Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg

Преди няколко дни коментар в интернет ми направи поразително впечатление! Някаква другарка обясняваше какво ще се случи в скоро време с Европа. Нарочно запазвам нейния автентичен запис: „Напоследък имам възможност да беседвам с белгийци, французи, люксембургци! ВСИЧКИ, И БЕДНИ И БОГАТИ, СА НА ТОВА МНЕНИЕ!!! Капитализмът, такъв какъвто е сега, просто няма повече да съществува...Всички факти, условия и признаци са налице!!! За ТОВА с а толкова НЕРВНИ И БЕСНИ БОГАТАШИТЕ! За ТОВА и толкова ненавиждат мощта на КИТАЙ и На НАБИРАЩАТА СИЛА РУСИЯ, КЪДЕТО ИМА КАПИТАЛИЗЪМ, НО С ДРУГО, ПО-ЧОВЕШКО ЛИЦЕ”. 
Къде го е видяла другарката това „по-човешко лице” на капитализма в Китай и в постсъветската Путинова империя – не става ясно. За да има възможност да си беседва с белгийци, французи и люксембургци, вероятно живее в Западна Европа, а не например в Чунцин, Дзъбо, Чънду, Циндао или пък в Тула, Череповец, Таганрог, Ангарск... Интересно защо е подминала като пример Северна Корея, както и Венецуела, или пък свободна и благоденстваща Куба. Но за червените носталгици, въздишащи по „братството на социалистическия лагер”, пътеводна звезда, пример и  копнеж е само и единствено 

тяхната истинска родина – Московската азиатска сатрапия

 За тях няма значение каква политическа власт има там, какъв е общественият строй. За тях всичко, идващо от Кремъл, е най-„доброто”, най-„човеколюбивото”, най-„прогресивното”. 
За платените с червонци българи, учили и служили на руския император през Възраждането, на първо място стоели интересите на батюшката-цар. От родната история знаем какви драматични събития са предизвикани благодарение на тази тяхна преданост към Руската империя и колко пъти заради национално предателство съдбата на Третата българска държава е висяла буквално на косъм. Интересното е, че потомците на същите тези русофили вече по време на болшевишката империя стават агенти на Сталин. Красноречив пример в това отношение е ген. Владимир Заимов – осъден на смърт като съветски шпионин. Патологичното русолюбие днес на една част от населението на България не може да бъде определено единствено като вярност към комунистическия идеал, символ на който се явява Москва. Тази шизофренична „любов необяснима”, когато не е резултат на ментална слабост, е породена преди всичко от най-груб материален интерес и от непреодолими зависимости. 
Няма да правя догадки към коя група принадлежи въпросната другарка, за която путиновият капитализъм бил „с друго, по-човешко лице”. Ще напомня само, че с идването през 2000 г. на кагебиста Путин на власт, олигархията в Русия достига своя неудържим, истински разцвет. Американският проф. М. Голдман използва термина „силогарх”. В основата му стои руската дума „силовик”, с която се наричат служителите на специалните служби, към които спада най-близкият приятелски кръг на Путин, контролиращ над 85 на сто от ресурсите на постсъветската империя. 
Руският политолог Дмитрий Б. Орешкин твърди:: „Олигархическият капитализъм е номенклатурен капитализъм, по определение неефективен. Той е добър, когато имаш голямо количество нефт от сонди, който трябва да разделиш <…> Рано или късно този механизъм, базиращ се на преразпределение на готовите ресурси, се изчерпва – трябва да се измислят някакви нови видове ресурси, да се създава някакъв нов вид добавена стойност. А за това трябва не само да умееш да делиш, което умеят силоваците, а да умееш да създаваш нови.”
Но Путиновата империя не е само класическа олигархична империя. Колкото повече се задълбочава ужасната пропаст между метрополията и все по-бързо западащата периферия, толкова повече режимът в Москва се трансформира в открит деспотизъм, в тиранично управление. Все повече вместо да се правят стъпки към демократизиране, в Русия с бързи крачки се възражда добре познатото 

тоталитарно управление, съпроводено от репресии, потискане на гражданските свободи,

