Едвин Сугарев

В една своя статия във „Файненшъл таймс“ Иван Кръстев си задава въпроса има ли Западът жизнеспособна стратегия за Украйна. Отговорът, разбира се, е не, няма такава стратегия. Причината за този отговор – защото след нападението на Хамас срещу Израел Европа е изправена пред две войни, които „застрашават не само сигурността на Европа, но и политическата идентичност на европейските общества“, като „и в двете са въвлечени ядрени сили, и двете са от голямо символично значение“. Поради което, е печалният извод в тази статия, освен президентът Зеленски никой вече не вярва, че Украйна ще си върне заетите от агресора територии. 

Дори самото съществуване на подобна гледна точка говори за 

умората от тази война

 Умора, която пъпли като проказа – и обхваща нови и нови пространства в умовете и душите. Умора, която спокойно може да ни вкара в джендемите на страха, който удобно ще ни помогне да предадем самите себе си, своите ценности и принципи, в името на светото оцеляване. Умора и, бих казал, не малка доза отчаяние, които изглежда засягат и самите украинци: не случайно вече има такива, които се опитват да избягат от военна служба, пресичайки тайно граници с риск на живота си. И не случайно не друг, а самият генерал Залужни, ръководещ украинския Генерален щаб, заяви в интервю пред списание „Икономист“, че „Досущ като в Първата световна война достигнахме технологично ниво, което ни поставя в патова ситуация“ – и че тази патова ситуация е от полза единствено за Русия, тъй като това „ще ѝ позволи да възстанови военната си мощ и накрая да заплаши украинските въоръжени сили и самата държава“.

И трябва да подчертая, че това далеч не е единственото подобно мнение. Украинската контраофанзива бе просто претоварена от прекалено големи очаквания, несъобразени с военните реалности – и когато тези очаквания не се потвърдиха, беше даден старт на мрачните прогнози за Украйна и изобщо за европейското бъдеще, като този старт отново налива 

вода в мелницата на Кремъл

 Според сър Ричард Барънс, бивш командир на Обединеното командване на британските въоръжени сили, украинската контраофанзива едва ли ще сложи край на войната, като прогнозата е, че тя ще продължи поне три години, и то ако Украйна съхрани същия боен дух и получава същата военна помощ, както досега. Дъг Бандоу, съветник на президента Рейгън, направо твърди, че Украйна губи войната, и че американските искания за по-мощни атаки в хода на контраофанзивата са просто „извратени“. Според Самуел Чарап, анализатор от RAND, нито Киев, нито Москва могат да постигнат на бойното поле абсолютна победа, която да направи преговорите излишни – следователно изходът от войната е единствено в преговорите, колкото и малки да са шансовете за провеждането на такива. 
За преговори, в които Украйна да бъде принудена да направи териториални и стратегически отстъпки, се настоява отдавна – като се почне от мнението на президента Макрон, че на Путин трябвало да му се осигури „достоен изход“ от тази война, като се мине през Збигнев Бжежински (например Крим да бъде поделен между Украйна и Русия), който също настоява за преговори и компромиси с териториалната цялост на Украйна, и се стигне до Илон Мъск, който пък е готов Украйна да бъде пожертвана, за да не се стигне до съюз между Русия, Китай и Иран.  
И накрая едно мнение, което с висок експертен ранг: това на Юрген Хабермас, според което трябва да се търсят 

преговори и компромиси, за да не се стигне до ядрена война

 заради Украйна. Според големия немски философ трябва да се прави разлика между това Украйна да не загуби войната – и това да я спечели – като трябва да се стремим към първото, което предполага „да настояваме за енергични опити за започване на преговори и да търсим компромисно решение, което да не остави на руската страна никакви териториални придобивки извън времето преди началото на войната, и все пак да ѝ позволи да запази някаква физиономия“. Това впрочем е подвеждаща формулировка, тъй като очевидно става дума не за 2014 г., когато тази война реално започва, а за 2022 г., когато Русия вече е анексирала Крим и е създала своите прокси-републики в Донецк и Луганск.

