Владимир Перев, Скопие

Вечната пиеса на Самюел Бекет „В очакване на Годо“ беше любимата литература (и драма) на моето поколение, що се отнася до безсмислието на живота, но се говореше интелектуално, със сериозни философски и богословски последици за интерпретацията на текста. Някои от нас дори пътуваха до Белград, за да видят различни декори на пиесата, най-често споменавани в представленията на групи, които гостуваха в известния белградски театър „Ателие 212“. Трябва да се отбележи, че повечето от нас, тогава и сега, не разбираха философското и етично послание на произведението, но това не ни попречи да осъзнаем безсмислието на очакването, че 

„нещо ще се случи“,

 като същевременно не предприемаме никакви действия нещото да се случи ... 

Най-актуалната политическа позиция на Македония в момента са отношенията ни с България. Затова си спомням за драмата с „очакването на Годо“. Сега ние не сме само двама, като актьорите Владимир (Диди) и Естрагон (Гого) в драмата, които чакат Годо, с разпокъсани дрехи, непохватни и мръсни, с цилиндър, който трябва да показва тяхното величие. Става въпрос за цял народ, участващ в пиеса с несигурен край. Ако в пиесата има едно дете, което в две сутрини носи посланието, че „трябва да изчакате Годо, той ще дойде“, тук неназованото дете е представено от цял куп политици, анализатори, журналисти и разказвачи, които всекидневно ни засипват с израза на Годо „Чакай, ще дойде“. А какво чакаме ... много неща.

Очакваме СДСМ да проведе редовен конгрес в края на март, след това чакаме избори в България през април, сегашното правителство да падне, или Каракачанов да умре, чакаме извънреден конгрес на ВМРО ДПМНЕ за Християн Мицкоски да падне, чакаме редовния конгрес там някъде в дълбоката есен, за да оцелее Мицковски на политическата сцена ... просто трябва да чакаме и да не правим нищо.

Никой конгрес тук и нито едни избори в България няма да променят нищо. Позициите са ясни и чисти, няма недоразумения нито за македонския език, нито за дълбините на македонската история и минало. Всичко това е решено, както бе решено в отношенията с Гърция, но някои искаха да се правят на умни да седят на държавни места за неопределено време, за да дойде денят в който по най-мизерен и окаян начин се подписа Преспанското споразумение. Това сложи 

край на дилемите за македонската идентичност, 

нейните корени и дълбочини, както и името и езика, за които никой никога не ни е притеснявал.
Познавам Каракачанов отдавна и винаги сме се разбирали за моите македонски позиции относно целостта на македонската държавност, правото на собствен език и идентичност.

Мога свободно да кажа, че повечето македонски българи, имам предвид политически профилираните, традиционно принадлежат към михайловисткото крило на  ВМРО, където истинска святост е съществуването на македонската държава, тази, останала след разпадането на Югославия, както и възможността в държавноправен смисъл да се наричаме македонци и да говорим македонски език. Но само толкова. 

Ние сме етнически българи,

 принадлежим към българското племе, говорим език, който е форма на българския и е създаден преди повечето от нас да са родени, някъде през 1944 г., в някакъв забравен от Бога манастир, където сега дори не можем да отидем на елементарно посещение. Това трябва да се приеме без болка, без мърморене, но с пълна информираност за инженеринга, направен върху някои от новите поколения македонци. Ако в тази Македония е позволено на всички народи да се определят както искат, албанци, турци, бошняци, роми, сърби, египтяни и други, ако им е позволено да се дистанцират от термина „македонец“ в македонския смисъл на думата, защо на нас да ни се казва че цар Самуил е „македонски цар, който е завладял България“, и да говорим за нашите предци като за татари, цигани и други подобни. Да, някои казват, че са били фашисти, но това е друг въпрос.
Държавата и държавните глави трябва да работят за развитието на демократичните отношения, зачитането на миналото и готовността за бъдещето. Ако просто изчакаме „да се случи нещо“, ще се загубим във вечното очакване, като онези парцаливи герои от света на Бекет ... те са парцаливи по дух, независимо от техните познания.

Нашите безцелни конгреси ще дойдат и ще си отидат, изборите в България също ще отминат. Няма значение кой ще бъде в новото правителство, няма дилеми как новото правителство ще се отнася към Македония. Образно казано, Каракачанов няма да катастрофира, няма да умре дори ако бъде убит или самолетът му катастрофира. Точно защото го познавам добре, понякога си мисля, че той това иска. Независимо дали го харесваме или не, той ще остане вечният лидер на ВМРО-БНД и министър на отбраната, който сериозно започна да разплита македонския Гордиев възел. Не се надявайте, че Екатерина Захариева не може отново да стане министър на външните работи на България (в което аз лично се съмнявам, но нека бъде както им се иска на някои), нейният дух ще продължи да се издига за поколения наред в коридорите на българското външно министерство. Този дух 

запали пламъка на справедливостта за историческата памет 

на група македонци-македонски граждани, които се идентифицират с българските си предци и този пламък няма да угасне.
Безсмислено е група парцалковци да чакат Годо, няма да има нов Бекет, който да опише това чакане. Трябва да се подходи към решаването на проблемите, които са видими за целия свят. В Европа няма надежда, Тръмп го няма, а и Байдън няма да го има, ще останем ли както при анализа на драмата на един сръбски автор, непознат за мен, че сме като тези, които „почти не забелязват света около тях. Все едно им е какво се случва около тях, кой минава, заминава, изчезва или остава. Те седят и чакат нещо или някой, да се появи, а дори не са сигурни дали това нещо или този някой изобщо съществува или е плод на техните фантазии, като подкрепа на тяхното монотонно ежедневие ... остават да чакат, докато дочакат, дори и след това, защото под въпрос е дали въобще са дочакали това което чакат, защото те самите не знаят дали биха успели да забележат или да запомнят каквато и да е промяна в монотонния си празен живот.”
Някой тук иска ли да бъдем такива …?