 контрол и следене на гражданите. От 1 ноември 2019 г.  започва нова фаза за руските потребители на интернет. Влиза в сила Закон за самостоятелен интернет, над който държавата ще има пълен контрол. Въпреки протестите и острите критики, властта в Кремъл е непоколебима. Приет е и законопроект, одобрен от Путин, за наказване като чужди агенти на обикновени граждани, изразяващи в средствата за масова информация и в социалните мрежи свое независимо мнение.
Агресивната външна политика на Кремъл, хибридната война, която води вече не само в бившите свои подопечни територии, но и в сърцето на Европа, в Азия, в Африка, в Латинска Америка, че и в САЩ – всичко това е безкрайно далече от представите на комунистическо-русофилската пета колона у нас за днешната Путинова империя като капиталистическа държава с „по-човешко лице”. Това няма как да бъде иначе, като знаем как се е появила, как чрез системна колониална политика в продължение на няколко века, от едно подвластно на Златната орда дребно Московско княжество Русия се е превърнала в най-разплулата се териториално империя в света! 
Съветските болшевици и българските им епигони много обичаха да се кълнат във вярност на Маркс и Енгелс – създателите на комунистическата идеология и на политическата диктатура на пролетариата. Произведенията им се превеждаха, издаваха и преиздаваха. Коментираха ги основно съветските философи и партийци. Подчинените народи повтаряха дълбокомъдрите „анализи” на болшевишките мъдреци. Но те подхождаха избирателно към наследството на „класиците“. Звучи кощунствено. Прилича на клевета. Но не е. Ленин и Сталин изграждат империята СССР върху основите на Руската империя и продължават традицията 

покорените, завладените с насилие и войни народи да бъдат русифицирани

 Следователно Русия и всичко руско се превръща в непреходна ценност не само за етническия руснак, а за всеки комунист, независимо от етническия му произход. 
Добре известни са ни примерите със съветските граждани Георги Димитров, Васил Коларов, Тодор Павлов, Димитър Станишев и десетки други. За беда обаче „класиците“ имат негативно отношение към Русия. Нещо повече, за тях Русия е „най-главната крепост“ на европейската реакция. Истинският агресор, постоянният подпалвач на войни в Европа според тях е Русия, чиято цел е завоюването на все нови и нови земи, експанзия във всички посоки, подчертан, неприкрит апетит към Босфора и Дарданелите. До октомврийския преврат през 1917 г. всички революционни елементи в Русия и в Европа са единодушни, че е назряла необходимостта от сваляне на самодържавието чрез буржоазна революция. Но след като болшевиците на Ленин завземат властта и побеждават в Гражданската война, става ясно, че либералните среди в Европа са се излъгали в очакванията си за самоопределение на покорените народи. 
Епохата на несвършващия и днес сталинизъм във външната политика на Русия възкресява за нов живот символите на имперска експанзия. Сталин се самоидентифицира с царя-убиец Иван Грозни. С неговата благословия историци и писатели възвеличават завоевателната политика на Петър I и на Екатерина II. Партийните академици пренаписват историята на Русия. И макар да се кичат като марксисти, те са по-скоро ученици на Победоносцев и на Константин Леонтиев, отколкото на Маркс и Енгелс. Никой никъде не споменава какво са писали почитаните от тях класици за Руската империя и нейната политика. А те не са останали безучастни, незаинтересовани свидетели и съвременници на процесите в разлагащото се самодържавно царство. Например Карл Маркс през 1899 г. издава в Лондон една скромна за неговия размах на тевтонски рицар книжка, но пък много занимателна от фактологична гледна точка. Нарича се „Секретната дипломация на ХVIII век”. В нея той проследява появата на руското царство, откраднало името си от Киевска Русь и закичило се с чужда култура и история. Ето характерен пасаж:  „Ломоносов, Милер, Соловьов, Ключевски, Покровски и редица други руски учени са писали, че основата на народа на Московия са угро-финските племена, но самите руснаци претендират да са първият и главен славянски народ. Московия (Русия) е плащала данъци на кримския хан, неин суверен и правоприемник на Златната орда чак до 1700 година. Московският цар е посрещал кримския посланик извън границите на града, качвал го на коня си, а той пешком, водейки коня за юздата, го отвеждал в Кремъл, поставял го на трона, а самият той коленичел пред него. Московия е преименувана на Русия от цар Петър I чак през XVIII век, през 1721 година. В средните векове всички картографи на Европа определят Московия като принадлежаща на Ордата, следователно на Азия”.
Една от отправните точки за изясняване конкретно на българското историческо битие от Възраждането до днес е статията на Фридрих Енгелс „Външната политика на Руското царство“, писана през 1889 година. Спирам се на нея, защото най-яростните русофили днес са именно комунистите/социалисти и трудно биха могли 

