В средата на юли излезе новото изследване на Януш Бугайски "Провалена държава: Наръчник за разрива на Русия".  Той е старши научен сътрудник във фонда "Джеймстаун" и автор на 21 книги за Русия, Европа и трансатлантическите отношения. 

Faktor.bg  публикува в три части резюме на книгата, излязло в “Mapping Russia’s Devolution", ” преведено и препечатано с разрешение от списание  The Arc.

Януш Бугайски, “Mapping Russia’s Devolution”

Поява на национални държави

При сценарий на ескалираща дезинтеграция в държавата, опитите на Москва да укроти общественото негодувание ще предизвика по-широка съпротива на протестиращите в цяла Русия срещу силите за сигурност и конфликтите ще се разпространят в множество регионални столици. Подразделенията за сигурност и военните ще бъдат с ограничени възможности (thinly stretched) и все по-неспособни да удържат множеството политически бунтове. 90-те години на миналия век показаха, че когато централното правителство на Русия отслабва и борбите за власт се засилват, много републики и региони започват да мислят за суверенитет и дори за независимост, за да осигурят някакво ниво на стабилност. Политическата парализа във федералния център ще насърчи някои републики и региони да излязат с декларации за независимост и да организират публични референдуми. Движенията към самоопределение в по-богатите и икономически по-развити републики като Татарстан и Башкортостан ще насърчат подобни инициативи в съседните републики. Те могат да обявят цял спектър от искания за техния бъдещ статут, включително суверенитет, конфедерация или пълна независимост. Тяхното отстояване ще има ефекта на доминото в цялата страна и ще стимулира други републики и региони да им подражават в постигане на техния успех.

Редица народи ще отстояват своята държавност на базата на исторически прецеденти, изтъквайки периодите, в които са били независими преди завладяването им от имперска Русия. Такива са татари, башкорти, карели, удмурти, мокши, ерзяи, марийци, черкези, балкарци, чеченци, ингуши, калмики, хакаси, алтайци, буряти, тувинци и сахи. Активисти от някои други етноси (nations) в Далечния север, Сибир и Тихоокеанския регион могат да поискат техните региони да бъдат  автономни, с по-голям контрол върху територии и ресурси, включително нефт, природен газ, злато, уран и други минерали. Коренните жители в други региони може да поискат право на самоопределение съгласно Хартата на ООН и Декларацията на ООН от 2017 г. за правата на коренното население. На тази база те ще потвърдят законните си права както върху своите традиционни територии и ресурси, така и по отношение на тяхното административно самоопределение. Те биха могли да отидат още по-далече - утвърждаване на държавността съгласно Декларацията на Общото събрание на ООН от 1960 г. за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи. Дори етноси (nations) в краища и областите с преобладаващо руско население могат да претендират за статут на автохтонно население преди руското завоевание и колонизация, който да е основание за самоопределение и независимост.

Федерацията може да се разпадне както по регионалните линии, така и по етно-републиканските граници.

Руските етнонационалисти ще твърдят, че руснаците са били дискриминирани в СССР и Руската федерация и се нуждаят от собствена единна национална република или федерация на руските републики. Жителите на богати на ресурси региони или със силна местна идентичност биха могли да настояват за независимост въз основа на съвместими мултиетнически принципи. Някои предимно етнически руски региони са създали преди това основите на държавност и подобни инициативи могат да бъдат възобновени. Най-забележителният случай е съществувалата за кратко Уралска република през 1993 г., състояща се от шест области – Свердловска, Пермска, Чалябинска, Тюменска, Курганска и Оренбургска. По време на федералния колапс други региони с преобладаващо руско население могат по подразбиране да се обособят като независими държави - например Калининград като четвъртата балтийска република и Приморски като нова тихоокеанска държава, и двете с перспективи за икономическа интеграция с по-богатите чужди съседи.

В Русия са съществували и няколко други временни държавни структури, базирани на регионална идентичност и някои местни активисти може да поискат тяхното възраждане или да ги използват като исторически прецеденти, които да мотивират претенциите им за легитимна държавност. Към тях принадлежат Сибирската и Далекоизточната републики, чийто териториален периметър може да обхване няколко района и области. По време на гражданските войни след царизма сибирските регионалисти, които претендират за различна идентичност и се стремят, по подражание на Американската война за независимост, да воюват срещу руското колониално управление, създават временно правителство на автономен Сибир през януари 1918 г., но той е ликвидиран от болшевиките. Независимо от това значителен дял от етническите руснаци може да подкрепи суверенитета или отделянето на региони, където са техните родови корени и връзката им с Москва е минимална, независимо от общия език. Република Сибир може да бъде едно от първите образувания, което да провъзгласи своята независимост. Големият брой на украинско население в Далечния изток може също да търси по-голяма регионална автономия и по-тесни връзки с Украйна. Потомците на украинци и други етноси (nations), включително татари и чуваши, които бяха депортирани в Южен Сибир и Тихоокеанските територии, пък са претърпели процес на културно и езиково възраждане след разпадането на Съветския съюз.

