Гари Каспаров, Каспаров.ру

Преди повече от 10 години, през март 2010 година стартира проектът „Путин трябва да си отиде“, в който под писма, в които се настоява руският диктатор да слезе от политическата сцена, свои подписи и коментари бяха оставили повече от 150 хиляди руски граждани. Общественият резонанс от подобни политически кампании, освен с толкова широко участие, са свързани и с авторитета и  медийното присъствие на тези, които са ги подписали, и ние, заедно с колегите от движение „Солидарност”, лично помолихме  редица представители на руската творческа интелигенция, известни със своята гражданска позиция, да подкрепим апела.    
Не всички се съгласиха да сложат подписа си, като сред  най-известните, отказали да се подпишат беше Дмитрий Биков, обяснявайки своето решение с това, че „Путин никак не му е интересен“. След 10 години, през които режимът окончателно се утвърди под формата на

лична фашистка диктатура,

а „безинтересният“ Путин беше извършил редица тежки престъпления, както на международната сцена, така и вътре в страната, Биков продължава да повтаря тази мантра „Те вече не са на власт. Просто на тях не им е интересно“.

Такова отклоняване на фокуса от действията на руския диктатор и неглижиране на неговата лична роля за случващите се в страната процеси представлява от много години позиция на руските либерално мислещи хора, които предпочитат да разказват за язвите в системата. На практика с това ние се сблъскахме по време на пика на масовите протести през 2011-2012 година, когато за кратко до така наречените президентски избори представители на „неполитическите крила на опозицията“ заявиха за необходимостта да се откажем от протестите лично срещу Путин  - „чието преизбиране е неизбежно“. В замяна на това опозиционната интелигенция предложи да се опитаме да променим системата отвътре, започвайки усилена подготовка за изборите в Московската дума и активно участие в партийното строителство.

Не трябва да има никакви илюзии, че отстраняването от власт на Путин ще гарантира автоматически преход към демократично общество – очевидно e, че 

на постпутинска Русия ще и предстои много тежък преходен период, 

който ще бъде съпроводен с политически и социално-икономически сътресения. В същото време няма съмнение, че всяка година от престоя на Путин във властта, ще бъде съпроводена с продължаващото  разрушаване на международната системата за сигурност и хиляди нови жертви по света.   

Демонтирането на диктатурата на Путин днес, както и преди 10 години, е първостепенна задача на руската опозиция, без решението на която разговорът за бъдещето на Русия остава една абстракция, която по същество представлява сложна форма на защита на режима.

Откакто Путин дойде на власт демонстрира индиферентност към каквато й да било идеология, което позволява, от една страна, да привлече подкрепата, например, на либералната партия СПС, а от друга – да отговори на очакванията на тази част от обществото, която иска „силна ръка“ и се стреми към комунистически реваншизъм. Твърде скоро обаче режимът на Путин показа своето истинско лице – възстановяването на съветския химн и това, че обяви разпадането на СССР като „най-голямата геополитическа катастрофа“, не бяха просто политтехнически трикове, а отражение на ценностната система на Путин, за когото съветският режим се явява 

източника на вдъхновение за изграждането на държавата

 Въпреки набиващия се на очи безумен лукс на управляващата класа, която се облича според последния писък на западната мода и парадира със своите дворци, яхти и скъпоценности, по своята същност путинският режим се явява апотеоз на дъската с топката, чиито корени откриваме в 1917 година. 

Колкото и парадоксално да звучи, представите за развитието на държавата на подполковника от КГБ Путин и на героя на нашето време – либералният интелектуалец Биков, имат обща идеологическа основа. За тях само Съветският съюз е носител на съзидателното начало -творческа ценност, с единствената разлика, че идеалите на Путин се основават на култа към Сталин и практиките на ВЧК/ОГПУ/НКВД, а тези на Биков – на революционните  идеи на Ленин. В своите речи той рисува идилични исторически картини, в които Ленин се явява „символ на победилата революция“, „човекът, който успя“ и се оказва, че за Биков „сериозни въпроси“ към Ленин се появяват едва от 1920 година нататък. 

Тук, разбира се, възникват известни противоречия – Ленин е бил контрареволюционер, чиито действия отричат всички демократични постижения на Февруарската революция и още в началото на 1918,  след като Учредителното събрание е разгонено, Ленин провокира гражданската война. Освен това, няма да забравим каква роля изигра щедрото германско финансиране в организирането на октомврийския преврат в Русия. 

Всички разкази за високото целеполагане на болшевиките в самото начало нямат нищо общо с реалността и се явяват единствено средство за въздействие върху масите. Единствената цел на Ленин е била да вземе властта, а реалният инструмент за потигането й е бил терорът. Победата в гражданската война е станала най-важният елемент на новия болшевишки култ. И днес 

опората на режима на Путин е в съветската митология, 

създадена около Втората световна война, която те наричат Великата Отечествена. Тази гражданска война продължава и до днес и докато не бъде сложена точка на това и  онези, което отприщиха тази война, заедно с техните наследници не бъдат изхвърлени на бунището на историята, за Русия няма шанс да се превърне в свободна демократична страна.

Истинската декомунизация, включваща ликвидирането на могилата на Червения площад и разрушаването на паметниците на съветските партийни и чекистки престъпници, трябва да стане първостепенна задача на новата власт в постпунова Русия, а не цел на далечното бъдеще. 

Превод: Faktor.bg