да лепнат етикета „фашист“ на един от своите учители

 Освен това статията на Енгелс е един трети, външен на отношенията Русия – България поглед върху формирането и характера на руската политика в Европа и Азия. Още в увода си Енгелс отбелязва: „…царска Русия с непрекъснатата си намеса в западните работи спира и изкривява нормалния ход на развитие и прави това с цел да се сдобие с такова неограничено положение, което би ѝ осигурило господството над Европа…“ 
За него е очевидна пълната некадърност на царското руско правителство да направи нещо полезно, нещо разумно за народа си. Същото обаче не може да се каже за руските дипломати, които той определя като нов йезуитски орден, „достатъчно могъщ, за да може да се наложи, да премахне от пътя си даже царските прищевки и достатъчно силен, че, разпространявайки продажността наоколо си, да не я допусне в своята собствена среда“. Парадоксалната особеност на този зловещ орден е, че набира своите членове предимно сред чужденци – германците Неселроде и Ливен, корсиканеца Поцо ди Борго. Чужденка е и самата му основателка – германската принцеса София Августа Анхалт-Цербст, наречена в Русия Екатерина. Честолюбиви и безскрупулни авантюристи и въжеиграчи, готови на всякакви престъпления в името на собственото си могъщество и власт, те правят възможно империята да „пренесе руските граници от Днепър и Двина зад Висла, към Прут, Дунав и Черно море, от Дон и Волга зад Кавказ, към изворите на Оксус и Яксарт“. 
Оръжията на тази безсъвестна, но „даровита шайка“ (по определението на Енгелс), са тайните убийства, подкупите, всякакви низости, измените, дори цареубийството. За да владеят териториално преялата държава, шайкаджиите се възползват от един неоспорен от никого факт – населението на чудовищната империя се намира в състояние на 

„най-пълен умствен застой“(Енгелс) 

и му липса всякаква инициатива. Този превъзходен материал е толкова покорен и търпелив, че е готов на всичко. При това, подчертава Енгелс, империята е „поради липсата на пътища, поради огромната си площ и поради бедността си почти съвършено неуязвима за който и да е външен противник“. От друга страна, руската дипломация предпочита да провокира несъгласията между европейските държави, да ги насъсква една срещу друга и като експлоатира враждата им, осигурява успеха на руската завоевателна политика. 
Отслабването на Османската империя, особено видимо през втората половина на XVIII век, разпалва неукротимия апетит на Русия към наследството на турските султани. Започналите вълнения на християнското население на Балканския полуостров са добре дошъл повод за Русия да обяви намерението си да защитава „угнетеното православие и поробеното славянство“, за да намери привидно оправдание за устрема си към Цариград. „На юг от Кавказ под турско владичество се намираха Армения и други малки християнски земи, които даваха на Русия прекрасен предлог да се яви и тук като „освободителка“ – обобщава Енгелс и добавя, че завладяването на Цариград от руснаците ще им осигури господство над Черно море, Мала Азия и Балканския полуостров. Всичките си войни против Турция Русия обявява във време, когато западната ѝ граница е мирна, а Европа се занимава с нещо друго. 
Безскрупулната Екатерина II води две такива войни и при първата завоюва Азовско море и спечелва уж „независимостта“ на Крим, който само четири години по-късно вече е руска провинция. Втората война отмества границите на Русия от Буг до Днестър. Двата пъти руски агенти подтикват гърците да въстанат, но, постигайки целите си, империята ги изоставя на произвола на съдбата, т.е. на турския произвол. Другият неизменно съблазнителен обект за завладяване от руснаците е Полша, систематично разорявана и превръщана в кървава плячка още от времето на Петър I. А зад Полша богатствата на германските князе и бюргерските градове неустоимо мамят руските велможи и самодържци. 
Не всички европейци днес са забравили как през септември 1939 г. братята-близнаци – болшевикът Сталин и национал-социалистът Хитлер, си поделят Полша. Някак си обаче се опитват да изтикат в най-прашните ъгълчета на съзнанието си факта, че през април 1940 г. НКВД разстрелва край Катин 15 хиляди полски офицери. Като че ли ги е срам да си признаят, че 

