Ирландците са два часа назад от нас във времето и двеста светлинни години напред в пространството

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Първото нещо, което се вижда, щом самолетът се гмурне под облаците към летището на Дъблин, е зеленото. То е докъдето стига погледът и нататък. За разлика от Германия и Франция, където има килим от видове зелено, които се редуват с видове кафяво, тук наистина всичко е само зелено. Ирландия с право е наречена „Изумруденият остров“. 

ХХХ

Летището е голямо. Дъблин е двумилионен, колкото София, но летището му е 12-то по натовареност в Европа. През рекордната и за двете 2019 година, през Дъблин са минали близо 33 милиона пътници, през София – малко над 7 милиона. 

ХХХ

На влизане в Ирландия граничната проверка продължава секунди. На излизане от Ирландия гранична проверка няма. Практичните ирландци са направили сметката – щом си дошъл на Острова, значи си проверен, защо да те проверяват и на тръгване. Така пестят хора, усилия и пари, пестят и времето на всички, което може да се прекара по доста по-приятен начин. В пиене на „Гинес“ например.

ХХХ

Вали проливен, едър дъжд. Не е изненада за нас – така и очакваме от една уважаваща себе си Ирландия. Но изненадани са домакините - не са свикнали на агресивен валеж. Капките на острова обикновено са ситни, не мокрят много и дъждът преминава за 1-2 часа, после пак вали и пак преминава. Такъв е постоянният цикъл на непостоянното ирландско време. Като си насред океана, какво очакваш. 

ХХХ

По пътя до Селбридж, градче на около 25 километра от центъра на Дъблин, където е щаб-квартирата ни, обратното движение ни тормози – колите май вървят в нашето платно. Свиква се. Както и с тол-системата на магистралата, където няма кабинки с чичковци и лелки, дето ти спират устрема, за да ти вземат парите. Те се теглят от картата автоматично и разбираш, че точно в момента някой ти бърка в джоба, само защото на асфалта пише с едри букви „Тол“. Иначе по пътя няма една дупчица за цвят и аромат. И не само на магистралата, няма и на третостепенните пътища, по които пътуваме през следващите дни.

ХХХ

Освен зелена, без дупки по пътищата, с прекрасна маркировка навсякъде, Ирландия е чиста. Въздухът е като на Пампорово. Месото е чисто, затова навсякъде по кръчмите отбелязват, че манджата е с ирландско месо. А за седем дни не видях нито веднъж Махалата да размахва метли по улицата, докато комуникира с крясъци или технически гений с жълта жилетка да чисти с машинка за боклука. Но боклук няма. Странни хора. 

ХХХ

Прах също няма. Това донякъде се обяснява с климата – островът е вечно влажен и прахът не смее да си покаже носа, камо ли да се развилнее като в България. Но и кал няма, въпреки, че на места виждаш строежи, в които влизат-излизат тежки машини. Няма също локви – или поне не такива, в които затъваш. Или от другите, дето се крият под счупени тротоарни плочи и те оплискват, тъкмо когато се зарадваш, че дъждът е спрял. Но то и счупени тротоарни плочи няма, де, затова може би.

ХХХ

Къщата, в който сме, отвън изглежда като къщичка на етаж и половина. Всъщност е на два и вътре е към 200 квадрата - 4 спални, 3 бани, голям хол, голяма трапезария, голяма кухня. Има големи прозорци, за да влиза повече светлина. Има преден и заден двор. В предния са паркирани двете коли на семейството и расте задължителната тревичка. Градинка. Може да е колкото носна кърпа, но е зелено. Без него накъде.  
Задните дворчета са по-разнообразни. Някои са градинки, други /нашият случай/, са с каменни плочи и служат за две неща - бараката с инструменти и велосипеди, и купон с „Гинес“ под чадъра, независимо от времето.
 
ХХХ

Имотите в Ирландия са адски скъпи. Рядко някой продава земя, а има нужда, защото регулациите не разрешават строителството на мастодонти, които побират няколко села. Всичко е на два, максимум три етажа. Само веднъж в предградията на столицата видях току-що построени кооперации на четири етажа, но така органично слети с околността, че не дават вид на толкова високи. В Дъблин най-високи са катедралите и кулата в музея на „Гинес“, откъдето се открива панорама на града чак до морето. 

ХХХ

Наемите в Ирландия също са твърде високи и трудно постижими. За да придобиеш свещеното право да се наречеш наемател, трябва да имаш солидни препоръки, да те одобрят не само хазяите, а и съветът на собствениците в твоето мини-кварталче, да платиш солидно капаро за следващите месеци. За сметка на това обаче е прекрасно да се живее там – тихо, спокойно, подредено, с табели, които подканват шофьорите: „Убийте скоростта, не нашите деца“.