Отцепването, основано на етнонационални принципи, може също да предизвика вътрешни спорове между мнозинството и малцинствените групи или с руското етническо население, което се стреми да остане в рамките на единната федерация. Някои републикански лидери или движения, подкрепящи отделянето от Русия, може също да водят кампании за териториални придобивки и обединяване на съседни региони, където живеят техни родственици. Тъй като линиите на разлом стават все по-големи, Путин или неговият приемник може да се обърне към руския етнонационализъм, за да се опита да запази контрола на Кремъл, да предотврати отцепването на региони, в които руското население е мнозинство и да запази ядрото на руската държава.

Умишленото преследване на отделянето по етнически принцип чрез насилието би повторило донякъде събитията в разпадаща се федерална Югославия през 90-те години на миналия век. Струва си да се припомни, че „югославският сценарий“ беше разнообразен, включващ само ограничени военни сблъсъци в Словения, малка партизанска война в Македония, кратки бомбардировки на НАТО в Сърбия и никакви въоръжени конфликти в Черна гора. За разлика от тях, войните в Хърватия, Босна и Херцеговина и Косово отнеха живота на десетки хиляди хора и разселиха още милиони. В различни части на Руската федерация биха могли да последват тези различни сценария – на открита война между центъра и някои републики и региони. Москва може да подражава на Сърбия, като мобилизира етнически руснаци, за да отделят етнически хомогенни региони от бунтуващи се републики. Тя може да финансира, въоръжава и насочва милиционерски групи и доброволчески отряди, както в Югославия по времето на Милошевич, за да убиват и прогонват неруско население. Могат да бъдат вербувани различни етнонационалистически революционни движения, подкрепящи насилието срещу не-руснаци, а някои вече и с опит в упражняването на насилие срещу етнически малцинства и политически опоненти. Завръщащите се бойци от украинския Донбас и други конфликтни зони могат да бъдат привличани към вътрешни териториални и етнически конфликтни точки.

В разгара на открития конфликт с Москва процесът на дерусификация може да се засили в някои бивши федерални единици. Новите правителства ще се стремят да защитят утвърждаващата се идентичност и държавна независимост и ще се стремят да се предпазят от „руския свят“. В някои случаи това може да включва прочистване на етническите руснаци, които са на важни политически позиции, конфискуване на бизнеси, притежавани от Русия, и дори експулсиране на руското население, разглеждано като потенциална пета колона (на Кремъл – бел.ред.) Операциите за „етническо прочистване“ могат да се провеждат от централното управление и от някои републикански движения, за да се осигури етническа хомогенност, или да се завземе територия и  създаде по-голяма държава.

Русия може да преживее и редица граждански войни, което напомня за периода между 1917 и 1926 г. - времето на разпад на царската империя и завземането на властта от болшевиките. Няколко от тези конфликти са войни за национално освобождение и възстановяване или за създаване на държави, независими от Руската империя. Такива борби могат да включват партизански войни срещу централното управление или срещу регионалните правителства, лоялни към Москва. Кремъл ще осъзнае, че силите му за сигурност са прекалено ограничени възможности (thinly stretched) , за да се справят с едновременно избухналите освободителни войни в цялата страна и може единствено да поддържат контрол над Москва, Санкт Петербург и основните области на Европейска Русия. Но не е задължително една по-малка Русия да гравитира към демокрация и регионално сътрудничество. Може да се развие като агресивна сила. Въпреки това нейните военни способности ще бъдат значително намалени, геополитическите й амбиции ще бъдат ограничени, тя ще бъде фокусирана върху това да осигури оцеляване на държавата, а не върху евентуална имперска експанзия. В разгара на ескалиращите конфликти конкуриращи се фракции с различни идеологии или регионални програми биха могли да твърдят, че те представляват легитимното национално правителство в новата руска държава. Тогава страната може да се сблъска с либийски, иракски или сирийски сценарий, според който конкуриращи се политически сили се борят за спорни територии, икономически ресурси и политическа власт в една свита, по-малка Русия.

