Проф. Румен Кънчев

  За да разберем какво се случва в България днес трябва да анализираме последната година - година и половина. Тогава на сцената с гигантски претенции за радиалност и професионализъм се появиха няколко групи свръх амбициозни хора, които финансирани от  укриващи се в Дубай, Белград, София и къде ли още не олигарси решиха, че могат не само лесно да превземат държавата, но и лесно да управляват. “Калинките”, инсталирани от  дванадесетгодишното в редица отношения спорно управление на ГЕРБ по свръхвисоките места на властта допълнително им даваха кураж и мотивация, че ще успеят. Засега те не успяват. И въпросът е защо? Краткият отговор е: защото “сценаристите” направиха груби политически грешки, тъй като не разбраха, че става дума не за шоу, а за политика, а тя е нещо много различно от шоуто или продаването на плавници и шнорхели.

Сценарият

  Сценаристите на “промяната” (не става дума за ИТН!) измислиха доста елементарен сценарий за промяна на днешното общество. Таргет групата, чиито представители трябваше да бъдат изведени на политическата сцена са младите хора, родени около 1990 - 2000 година. Тоест 20 - 35 годишните. Защо ? Защото те притежават ред черти, чрез които може да бъде монтиран този профил на “революционера”. Главното е, че на тях сравнително лесно можеше да им бъде внушено, че са движеща сила на политическия процес днес. Тези хора са лесни за идеологическо манипулиране поради следните причини:

1) те не познават комунизма; еднопартийната система; затворените граници за западни университети, строгия режим дори за елементарни екскурзии в други държави; практическата невъзможност за средностатистическия българин да посещава страни от “загниващия Запад”; те не познават държавна сигурност, чакането 10 години за “Лада” и 20 години за двустаен панелен апартамент в “Люлин” или “Младост” и много още;

2) те не познават битката за демокрация в България, не знаят за титаничната съпротива на БКП (БСП) срещу членството на България в НАТО и дори в ЕС, не знаят нищо за Белене, пък и не ги интересуват лагерите, където след 1945 бе избит цветът на българския бизнес, на българската интелигенция и на политическия елит от онова време и пр.,  не знаят какво е СДС и каква бе неговата роля за промяната в посока на Западната либерална демокрация, не знаят кой е Тодор Живков и защо бе свален от своите, не се питат дори защо днес те имат възможност да учат в Оксфорд и Кембридж, Харвард, Станфорд, Бъркли, London School of Economics and PS, Сорбоната  и пр., и пр. Лошото управление и безнаказаната корупция на всички нива, отсъствието на сериозни икономически резултати, изоставането на България по всички ключови за начина на живот показатели от останалите страни в ЕС и пр. генерираха усещане за несправедливост, скептицизъм относно бъдещето, и деморализиране на широки слоеве от населението. Тази ситуация подпомагаше на подобен тип хора да бъде внушено, че те са новите революционери и борци за демокрация, че сега е техният исторически момент. Така първите десет-петнадесет години след 1989 г  бяха зачеркнати, за да бъде ... изиграна историята още веднъж ... този път като фарс и от други хора. Постепенно обаче част от тези хора си повярваха, че са революционерите и носителите на новото. Това нямаше как да стане, ако гръмогласно не обявят  всички  останали за носители на статуквото, а себе си, едва ли не за новите революционери, които тепърва ще изградят страната отново.

Защо този сценарий не успя на два пъти?

  Първо, защото така наречените партии на промяната не бяха нито нови, нито автентични. Техните ръководни политически ядра бяха структурирани от пребивавали дълги години във властта политици, с противоречиви от гледна точка на почтеността биографии. Тези политици, тоест водачите на протеста (те го нарекоха с бомбастичното име “народно въстание”) носят печата на прехода с всичките му недостатъци - отсъствието на: справедливо правосъдие, автентична демокрация, икономическа справедливост. 