ХХХ

Входът за Ирландската национална галерия в Дъблин е безплатен. Но не заради това се тълпят хора. Влезте в Националната галерия в София в сряда по обед и вероятно ще бъдете сам – а в галерията в Дъблин сте като на улицата в космополитен град. И – да, има доста чужденци, но повечето посетители май са ирландци. Идват организирани групи баби, вероятно някакъв рисувателен кръжец, които със сгъваеми столчета сядат пред набелязаната картина /засякохме ги пред Курбе/ и слушат дългия разказ на гида, включително с подробности за технологията на рисуване. Семейства са довели децата да гледат картини. Млади влюбени сякаш се фукат един пред друг с чувствителната си за изкуството душевност. Всякакви ги има – как да не им се радваш.

ХХХ

Сбирката на галерията е впечатляваща. Има прочути художници от различни епохи, но обикновено са с по една-две работи. Виждаш обаче и картини на също толкова добри, но по-малко познати творци, които не срещаш често в албумите за абстракционизма, сюрреализма, Барока или Ренесанса. Да не говорим за ирландските художници, сред които, поне за мен, откритието беше Джак Йейтс, брат на поета Уйлям Бътлър Йейтс. 

ХХХ

Другият страхотен музей е на ирландската литература. С различни умни хватки, хората са го направили атрактивен, а да видиш екземпляр от първия, на практика унищожен тираж на „Одисей“ на Джойс, си е направо шестица от тотото за всеки книголюб като мен. Има и висока стена с изложени преводи на „Одисей“ от целия свят. Българското първо издание го няма. Но не е само Джойс, плеяда ирландски писатели са представени в музея и можеш да се докоснеш до словото и мисълта им. 

ХХХ

На входа в катедралата „Сейнт Патрик“ взимаме карта - гид за забележителностите вътре. Заради прочутия си английски, жена ми взима на руски, а аз се застраховам пред жената, която ги раздава – ние сме българи, не руснаци, да не си помислите нещо, пази, Боже. Тя се ухилва до уши и вика: „Знам, вие обичате руснаците, колкото ние - англичаните“. Да, от тяхна гледна точка е така. Но как  разбираемо да обясниш, че все пак е по-добре да те владее една зла, но умна империя, отколкото зла, но тъпа. 

ХХХ

В музея на „Гинес“ отиваме като на поклонение, пием бира, гледаме Дъблин отвисоко и си тръгваме – щастливи, че дойдохме, щастливи, че се махаме. Вътре се движат такива тълпи, че, дори да нямаш еноклофобия, те пипва веднага. На всичкото отгоре, случи се с нас да нахлуят две младоженки с банда пищящи шаферки. Но и посетителите, които не са шаферки, пият бира „Гинес“, надвикват се, колкото могат, а някъде по средата на седеметажната кула свири ентусиазиран оркестър, чиято музика се състои основно от думкане на тъпани и звук на Йерихонски тръби. Плюс окуражителни крясъци от тълпата, която явно обича този оркестър. И вероятно е заредена с тапи за уши. 

ХХХ

Част от ирландските пъбове са място само за пиене, в други има и ядене. Не се водете по злостните приказки, че ирландската кухня за нищо не става. Напротив, ядохме много вкусни неща – риби и морски дарове, телешко и агнешко, които миришат на билки, качествени зеленчуци, картофи, които, всякак приготвени, все са вкусни. Обслужването е перфектно, хората навсякъде са усмихнати и сърдечни, не просто любезни по задължение. И имат чувство за хумор, което освежава още повече атмосферата.

ХХХ

За седем дни в Ирландия, не влязохме в МОЛ, но мога да ви кажа цените по кръчми, магазини за хранителни стоки и дрехи. Е, в хранителните магазини някои неща са по-евтини, отколкото в България, но като цяло, всичко е два пъти по-скъпо. Пука им на ирландците – средната годишна заплата там е към 61 000 евро, докато в България е към 10 хиляди. Тоест, 6 пъти по-висока заплата, при 2 пъти по-високи цени – пей сърце. 

ХХХ

Ирландия, допреди 18 години затънала в тероризъм и социални проблеми, бързо се отърси от всичко. Сега е богата държава, видно от улесненията за гражданите, и от развитата система за социално подпомагане. Средният ирландец пък е богат човек. Не богаташ, който парадира, а човек с достатъчно пари, за да живее нормално и да не се притеснява, че утре няма да може да купи лекарства на детето. 
На какво се крепи това богатство? В Ирландия няма тежка промишленост, правят бира, уиски, гледат крави и овце. Това е. А, щях да забравя – развиват и високите технологии, в основата на които пък е високото ниво на образованието. 
 
ХХХ

Щом се прибрах, приятел на улицата пита как е в Ирландия. Отговарям: „Ирландците са два часа назад от нас във времето и двеста светлинни години напред в пространството“. Какво друго до каже човек