съюзникът им през Втората световна война е чудовище

 Срамът, гузната им съвест проличаха и през април 2010 година. След подозрителната отвсякъде самолетна катастрофа край Смоленск, където загинаха полският президент Лех Качински и придружаващата го делегация, западноевропейците заповтаряха, че Качински е „пещерен антикомунист“, „човек на вчерашния ден“, „боец на Студената война“, „ексцентрик“, вторачен в миналото. Не по-различни бяха коментарите на българските медии и политици. 
Разбира се нито Европа, нито Полша в частност, или България, ще дочакат извинение за страданията си, за жертвите. Защото, както подчертава Фридрих Енгелс в статията си за външната политика на Русия, нейната неизменна, никога неизгубвана от очи цел е 

ВСЕМИРНОТО ГОСПОДСТВО

 Като проследява интригите на руската дипломация и подпалваните от нея войни, Енгелс очертава характера и коварството на Руската империя, прикривани с благовидни фрази и лозунги. Анализът му не подминава и войната от 1877–1878 година. Враждата между Франция и Германия заради Елзас и Лотарингия позволява на Русия да ги държи в зависимост и благоприятства за нов неин поход към Цариград. За повод е използвано Априлското въстание от 1876 г. в България. „След продължителни боеве – пише Енгелс, – през януари 1878 г. русите дойдоха чак до вратите на турската столица, но внезапната поява в Босфора на четири английски броненосеца принуди победителите да се спрат пред кубетата на „Света София“ и да представят за корекции Сан Стефанския си договор пред европейския конгрес.“ Въпреки това отстъпление от прага на почти завоювания Цариград Русия приключва войната, по преценка на Енгелс, с огромен успех. 

Румъния, Сърбия и Черна гора стават нейни длъжници заради уголемяването на териториите си и фактическото освобождаване от турска зависимост. Балканите са отнети от ръцете на Османската империя. Княжество България и Източна Румелия, останали формално васални на Турция, в действителност стават васали на Русия. Тя си е върнала изгубената през 1856 г. част от Бесарабия и е спечелила нови територии в Армения. На Турция са наложени баснословни контрибуции, териториално е почти изтикана от Европа. Обезкръвена и материално изтощена, тя изпада, както подчертава Енгелс, „в такава пълна зависимост, че стана, според съвършено вярната руска забележка, само временна пазителка на Босфора и Дарданелите за Русия“. След края на войната от 1877–1878 г. изглежда е само въпрос на време кога империята ще посегне към Цариград. Анализът на Енгелс обаче не може да подмине един факт, към който и той, и приятелят му Маркс имат пристрастно отношение – европейските народи все по-активно се намесват в решаването на собствените си съдбини. Либералните и социалдемократически идеи намират добра почва за развитие и разпространяване. По тази причина той вярва, че на дневен ред е руска революция, която ще премахне царския абсолютизъм. 

Тук е мястото да се отбележи, че за него тази революция не може да е пролетарска, а само и единствено буржоазно-демократична, тъй като според създадената от Маркс теория пролетарска революция и установяване на комунизъм може да има само в най-напредналите и богати капиталистически държави, изчерпали ресурса за своето по-нататъшно развитие по капиталистически път. Къде са можели да предположат, че ще се яви в дебрите на тъмната Русия един демон с азиатски оченца и сифилистичен мозък, който с шайката си ще помете едва стъпилата на конституционни релси либерална руска буржоазия и

