Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Изкуствено и злонамерено създаден, или природен, коронавирусът хвърли в смут цялата цивилизация. Агресивното настъпление на микроскопичния злосторник сред хора и народи илюстрира по един безпощаден начин безсилието на човешкия род пред природните стихии. А за мен настоящата стихия е по-скоро природна, защото аз не вярвам в конспиративните теории за злонамереност на една или друга държава – още по-малко вярвам в зачестилите напоследък и в мрежите хипотези за някакви неведоми и тъмни олигархични кръгове, които, видите ли, дълбоко законспирирани и анонимни, направляват и ръководят съдбата на планетата ни. Виж, в принципната 

непредсказуемост на явленията

 вярвам. Винаги съм считал, че интимната сфера и обществено-политическия живот имат нещо общо: те са еднакво непредсказуеми, не могат да бъдат прогнозирани, в тях най-често се случва немислимото, алогичното, парадоксалното, абсурдното. А след като засяга хората от всички класи, раси и континенти и след като тези хора живеят в общества, значи и коронавирусът е обществен фактор. Докато е дебнел неразпознат в плътта на недопечените в сбутаните китайски провинции плъхове и влечуги, вирусът не е бил обществен фактор, но след като се превърнал веднъж в меню на хората, след като е сервиран на трапезата им, е станал такъв. Тъкмо неговото обществено естество предполага и моето обществено отношение към това неумолимо разрастващо се и така трудно победимо от всемогъщата ни технократична цивилизация зло.
Особено след края на Студената война, която за наше общо благо деспотичният Изток загуби, а демократичният Запад (също за наше общо благо) спечели, светският, интернационален дух в междудържавните, а оттам и в междучовешките, отношения възтържествува. Светът се освободи от догмите и на комунистическата доктрина, и на класово-партийните предразсъдъци, и на национализма, общуването между хора и народи процъфтяваше, светът ставаше все по-разкрепостен, все по-прозрачен, все по-глобален. И всички тези невиждани в цялата история на човешкия род блага и постижения от няколко месеца насам  ден след ден стават жертва на един вирус, който се заканва 

да се превърне в масов човекоубиец

 Коментирайки безсилието ни срещу рака, преди около половин век даровитото перо на Първан Стефанов написа:
„Човечество, нима отрече
   във себе си човечността
и от безброй години вече
ковеш доспехи на смъртта?!
 
Изплете лък, отля куршуми,
изостри щик за всяка гръд
и в свойто гибелно безумие
отключи атомната смърт!

Ти можеш днес за милиони
сърца да изкопаеш гроб,
но си безсилно да прогониш
от свойта кръв един микроб!”
Тежки морални обвинения – и все основателни. Ако в цитираните строфи замените атомната смърт с вирусна, няма да сбъркате – напротив, ще се окажете в тон с времето. Бихме могли с чиста съвест да пренасочим поезията на Първан Стефанов към днешната ситуация. Ситуация, в която цели градове и държави са под карантина, затварят се държавните граници и на най-проспериращите страни, прекъснати са транспортните връзки между цели континенти, въвежда се извънредно положение навред по света, стотици милиони хора живеят в страх и смут. По своята извечна природа човек е социално животно, а тези санкции ограничават общуването му със съчовека, заставят го да битува в една асоциалност, за която еволюцията не го е подготвила. Толкова сигурният ни довчера  свят изневиделица се преобърна, като че ли времето потече обратно, за да ни върне в дебрите на Средновековието, на отчуждението между хората, на провинциализма, на раздробеността и изолационизма, на възобновените и присъщи на античността и на Тъмните векове граници между полиси, държавици, провинции, княжества. Белег на модерните демокрации е контактността между хора, държави и етноси. Докато днес експертите са единодушни, че единствената функционираща превенция срещу смъртоносния вирус е безконтактността, изолираността, разединеността=
 Явно коронавирусът ни натика в шаблоните, в доктринерските клишета, в четвъртитите килии на присъщия на комунистическата догматика командно-административен подход. Нещата като че ли започнаха кое-що да се подреждат формалнологически: един 

вирус с комунистически (китайски) произход

 ни връща обратно в злокобните традиции на комунизма.
По всичко личи, че Китай, Русия и президент Радев са си социално близки – те говорят в един глас, тяхното отношение към ситуацията е в един и същ ретрограден дух. Потеглил от най-примитивните китайски провинции, коронавирусът покосява целия свят, а Пекин отказва да поеме каквато и да е отговорност. Русия пък заяви, че разполага (или че скоро ще разполага – анонсите са различни) със средства против вируса и, ако той пламне на територията й, тя ще се справи с него. Кремъл често е лъгал в подобни ситуации, но да приемем, че това е така. В такъв случай обаче начаса възниква въпросът: морално, хуманно, човечно ли е да притежаваш подобен медикамент и да го криеш от човечеството, да го пазиш като военна тайна скрит от очите на света, да го къткаш само за собствена консумация? И това прави едно общество, което претендира, че е прогресивно, претендира, че е световен лидер с месиански пълномощия, фаворит на цялото мироздание! Според мен си е 

чиста проба престъпление срещу човечеството

 да притежаваш такова медицинско противодействие на масовата смърт и да го криеш от онези, които имат насъщна нужда от него, които умират пред очите ти. Ако западните съюзници бяха реагирали по този егоцентричен и ненавистен, по този душмански начин към умираща под свирепите удари на хитлеризма Русия, днес Русия просто нямаше да я има, нямаше да я има и Европа – щеше да има само един зловещ Трети райх. Сам Хрушчов заяви дословно: Без подкрепата на САЩ и Великобритания, ние нямаше да спечелим войната срещу нацистка Германия. Ако руските учени действително са открили противодействие на вируса, тяхното откритие принадлежи на целия човешки род. По простата причина, че откривателите са хора, човеци, а да си човек, значи да си съчовек – човек и човечество са корелативни, съотносими, те се съдържат взаимно и единствено и само тази им взаимност е градивната субстанцията на цивилизацията ни.
Що се отнася до президент Радев, чрез политическото си поведение, което е белязано по-скоро от враждебността му към кабинета, отколкото от загриженост за нацията, той все по-убедително се легитимира като президент не на Република България, а на Бесепе. На него родният неокомунизъм, кагебистки Кремъл и комунистически Китай явно са му по-скъпи от Отечеството – след като седна на президентското кресло, рекламната му предизборна аура на натовски боен пилот избледня като предсказанията на Алена под настъплението на действителността.
Настана време за равносметка. Тя ще бъде песимистична и оптимистична едновременно. Оптимизмът идва от увереността ми, че и светът около нас, и ние самите ден след ден вземаме мерки, които подсказват, че, колкото и коварен да е, коронавирусът няма да ни затрие като човеци и като българи. Песимизмът ми пък съдържа 

пълзящата реставрация на комунизма

 Една реставрация, която, подхранвана от президентството на президенти като президент Радев и на парламентаристи като неговата дружка, г-жа Нинова, се превръща в приемник, пазител и хранител на единственото робство, в което ние, българите, сме робували: съветското. И в което, ако са рекли генарал Радев и неговият патрон полковник Путин, отново ще робуваме. А поручик Галицин, корнет Оболенский и коронавирусът тук са нипричем.