Миньорният тон в говоренето за Украйна, след като се видя, че контраофанзивата няма да постигне бързи успехи, е наистина впечатляващ – най-вече с глупостта и късогледството си. Очевидно Западът е готов за пореден път да настъпи мотиката и да пожертва ценностите си в името на някакъв измамен и нетраен мир, договаряйки се със свирепия и все по-обединен сват на диктатурите. Идеята е по детински наивна: да подхвърлим няколко късчета Украйна на Путин, та да се задоволи и да се кротне. Не, няма да се кротне. Просто ще продължи – както направи и Хитлер в навечерието на Втората световна война. Ако храниш една мечка със сурово месо, тя неизбежно става стръвница – същото важи и за руската мечка. 

Неговата стратегия е ясна: той просто пробва прага на търпението и страха на „колективния Запад“ – и когато се увери, че номерът и този път минава, продължава нататък. Така беше с втората война в Чечня, когато той реши проблема си с инструмента на геноцида, така беше и с войната в Грузия, и с анексирането на Крим, Донецк и Луганск през 2014, така е и сега, така ще бъде вероятно и когато нападне Молдова и предизвика война на Балканите. Върховата степен на неговата агресия ще бъде проверката дали наистина НАТО ще задейства чл. 5 от Атлантическия договор, ако жертва на агресията се окаже някоя по-маловажна страна член – например Литва, или например България. И ако и този път Западът се самовъзпре в страховете си от ядрен апокалипсис, няма вече да има какво да предотврати неговата глобална агресия.

Ще кажете, че това се прекалено мрачни прогнози. Прекалено песимистични. Не, реалистични са. В момента сме на прага да направим 

най-голямата грешка в човешката история,

като се опитваме да умилостивим един терорист и да се договорим с него. С терористи не се преговаря, те разбират единствено езика на силата. И трябваше не Путин да поставя условия на цивилизования свят, а цивилизованият свят да му постави категоричен ултиматум – още преди да започне тази война. И не да виним Украйна за бавния темп на контраофанзивата, а навреме да й предоставим всички оръжия, които й бяха нужни, за да успее. Вместо това се туткахме и се питахме няма ли Путин да се разсърди, ако подкрепата ни е прекалено ефективна. В резултат на което дадохме възможност на Русия да се окопае дълбоко в завзетите територии, да се огради с минни полета и да постигне настоящата патова ситуация, която наистина работи в нейна полза.

Излишно е, струва ми се, да се питате как. Например като дава възможност на руски пионки като Румен Радев да твърдят, че контраофанзивата била най-голямата грешка на Украйна. Тъй де, вместо да сведат глави и да се подчинят, се опитват да освободят завзетите земи и родните си домове, в които агресорите вилнеят така, както и турците на са вилнели след Априлското въстание. Но може би и това не ни засяга, може би тази война е далеч от нас и е най-добре да запазим неутралитет? Само дето където има агресор и жертва, думата неутралитет не съществува. 

И още нещо: в уреждането на световните проблеми освен за геополитика 

става дума и за морал

 За всички е ясно, че украинците не просто защитават своя суверенитет, те се сражават и загиват и за нашите ценности, и за нашата сигурност. Ако Украйна бъде унищожена, утре войната ще похлопа и на нашата порта. Но не: НАТО от самото начало обяви, че няма да се сражава в защита на Украйна – и оттогава насам Западът само отпуска военна помощ и казва на украинците – хайде, давайте… И дори се сърди, когато те не напредват достатъчно бързо. Чувствате ли се уютно в тази колективна роля? Аз не. 
И наистина съм обезпокоен дали договореностите, крепили нормалността в нашия свят, наистина ще бъдат спазени или всичко ще потъне в страховете от един възможен ядрен апокалипсис. Един пример: съгласно меморандума от 1994 г., подписан в Будапеща Украйна предава на Русия наличните на територията й ядрени оръжия (една трета от всички руски такива, между впрочем). Срещу това й се гарантира суверенитетът и териториалната цялост. Гаранти са Русия, САЩ и Великобритания. За Русия няма какво да говорим – по стара съветска традиция международните договори не струват и хартията, на която са написани. Но САЩ и Великобритания? Къде са техните гаранции тук и сега – в днешния ден? И ако някакви опасения пречат те да бъдат реализирани, даваме ли си сметка, че точно тези опасения са най-сигурните гаранции за безнаказаността на Путин? Както впрочем и днешните намерения да бъде омилостивяван – за сметка на военните престъпления и кръвта на стотици хиляди невинни жертви?