ще се подиграе с Марксовата теория,

като я превърне в свой щит срещу социалдемокрацията и като знаме в борбата за световно господство. Три десетилетия по-рано Енгелс не може да предвиди това бъдеще. Свидетел е обаче на друг феномен. „Освободените българи, които изпитаха всички прелести на изпратените им царски агенти – пише той, – се наситиха до гуша от такова освобождение. Още не са отрезвели само сърбите и особено гърците, които не се намират на прекия път към Константинопол.“ (Sic!) Важна фраза. Точен извод. Добре е да го запомним. И още едно обективно и вярно наблюдение: „… най-главната пречка за независимостта на свободното групиране на народите в остатъците от народи между Карпатите и Егейско море не е бил някой друг, а именно царизмът, прикриващ плановете си за всемирно господство с фрази за тяхното освобождение”. 
За обичащите без уговорки Русия и всичко руско всяко осветяване на която и да е нелицеприятна истина за политиката и действията на истинската им духовна родина е престъпно посегателство върху техните кумири. И никога не са се колебали да прибегнат до крайни средства, за да отстранят опонентите си. Като се почне от далечната 1873 г., когато Левски е предаден и осъден на смърт, за да се унищожи неговото дело – Вътрешната революционна организация, способна да постави под заплаха руските предначертания за края на Османската империя, и се стигне до убийството на цар Борис ІІІ, който единствен е можел да запази България след края на Втората световна война в семейството на европейските демократични държави – един плашещо дълъг мартиролог бележи „успехите“ на „филите“. „Успехи“, довели до почти пълното затриване на българската нация и продължителната агония днес. От своя страна и „фобите“ се делят на такива, които са „фили“ по отношение на всичко руско – литература, кино, изкуство, наука, философия, но са „фоби“ само по отношение на руската външна политика. Това деление на „добрата Русия“ и „лошата Русия“, които нямали нищо общо помежду си, е всъщност истинската дълбинна, ментална опасност за оцеляването на българския народ като самостоен, демократичен и европейски народ. 

В резултат на поредната руско-турска война от 1877– 1878 г. българите се оказаха разкъсани на пет части и с обособени две административни единици – Княжество България и Източна Румелия. Въпреки провала през ХХ век на националния идеал за обединение на всички етнически българи в една държава, на Русия и руската култура, главна виновница за този крах, периодично се посвещават дни, седмици, събития, фестивали, конференции, симпозиуми... Повтарят се старите русофилски и славянофилски щампи,

развяват се знамената на чужда и непрестанно бъркаща се във вътрешните работи на България държава,

някакви „държавници“ току притичват до Москва – за да се отчитат, да получават нови заповеди?! Не е ли това достатъчно сериозен аргумент за необходимостта да се пише и говори за пагубните последици от късогледото русофилство, както и да се разяснява същността на „руската идея“, от чието осъществяване Москва никога не се е отказвала, не се отказва и няма изгледи скоро да се откаже. 
От редица години се води като че ли обречен спор каква да бъде съдбата на паметника на съветската армия в центъра на София. Всеки глас срещу неговото продължаващо присъствие в пейзажа на столицата на една членка на Европейския съюз, която уж е скъсала с комунистическото си минало и с пълната си фактическа зависимост от Русия, предизвиква истеричен вой от руските агенти в България, от петоколонниците и онези защитници на „историческото“, на „изкуството“, според които съществували „две Русии“ и ние сме трябвало да изпитваме преклонение и благодарност пред представителите на „добрата Русия“ в лицето на нейните солдати, прегазили повече от половината Европа, ограбили, изнасилили и убили милиони жени, деца и старци. И днес руснаците, векове живеещи в нищета и фактическо робство – дали крепостническо, съветско или олигархично е без значение, – претендират да са носители на „всеобщото спасение“, натрапват на близки и по-далечни народи своята „велика мечта“ с огън и кръв, настояват да подкарат целия свят по своя „особен път“ на развитие!

Русия неизменно претендира да „спасява“ света, а в действителност да владее със сила и да направлява по своя воля и за своя изгода съдбините на цялото човечество. „Обновяването“ и „освобождаването“ на народите можело да се извърши единствено от руската мисъл, руския Бог, руския Христос, единствено на руския народ били дадени „ключът на живота и новото слово“. В социалните мрежи могат да се видят много потресаващи картини как руски мужици днес се кръстят, коленичат и целуват икони с ликовете на Сталин и Путин. Руският полковник Гундяев, по съвместителство и патриарх на Руската православна църква, сам затънал в разкош и алчност, проповядва, че стремежът към благополучие бил грях! И защото животът на руснаците е мизерен, безправен, безпросветен, безнадежден и унизителен, в неговата религиозност е силен есхатологичният елемент. Може би оттам е и склонността им към разгул и анархия, но и към тотално незачитане на личността, на човешкия живот и на свободната мисъл и воля. И човек с яд и донякъде с тъга се пита как е възможно наши сънародници, зрели хора, понесли обезличаването си като нация и като духовност в продължение на 45 години съветизъм, днес, 30 години след раздялата ни с тоталитарната комунистическа власт да вярват, че в путинова Русия олигархичният капитализмът е „с друго, по-човешко лице”!