 Второ, защото революционните лозунги на “новите” нямаше как и не бе възможно да бъдат възприети от “широките народни маси”. Защо? Защото базовата концепция на тази “революция” бе концепцията за “изчегъртването”. “Старите” партии трябваше да бъдат изчегъртани и ликвидирани, нещо близко до политическата парадигма непосредствено след 9 септември 1944 г. Нещо до болка познато на най-най-възрастното поколение днес. Какво всъщност означаваше това в чисто социологически план? Ами да бъде “изчегъртан” един електорат от около 650 000 души (гласуващи за ГЕРБ) +300 000 (гласуващи за ДПС) + 370 000 (привърженици на БСП), тоест около милион и половина. Първо, тук възниква въпросът “защо?”. Нима всички тези хора са участници в корупционния модел, който върхушката на ГЕРБ, с мълчаливото съгласие на останалите две партии и бившата ДС създаде, преди всичко, през последните 10  - 12 години, но по-принцип през годините на целия тридесетгодишен преход?  Нека припомним, че въпреки тежката идеологическа битка от началото на прехода към демокрация от западен тип, никога главната антикомунистическа сила в първия етап на прехода (СДС) не си бе поставяла подобна “изчегъртваща” задача по отношение на комунистическата партия. А реална възможност бившата компартия да бъде наистина ликвидирана като политически субект имаше! Но дейците на СДС снизходително и благородно оставиха на политическата сцена комунистите, бидейки убедени, че лява партия на страната ни е необходима, при това без дори да се замислят с колко фатални последици за България ще се окаже грешката им. Тук възниква един друг важен въпрос:

Партии на статуквото ли са ГЕРБ, СДС, ДПС и БСП?      

  Това не е лесен  за отговор въпрос. За да отговорим е необходимо да определим самият период, през който тези партии са действали. Какъв е този период? Дали това не бе един гигантски тридесетгодишен застой, съпровождан с огромна корупция? Да, донякъде това е точно така, но като цяло това е период на едно трудно, но динамично и прогресивно развитие на България. Трудно дори историците след да речем 50 години биха могли да го определят като застой. Въпреки всичко. Да, скоростта на развитие не беше висока, моралът беше стъпкан, науката, културата и интелектуалците унизени. Този период роди гигантска корупция, дълбока несправедливост по отношение материалните стойности, наследени от комунизма, но това не е период на застой защото въпреки всичко, посочените по-горе партии изградиха твърд и недвусмислен консенсус относно членството на България в НАТО и ЕС. Посредством статукво ли бе постигнато членство в ЕС и НАТО?!  

 “Партиите на статуквото” имат още една особеност. Въпреки членството в посочените две организации те, сякаш с едно мълчаливо съгласие, запазиха дори отношенията на страната с Русия, нещо което очевидно остава важно и днес за около една трета от населението на България. Иначе казано в тежка, идеологически противоречива среда и в условията на остро противопоставяне по между си СДС, ГЕРБ, БСП и ДПС успяха да осигурят едно въпреки всичко проспериращо движение за развитието на България в дългосрочен план. Именно тези партии дефинираха европейската и евроатлантическата ориентация като ключов стратегически и геополитически приоритет на страната в стратегически хоризонт от десетилетия напред. И днес тази тенденция продължава да бъде правилното направление в българската външна политика и политика за сигурност. която посочените партии въпреки своите определени лъкатушения и непоследователност продължават да отстояват. Тоест, в условията на дълбок политически преход разграждайки, макар и бавно една тежка авторитарно-тоталитарна система посочените четири партии успяха да осигурят прогресивен от историческа гледна точка преход. Ако те бъдат дефинирани като партии на статуквото резултатът от техните действия, тоест членството в ЕС и НАТО би следвало да обозначим също като статукво. Статукво ли е членството на България в ЕС и НАТО? Въпросът е риторичен и ако тези членства не са статукво, а напротив прогресивно развитие, то посочените по-горе партии, които в най-висока степен са работили за постигането на тези членства в никакъв случай не са партии на статуквото. Тук обаче възниква въпросът: а ще успеят ли “протестиращите партии” да запазят този постигнат вече хоризонт и тази тенденция на развитие на страната?  Те не дават засега ясен отговор на този въпрос, било поради желанието им да сменят системата, без да посочват коя е новата система, която са в състояние да изградят, било поради дълбокото неразбиране, - което е  сериозна тяхна теоретична слабост(!), но и липса на политически умения, че такива “системни” смени не се правят на всеки 15-20 години, а веднъж на столетие или в още по-голям интервал от историческо време. И тук стигаме до най-сериозната политическа грешка на протестърите.