След разрива

Страни, които имат амбициите да се откъснат от Руската федерация, едва ли ще получат бързо международно признание. Някои може да се превърнат в „замразени държави“ с неразрешени вътрешни етнически и териториални конфликти, или дори да бъдат въвлечени във външни спорове със съседите. Процесът на разрив може да доведе до редица дестабилизиращи сценарии, каквито може да са провокирането на въоръжени конфликти, бежански вълни, териториални войни, енергийни и търговски сътресения или военна инвазия. Въпреки това е възможно да бъдат създадени няколко жизнеспособни държави, до значителна степен политически стабилни, с необходимата икономическа база, благоприятно географско местоположение и правителства, които са ангажирани да осъществяват международно сътрудничество.

Държавността е важно условие за запазване и развитие на националната идентичност. Протодържавите и другите субекти, които възникват, откъсвайки се от Руската федерация, няма да бъдат хомогенни в своите вътрешни политически системи и административни структури. Някои биха могли да се развият в ембрионални демокрации с новосформирани политически партии, които се състезават за място в управлението, докато републиканските или регионалните институции постигнат независимост. Те ще търсят работещи модели на суверенитет и може да се обърнат към трите балтийски държави (Естония, Латвия, Литва) и други постсъветски страни за помощ и насоки как да го постигнат.

Възможно е да се появят нови автокрации в редица бивши федерални структури, като някои от тях може да приличат на мини-Русия, с корумпирани авторитарни местни лидери, налагащи едноличностна власт чрез контрол върху законодателната власт, законодателната и  съдебната система, съчетани с вътрешни репресии и цензура в медиите. Те могат също така да фабрикуват или да хипербулизират размера на вътрешните и външните заплахи, за да се представят за твърди защитници на целостта на новата държава. Поради продължителните репресии, в повечето региони организираната демократична опозиция ще е твърде ограничена, за да представлява някакво предизвикателство за местните автократи.

В някои части от Северен Кавказ традиционната етно-кланова система на самоуправление ще набере сила и ще измести назначените от Москва регионални администрации. В някои бивши автономни републики местните лидери биха могли да изградят етнократични държави, ограничаващи правата на неместните жители. Отделянето може също така да доведе до вътрешни борби за власт в елита на основата на конкуриращи се мрежи за покровителство в новосъздадените държави, ако няма гарантирана стабилност и легитимно правителство. Движенията към независимост ще се превърнат в изпитание за силата на регионалната идентичност и мултиетническото съвместно съществуване в редица етнически смесени територии. Някои републики може да станат свидетели на етническа дискриминация, чистки, експулсиране или доброволно изселване на неместно население (нетитулуярни общности), тъй като новите лидери се стремят да създадат етнически по-хомогенни държавни единици. Много зараждащи се държави също ще се сблъскат с икономически проблеми, когато федералните финансови потоци от Москва бъдат прекратени. Освен това бизнес операциите и чуждестранните инвестиции ще бъдат обезсърчени, ако има постоянна политическа несигурност, социални вълнения, етнически конфликти, корупция в държавната администрация и организирана престъпност.

Независимо от това, някои държави, откъснали се от Русия, биха могли да бъдат по-демократично ориентирани, с благоприятни условия за бизнес и гостоприемни по отношение на международните инвестиции, особено тези, които граничат с демократични или проспериращи чужди държави. Те биха могли също така да се стремят към широко етническо представителство в държавните институции, за да осигурят на ключови избиратели равнопоставено участие в управлението на новата държава и тяхната подкрепа за нейната независимост. Всяка развиваща се страна обаче ще се изправи пред огромната задача за възстановяване и икономическа стабилизация, и ще се нуждае от значителна международна дипломатическа и материална подкрепа. Помощта е по-вероятно да бъде предоставена за нововъзникващи държави, които са в състояние да осигурят относително стабилна и предвидима политическа, социална и правна среда, или на такива, притежаващи ресурси и индустрии, които могат да привлекат чуждестранни инвестиции.

Споровете между някои държави след откъсването от Русия могат да ескалират до въоръжени сблъсъци, в които контролът върху ядрените оръжия, военното оборудване, енергийната инфраструктура или ресурси със специфично предназначение, могат да се превърнат в основен източник на съперничество и раздори. Въпреки това би било подвеждащо да се предположи, че една раздробена руска държава ще генерира конфликти и хаос във всички посоки, както твърди пропагандата на Кремъл. Развиващите се държави могат да последват примера на постколониална Африка, като запазят предишните административни граници, за да избегнат постоянни конфликти за територии и малцинства, каквито претенции на практика има всяка държава към съседите. Новите правителства може да прибягнат до такова решение, независимо дали протодържавите се развиват като демокрации или автокрации.

