Едвин Сугарев

Вече от месеци върху българските граждани се сипят сериите от един особен турски сериал: този за разцеплението в ДПС. Изключително наглото рейдърство на Делян Пеевски, дръзнал да присвои цяла партия така, както неговите авери от съдебната система си присвояваха асансьорни заводи, действително свидетелства за крайно опасни тенденции в превзетата ни държава – и впечатлява дотолкова, че сме изкушени да видим този абсурден казус в координатната система на битката между доброто и злото. Ще сгрешим обаче, ако го направим – няма добри в тази игра, няма добро и „лошо“ ДПС. Пеевски такъв, какъвто е, е продукт на Доган: именно от неговата коварна политическа поврътливост е научил хватките, с които днес детронира своя учител; и именно неговия пример за осребряване на политическото и превръщането му в корпоративна стратегия следва той с днешна дата. 

Причината подобни явления да са допустими с днешна дата впрочем се дължи в не малка степен и на лошата памет – хората са склонни да забравят дори събития, които са причина за драматични отклонения и още по-драматични пропуски в новата българска история – каквото беше например свалянето на първото българско демократично правителство, в което Доган играеше водеща роля. Би трябвало да бъдат припомняни, за да не настъпваме пак същата мотика на предстоящите избори. Това е причината и да предложа пре-прочит на една отдавнашна моя статия, публикувана преди повече от двадесет години – във в. „Седем“, чийто главен редактор бях тогава.

 Ето я:

На 5-ти декември 1989 в 69-та аудитория на Софийския университет се провежда литературното четене на Кръг 39, забранено два месеца по-рано от режима на Тодор Живков. Идват буквално хиляди, залата е претъпкана, коридорите към нея – също; част от поетите дори не успяват да влязат и провеждат алтернативно четене на стълбището. Пред вратата на аудиторията тече подписка – за освобождаването на политическия затворник Меди Доганов. По това време неговото име все още не говори никому нищо. Въпреки това всички се подписват. 

Седмици по-късно арестантът е на свобода, а София се тресе от добре организирани и добре платени националистически демонстрации. Причината: връщането на имената на българските турци, което означава и практическото заклеймяване на възродителния процес. СДС и БКП подписват съвместна декларация по този въпрос, а решението е гласувано от комунистическия парламент почти паралелно с отмяната на чл. 1 от конституцията. Подготвя се “кръгла маса”, на която управляващи и опозиция трябва да постигнат консенсус по основните проблеми на започващия български преход към демокрация. Сред никнещите като гъби политически субекти се появява още един – Движение за права и свободи /ДПС/. Малко по-особен, тъй като е откровено 

формиран на етническа основа,

 което влиза в разрез с и тогава действуващи конституционни принципи. Въпреки това движението е регистрирано – с преките протекции на тогавашния министър-председател Андрей Луканов. Негов лидер е доскорошния политически затворник – вече с истинското си име Ахмед Доган.

Той не бива допуснат до кръглата маса; отказано му е участие в СДС – поради страховете на Желев от анти-турските тежнения сред избирателите, проличали още на митинга на 18-ти ноември 1989 – и поради съпротивата на Румен Воденичаров, тогава лидер на Дружеството за човешки права и свободи, член-основател на СДС. За сметка на това минава 4-процентовата бариера и става парламентарно представена политическа сила. Във ВНС никой не му обръща особено внимание; дори отношението към неговите изяви е подчертано пренебрежително. Малцина си дават сметка за уникалната роля, която ще играе в политическия живот на нова България – като лидер на единствената политическа сила, чийто електорат е гарантиран при всички обстоятелства – и чиято подкрепа въобще не зависи от това дали защитава интересите на своите избиратели или не. И като балансьор в условията на господствуващия до 2001 двуполюсен модел, от чиято подкрепа ще зависи оцеляването на не едно българско правителство.

В края на март 2001 на възпоменателен митинг в Корница по случай 28-та година от тъй наречения “възродителен процес” в Родопите Доган заявява: “Ако трябва да си извоюваме правата, това няма да стане само с рози. Понякога трябва да се удари с юмрук, а понякога, ако потрябва, ще се вземат сопите. /…/ Хлябът е по-ценен от мира. /…/ Мисля, че тези региони от генератори на сигурност могат да се превърнат в нещо друго. /…/ Ако в България стане нещо, всичко около нас ще прилича на детска играчка. Когато правителството дублира ДПС, си играе с огъня. И при мен има сума радикалисти. Ако ги пусна на свобода, какво ще стане?”

Това изказване демонстрира неговия политически манталитет едно към едно. То не изразява политическа позиция, а 

вербализира прилагания от него политически рекет

 В нормална ситуация съдържащите се в него заплахи спокойно биха попаднали под ударите на някои от най-тежките членове в Наказателния кодекс – тези за подбуждане на етнически конфликти. Защото зад онова “всичко около нас”, което щяло да прилича на детска играчка в сравнение с евентуални негови действия, се крие кризата в Косово и вихрещата се към този момент криза в Македония. И защото зад предупреждението да не се дублира ДПС се крие претенцията за силово налагане на монопол над представителството на една етнически обособена група от българското население, за феодално господство над цели територии, в които никой няма право да пристъпи – нещо абсолютно антиконституционно. 

