, опростявания и идеологически внушения, които не помагат за конструктивно решение. Вместо апокалиптични прогнози и културни разделения, България и Европа имат нужда от прагматични политики, образование и социална подкрепа, които да адресират комплексните причини за демографските проблеми.

Евангелската перспектива: От ресентимент към благодат

Призивът на Евангелието не е към културна самоотбрана или формиране на затворени идентичности, а към кенотична любов — любов, която се самоизпразва, открива се и посвещава на Другия. Както пише св. апостол Павел: „Любовта е дълготърпелива, благосклонна е; любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее… Всичко извинява, всичко вярва, всичко се надява, всичко търпи“ (1 Коринтяни 13:4-7). Тази любов прониква отвъд границите на етноса, на географията и политиката, тъй като Христос призовава към трансцендентно братство, основано върху жертвена саможертва и прошка.

В свят, белязан от тревожност и разделения, където доминира логиката на ресентимента и културната защита, християнството предлага радикално алтернативен път — път на евхаристийно общение, което преодолява двойствеността между „ние“ и „те“. „Църквата не е сбор от подобни по себе си индивиди, а организъм, живеещ и действащ чрез Светия Дух“ (Томас Мертон). Християнската общност не е етническа крепост или идеологически бастион, а жив организъм, преобразяван от Светия Дух, чрез който се осъществява истинско съпричастие и духовно единство.

Тази трансформация е екзистенциално и богословско предизвикателство: тя изисква отказ от онтологическата сигурност, произтичаща от колективната принадлежност, и приемане на неопределеността на вярата — доверие в Божия промисъл, който включва всички, а не изключва. Както учи св. Кирил Йерусалимски: „Вярата не е товар, а освобождение от робството на страха“. В този смисъл спасението и благодатта не са резултат от политически или културни договорки, а от живо участие в Христовото Тяло, изграждано чрез смирение, любов и прошка.

Докато ресентиментът и културният национализъм раждат символни крепости и „бункери“ на идентичностова обсесия, истинската благодат призовава към отваряне, диалог и съпричастие с човека като образ Божи, без оглед на етнически, политически или социален статус. В духа на Мартин Бубер, „Истинският диалог е среща, при която аз и ти ставаме ‘ние’ в единството на взаимната отговорност“. Това единство е основата на подлинната християнска общност, която разрушава бариерите на омразата и страха.

Възстановяване на Тайнството

Пред нас стои избор, който надхвърля границите на политическото и културното — избор, който се корени в самата природа на битието и смисъла. Дали ще позволим на вярата да се превърне в капсулирана идентичност, изразена чрез социални конструкции и символни форми, или ще се осмелим да възстановим Тайнството като живо присъствие — трансцендентална реалност, която прониква отвъд видимото и преобразява съществуването отвътре?

Между иконостаса и бункера се простира не просто пространствена, а онтологична разлика — разликата между светлината на благодатта и мрака на отчуждението. Тази граница е по същество граница между две измерения на битието: едното, в което духът се разгръща в свободата на любовта и истината; и другото, където човекът е затворен в принуда, страх и фикции, където симулакърът на свобода изяжда самата свобода.

Тайнството тук не е просто сакрален обред или ритуал, а метафизическо събитие — акт на съприсъствие с Битието, който изтрива разделението между трансцендентното и иманентното. То е възможност за съкровена среща с онова, което е извън времето и пространството, с онова, което е изначално и вечно, и в същото време — най-близко до човешката същност.

Възстановяването на Тайнството е призив към събуждане на онова дълбоко съзнание за свързаност с първоизточника на живота, за преодоляване на илюзорните граници на индивидуализма и отчуждението. Това е акт на сотириологично освобождение — не просто спасение от греха, а събуждане към пълнотата на битието, към онова измерение на съществуване, където любовта, свободата и истината се сливат в неразривна цялост.

В този смисъл, изборът пред нас е избор за или против самата същност на човешкото присъствие в света — дали ще бъдем пленници на сенки и образи, или ще се превърнем в съ-творци на живото Битие, обогатено и осветено от силата на Тайнството.

 14 юни 2025 г.