Демонтирането на властта в Москва също така може да насърчи появата на панрегионални и панрепубликански сдружения, които могат да се превърнат във федерални или конфедерални държавни структури. Предвестник на подобен процес има през 90-те години на миналия век, когато се създават осем междурегионални дружества, обхващащи по-голямата част от Русия, които са овладени от Елцин. Най-важното е Сибирското сдружение, базирано в Новосибирск и включващо 19 региона, чиято цел е да координира икономическите дейности между Западен и Източен Сибир. Москва се съпротивлява срещу всякакви стъпки на постигане на споразумение само с една от неговите структури, тъй като се страхува от укрепването на една широка панрегионална идентичност и насърчаване на сепаратизма в Сибир. Обявената през 1993 г. Уралска република, също може да вдъхнови изработването на едно ново конфедеративно споразумение между бивши области, райони и национални републики.

Може да бъде възродена държавата Идел-Урал в района на Средна Волга. За кратко време тя е независима република, провъзгласена през март 1918 г. в столицата на Татарстан – Казан, обединявайки в едно татари, башкири, чуваши и други етноси, легитимирайки тяхното освобождение от Руската империя. В границите си включва териториите на днешен Татарстан, Башкортостан и Оренбургска област, като някои местни лидери дори претендират за част от бреговата линия на Каспийско море. Днешно въплъщение на онзи съюз от Средна Волга, насърчаван от движението „Свободен Идел-Урал“, би включвал републиките Татарстан, Башкортостан, Чувашия, Марий Ел, Удмуртия и Мордовия – последната преименувана на Ерзяно-Мокша в знак на признание и респект към двата съставни етноса. Новата държава Идел-Урал би могла да бъде конфедерация, в която всяка република ще поддържа своя собствена вътрешна и външна политика. Някои местни лидери предлагат създаване на по-голяма конфедерация, която да включва Република Коми, Пермски край и Оренбургска област, за да има новата държава външна граница с Казахстан.

Междурепубликанските инициативи могат да включват и възраждането на независимата Планинска република Северен Кавказ, съществувала между 1918 и 1922 г. Тази конфедеративна република включва седем съставни държави – Дагестан, Чечня, Ингушетия, Осетия, Черкезия, Абхазия и ногайските степи. По време на разпадането на Съветския съюз са направени опити за възраждане на Планинската република и през август 1989 г. е свикана Асамблея на планинските народи на Северен Кавказ, когато е преименувана на Конфедерация на планинските народи на Кавказ. През октомври 1990 г. е обявена за държава наследник на Планинската република от 1918 г. и независима от Руската федерация. През ноември 1991 г. представители на четиринадесет етноса на Северен Кавказ подписват договор, който официално легитимира основаването на Конфедерацията. Тя не се базира на ислямски религиозни принципи, а на мултиетническа солидарност и противопоставяне на руския империализъм и колониализъм.

Република Саха в Северен Сибир би могла да се превърне в най-голямата държава, отделила се от Руската федерация, със собствено арктическо крайбрежие, пристанища и значителни енергийни и минерални ресурси. С едно визионерско политическо ръководство, тя би могла да се възползва от разширяващия се Северен морски път и да развие значително своя търговски потенциал с Азиатско-тихоокеанския регион, както и с Южен Сибир и Китай. Други северни региони по протежение на Северния ледовит океан като Република Коми, Ненецкия автономен окръг и Ямало-Ненецкия автономен окръг, могат да  последват примера на Саха, появявайки се на световната сцена. 

Паралелно с процеса на утвърждаване на независими републики, биха могли да се появят суверенни региони с преобладаващо руско население, някои от които да се обединят във федерация или конфедерация, с идеята да създадат нови държавни структури. Това би бил признак за появата на етническа руска национална държава, въпреки че в нейната политическа структура и прерогативи на централното правителство вероятно ще възникнат конкуренция и дори конфликт между регионалните лидери и администрациите в Москва и Санкт Петербург. Разривът в Руската федерация ще окаже влияние и върху всички съседни страни. Някои държави ще бъдат уязвими по отношение на възникване на конфликти, или ще бъдат подложени на провокации от страна на Москва, с цел да отклонят вниманието им от нейните вътрешни катаклизми. Други държави могат да се възползват от слабостите и разединението на Русия, като гарантират своята сигурност, разширят влиянието си и дори възвърнат територии, изгубени в различни периоди от съществуването на Московската империя.

Край на Трета част(Тук Първа и Втора част)

Превод: Faktor.bg