Само че ситуацията не е нормална. Само дни по-рано убийството на едно дете е използвано като повод за протести пред парламента, скрито координирани от бивши служители на МВР и ДС и директно използвани като повод да се предотврати възможността СДС да завърши своя управленски мандат. Христо Бисеров, основен протагонист на подкрепяната и от президента Стоянов идея за нова коалиционна формула, свързана с отстраняването на Иван Костов и съюз между СДС и ДПС, отворен и към задаващия се вече на хоризонта Симеон Сакскобурготски, вече е заявил, че има криза във властта, а нейния изход е оставката на управляващото правителство. Същото е поискал и Първанов, тогава лидер на БСП. На 20-ти март Кемал Еюп от името на ДПС ги подкрепя и дори уточнява процедурата, по която трябва да стане това: “Министър Йорданов да си подаде оставката, премиерът да я приема и на свой ред да подаде оставка, парламентът да се саморазпусне, президентът да назначи служебно правителство.” 

Остават броени дни до прочутото обръщение на Симеон на 6-ти април, с което той обявява своето влизане в българската политика. Още на 17-ти март Доган прави прогноза, от която ясно личи, че е сред малцината посветени в неговите реални намерения: “ако царят влезе в реалната политика, много от реалностите ще се предефинират” – смята той. И се конкретизира: “Под реална политика разбирам поемане на реална отговорност, участие в парламентарни избори, заставане зад определена програма, която също е обединителна.” С други думи – дошло е

 времето на Ахмед Доган

 По същия начин, както през есента 1992.

Пътят на политзатворника Меди Доганов до позициите, които го направиха решаващ фактор в българския политически живот, е доста дълъг. Той минава през заканата да бъде забранена БСП, изречена в първите дни на 36-тото НС директно от парламентарната трибуна. Никой не очаква, че само година и половина по-късно той ще бъде негласен коалиционен съюзник със същата тази БСП. Минава през съгласието му да подкрепя правителството на Филип Димитров, без да се ангажира с пряко участие в изпълнителната власт. Е, колкото да не е без хич – с искането да бъдат включени в правителството негови “доверени” хора – военния министър Димитър Луджев и вицепремиерът и външен министър Стоян Ганев. Подкрепа, която трае ден до пладне – продължена от извиване на ръце през лятото на 1992, когато чрез него са наложени Сталийски и Румен Биков, продължена чрез отстраняването на Стефан Савов от поста председател на НС и приключила в един есенен разговор с президента Желю Желев, на излизане от който той обявява новия си курс:

 “депесарски шут” за синьото правителство и “завой наляво”

Завоят всъщност е договорен доста преди това – в тайни преговори с Кюранов и Нора Ананиева. Договорен с президента Желев е и новият кабинет – правителството на Беров, по-известно като правителството на любимата и на двамата групировка Мултигруп. Като лост за свалянето на първото демократично правителство на България е използвана цялата възможна гама от удари под кръста: дирижирани от “Подкрепа” и подкрепяни от министри в самото правителство стачки, прословутите “Боянски ливади”, активни мероприятия за дискредитация, организирани от шефа на НРС ген. Бригадир Аспарухов. 

Генетичния афинитет на Ахмед Доган към подобен тип действия междувременно намира своето обяснение: предшественика на ген. Аспарухов, бившия шеф на НРС Радослав Радев обявява публично, че Доган е дългогодишен сътрудник на Първо главно управление на ДС. И нещо повече – че е сътрудничил именно по “турска линия” като е подготвян за агентурна работа в Турция. Лидерът на ДПС величествено отрича: били измъслици, нямало нищо такова. Когато години по-късно този факт се потвърждава с официалната публикация на сроковете и насочеността на неговата агентурна деятелност – цели 13 години стаж в ДС, и покрай всичко това се оказва, че по-голямата част от елита на ДПС се състои именно от бивши сътрудници на ДС (някои от които, като Юнал Лютви например, автори на стотици доноси срещу заплащане и продължили агентурната си дейност чак до 1992!), Доган със същото високомерие и безсрамие приема този факт – и дори парадира с него.

Безвремието на Беров е 

златното време за организираната престъпност

 в България: мафията натрупва огромни печалби с контрабанда на петрол по време на югоембаргото; в същото време никнат като гъби банки-еднодневки, щедро рефинансирани от държавата, и се раздават на поразия кредити без покритие. Това е и епохата, в която политическото влияние на Мултигруп и възможностите за осребряването му достигат в своя епогей. Същата групировка вече отдавна се е конституирала като основен спонсор на ДПС, както и самото движение – като основен неин лобист. Тогава проличава и една от основните характерни черти в поведението на Ахмед доган, рязко оразличаващи го от повечето политици: той изобщо не се притеснява от 

превръщането на политиката в пазарлък, 

чиято основна функция е личното облагодетелстване. Във всеки случай той е единственият, който директно и в прав текст си признава, че отдавна вече е милионер, и то “в зелено”. 

Е, постскриптум той каза и други неща – и за обръчите от фирми около своята партия, и за бизнесмените, които са станали такива с негово благоволение или сама с една негова усмивка, и за това, че веднъж се живее – и би си купил не само яхта (вече беше си купил няколко такива), но и летяща чиния. Поради което би било напълно лишено от основания естественото ни желание да видим в негово лице ощетения, поругания от Пеевски. За съжаление и двамата са един дол дренки и колкото по-бързо се унищожат взаимно, толкова по-добре за България. Това е война между олигарси – и тя е и един шанс – шанс да отвоюваме поне известни територии от своята завладяна държава.