Еволюция или революция ?

  Безспорно най-важната теоретична грешка на протестърските партии е тяхната оценка за периода или фазата, в която България се намира днес. Лидерите на посочените протестни движения сметнаха, че българското общество се намира във фаза на революция. “Масовите” уж протести имаха за цел да генерират нещо като “общонародно въстание”. Но въстание ли  са ежедневните митинги на които присъстват по 1-2-3 хиляди души. И какво мислят за такова въстание останалите 4 - 5 милиона българи. Какво мислят ли? Ами ако бяха на страната на протестърите нямаше 58 % от тях да не гласуват. Напротив, щяха да пометат сега съществуващото “статукво”.    

  Нека припомним, че политическият преврат, направен  и контролиран от самото Политбюро на ЦК на БКП през 1989 година смени радикално системата. Близо 85 % от съществуващата при социализма държавна собственост постепенно премина в частни ръце. Това бе революционна промяна. Второ, България излезе от СИВ и започна да интегрира своята икономика в икономиката на Европейския съюз. Това също бе революционна промяна. Трето, България излезе от Варшавския договор и стана член на НАТО (също дълбока, революционна промяна в разбирането за външната политика и националната сигурност на България). Можем да изброим още неща. Но главното е, че преди 30 години започна и постепенно бе извършена смяна на системата. С корупция по високите етажи, с активната роля на бившата Държавна сигурност, дълбоко несправедлива поради контрола върху нея на бившата БКП и бившата ДС  и пр., и пр. Днес нито членството в ЕС, нито дори това в НАТО са под въпрос. Напротив всеки българин добре знае, че и двете членства са много важни за България. Много трудно българите биха тръгнали да сменят тази система, както ги манипулират протестърските “лидери”. Масовите обществени нагласи днес не са за смяна на системата, а за повече справедливост, равни шансове пред всички и адекватно разпределение на обществените блага, справедлива съдебна система. На всичкото отгоре днес българите нямат, а и не могат да имат самочувствие, след като са на последните места в Европа по всички базови критерии за икономически и социален прогрес.

 Иначе казано, партиите на промяната поставиха пред обществото неадекватни на историческия процес днес политически задачи и съвършено погрешно ги дефинираха като революционни, тоест като разрушаване на направеното досега и започване отначало. От кое начало, от кой минал исторически момент? За разлика от идеолозите на протеста можем да подчертаем, че задачите, които днес България има да решава са еволюционни, а не революционни. България се намира в еволюционна фаза на развитието си, не в революционна. А това означава, че централният инструмент за промяна е реформата и реформирането, а не ликвидирането на системата, изградена след рухването на комунизма. Респективно, чрез реформиране на онези сектори в обществото, които подобно на съдебната, образователната, здравната и други системи не работят ефективно следва да бъде ускорено развитието на днешното общество, а не да се търси някаква “смяна на системата”, зад която все по-ясно прозира определен  ... политически реваншизъм.

  Погрешната оценка за фазата на развитие на България откри възможността за следващата политическа грешка на протестните партии.

Реформаторските ядра и тяхната роля в днешната политика

  Ако искат да успеят след изборите на 14 ноември, протестните партии трябва да потърсят диалог с реформаторските ядра на останалите политически партии.

  Политическата партия е сложен организъм. Тя е структурирана в няколко основни нива. Най-динамично във всяка партия е реформаторското й ядро. Това са най-светлите умове на партията, които са в състояние да видят политическия хоризонт на една или друга промяна. Най-важната характеристика на това ядро  е, че често то не мисли нито като ръководството, нито като консервативната маса на партията. Неговото мислене изпреварва базовата  партийна платформа. След тях идва определена широка, сравнително добре образована консервативна маса, която е по принцип опонент на реформаторите в партията, но винаги остава партийно лоялна. Това е твърдото електорално ядро на партията. На трето място е основната партийна маса, която по дефиниция следва консервативните тенденции, тъй като за нея най-важното е съхраняването на партията като субект. Накрая има още един слой, така наречената периферия, тоест хората, които вървят след партията, когато тя побеждава, но са склонни да я напуснат, когато губи политическите битки. Партийният лидер е балансьор между радикалният и консервативният слой в партията. Той трябва да работи с реформаторите, за да адаптира към съвременността партията,  но в същото време да слуша консерваторите, тъй като те са мнозинството, те са партийната маса и като такива в най-абстрактен и общ вид изразяват интересите на партията. Макар и много ценни реформаторите винаги  са “един файтон хора” ...

  Ако разбираха вярно политическия процес, лидерите на протестърите трябваше да потърсят и изградят диалог именно с реформаторските ядра на системните партии. Не само за да прокарат необходимите реформи, но като ги прокарват да получат признанието на легитимни, опитни и можещи политически играчи. Вместо това партиите на протеста предложиха на обществото “концепцията за изчегъртването”. Това не си го позволи в своите най-силни години дори СДС. Затова, в протестърските партии хората не виждат нов тип разбиране и решение на съществуващите проблеми, а преди всичко едно зле прикрито желание за власт.

 България и изборите оттук нататък 

ще възпроизвеждат парламенти с по 6 - 7 парламентарно представени политически партии. Голямото политическо майсторство е лидерите на тези партии да се научат да говорят помежду си, така че да могат да загърбят част от своите тясно партийни интереси в името на общонационалните приоритети и разбирателството с другите в Парламента. България все повече придобива вид на средно голяма и средно значима европейска демокрация от типа на скандинавските демокрации, където винаги управляват коалиции от по три-четири партии. Такова управление е много по-трудно от еднопартийното или двупартийното. То изисква, уви, качества много по - различни от онези, които лидерите на днешните партии на протеста притежават.

 Не автентичността на “революционерите”

създаде вакуум в политическото пространство. Сигнал за това бе изключително ниската активност (42% гласували от цялото население) на последните извънредни парламентарни избори. Този вакуум именно генерира необходимостта от автентична промяна. Вероятно това са разбрали (дано не се лъжа!)  Кирил Петков и Асен Василев. С лансирания от тях нов политически проект те ще се опитат да изиграят (още веднъж) неосъществената дотук  “революционна фаза” на историята. И ако си въобразят, че България днес е в състояние на революция дълбоко ще се излъжат. Революцията ще дойде вероятно март-април следващата година, ако протестните партии не успеят да изградят общонационален консенсус по приоритетите на страната.

  В този смисъл на проектът “Промяната продължава” следва да се гледа като на проекта “Симеон Втори”. Те вероятно ще имат подобен първоначален успех. “Симеон Втори” обаче бе неуспешен за страната проект. Там група тарикати с дипломи от Европа и САЩ и тишърти “Срам ни е от вас” разбиха тотално България и само за няколко години в личен план станаха мултимилионери. Днес опиянението на Василев и Петков е същото. Те вярват в проекта си и, че след тях ще тръгнат много хора, предимно млади, отлично образовани, можещи и ентусиазирани за участие във властта. Двамата лансират много верен лозунг, с който ще търсят съмишленици – почтеността! Те трябва обаче да знаят, че проблемът за почтеност започва от тях двамата, от тяхната лична почтеност! Дано след тяхното участие във властта, а последното е повече от сигурно, - те да могат да кажат, че са работили за България честно и почтено. А това за ситуацията в днешна България е най-трудното.

  Днес протестните партии са убедени, че ще могат сами да управляват след 14 ноември. Това е сериозна политическа илюзия. Те още сега трябва да мислят по въпроса как ще съставят правителство в следващото народно събрание като привлекат за тази цел истинските реформатори, които ще влязат в Парламента независимо от партийно-политическа листа, с която ще направят това. Историческият етап в световен мащаб, регионалният и локалният контекст налагат подобно поведение, при което не партията, а държавата България е приоритет № 1.