Димитър Попов

След избора на председател на парламента вече е ясно, че четирите партии единодушно са се договорили за мнозинство в парламента. Интересния нюанс е гласуването на ДПС „за“, което е обичайния подход на движението да се гушне и с това управление като скрит партньор тип „Пеевски”. Но това е само заявка, естествено. Гласуването на Никола Минчев за председател е сигнал, че формирането на редовно правителство вече е сигурно.
Очаква се новото управление да е разклатена конструкция, която ще съвместява огромни идейни разлики между партиите, липсата на опит и на управленски кадри, апетитът на върналите се във властта сини и червени корумпирани динозаври, както и импулсивните характери на Слави Трифонов и неговите клоуни. На върха на тази конструкция ще е премиер, който тепърва ще учи азбуката на държавността  и особеностите на българския национален характер.
Иначе казано - след близо 12 години политическа и икономическа стабилност, България ще има слабо, неопитно правителство, изправено пред 

три кризи едновременно:

Първата е епидемията,
 която се развива според ясно очертаната идея на здравния министър Кацаров: „Имитираме мерки и който ще мре, да мре.”  Служебното правителство не се опита да въведе ограничения – не затвори дискотеки и ресторанти, нямаше строг контрол за зелените сертификати, а затварянето на училищата даде половинчати резултати. Благодарение на това решение 2 месеца държим рекорда за най-висока смъртност в света и края на четвъртата вълна още не се вижда. Броят на болните отново върви нагоре, а смъртните случаи не падат под 120. Дори новия щам Омикрон не уплаши министъра и той обяви, че няма да затваря страната заради него, което е възможно да доведе до затваряне на чуждите граници за всички българи. Такъв намек от ЕК вече имаше заради ниския процент на ваксинираните.

Втората е инфлационната криза
 Тя става все по-осезаема не само заради цената на енергоносителите, но и заради опитите на бизнеса да се презастрахова срещу политическата несигурност. Това доведе до рязък скок на всички хранителни стоки, на тока, на горивата, както и на промишленото производство. Увеличението на хляба е почти с 30%, за олиото двойно, за млечните продукти и саламите също. Служебното правителство не само не овладя тази криза, но и я задълбочи, като сега никой не прогнозира докъде ще стигне инфлацията, макар всички да знаят, че тя няма да бъде преборена с по-високи пенсии и детски надбавки.

Третата, най-опасната криза, е политическата
 В България от миналата година насам се води гражданска война. В нея бяха включени държавни институции, изборна администрация, медиите, посолствата в София, футболните агитки, децата в училище и техните родители, експертите по пътна безопасност, болниците и лекарите. Нейният мащаб засегна дори семейните отношения. Резултатът е тотално недоверие на гражданите в институциите и държавата, която в България без друго не се ползва с голям авторитет. Имам основания да смятам, че при 7% доверие в парламента, под въпрос може да бъде поставена самата управляемост на държавата. И това няма да бъде голяма изненада, а е логичен резултат от гражданската война, която още не е завършила.Рискът бъдещото правителство да я продължи срещу ГЕРБ и ДПС, в полза на Румен Радев, може да завърши с истинска улична трагедия. 
Един от потенциалните рискове в бъдеще са отношенията на президента, който вече е политическа фигура и участва активно в оперативното управление на страната, с бъдещия премиер и лидерите на новото мнозинство. Като изключим Кирил Петков, който има самочувствие на изборен победител, останалите лидери са депресирани и са в оставка. Това ги поставя в слаба позиция и дава шанс на президента да им налага свои кадри или политики.
Преди дни  стана известно, че Радев иска служебни министри да бъдат припознати от коалицията и да останат в редовното правителството. Негова била идеята парламентът да гласува служебния му кабинет, ако ПП не осъществи мандата. В частност той държал особено много на министерството на отбраната и на МВР, като предлагал Бойко Рашков и Стефан Янев да останат министри. 
Ясен сигнал за намеса в управлението

 е бюджетът за 2022 година, който неговия служебен финансов министър изпреварващо и ни в клин, ни в ръкав, предложи в парламента. Радев иска участие и в определянето на приоритетите на бъдещото правителство, като намекна, че очаква пари за превъоръжаване и за отваряне на база на НАТО във Варна. Очевидно бъдещото правителство ще е под непрекъснат натиск от своя ментор президента да следва политики, които той лично задава.
Същите опити Радев прави и с партиите в парламента. В БСП се стигна до оставка на Нинова заради силния натиск на опозицията, предана на президента. Самата Нинова се оплака, че е атакувана пряко от президентството. Изглежда за неин заместник Радев е избрал Крум Зарков, чиято майка беше в предизборния му щаб. Идеята е прозрачна – също като ПП, БСП да стане президентска партия. 
Събитията в ДБ и оставките на Иванов и Атанасов също имат връзка с Радев. Разколът между двамата дойде заради президента. Сега ДБ е разделена на две, като някои партии в коалицията смятат подкрепата за Радев и преговорите с БСП за предателство към идеите им, а другата част твърдят, че целта оправдава дори 

сношение с човека на Кремъл

 Ако конфликтът в ДБ доведе до разцепление, то може да раздели и парламентарната им група на две части, едната от които ще е предана на Радев.
Говори се също, че парламентарната група на Продължаваме промяната е кадрувана от съветници на президента с опит в бившата ДС. Те са използвали пълното неведение на Кирил Петков в партийното строителство за да подберат бъдещите му депутати така, че да са лоялни на Радев, а не на харвардците. Повечето от тези депутати са млади хора, които нямат никакъв политически опит и с които самият Кирил Петков най-вероятно ще се запознава в парламента. Силното влияние на Радев върху тях повдига съществен въпрос -  кого тези депутати ще защитят при бъдещ конфликт между Петков и Радев.
Това означава, че без друго твърде многолюдната управляваща коалиция става още по рискована, защото партньорите в нея няма да са четири, а пет, като броим и президента. Това оформя 

нов триъгълник на властта,

 затворен между Парламента, Правителството и Президентството. 
Такъв политически триъгълник на властта не е предвиден в конституцията, както знаете. Според нея основният орган в държавата е парламентът, той твори закони, избира правителство и го контролира. Реалната власт е в ръцете на премиера и министрите, които я упражняват оперативно. Президентът не е власт, а церемониална длъжност, която символизира единството на нацията и нищо повече. 
Сега се намираме в особена ситуация, в която Радев е реална, макар и нерегламентирана власт, а Конституцията, която забранява това, на практика е суспендирана. 
Радев управлява страната вече от 8 месеца и успя да натрупа кадрови назначения, които му гарантират контрол върху не малко държавни институции. Освен това, както е обичайно в българските условия, около Радев се оформи явен олигархичен кръг. Божков, Прокопиев, Цветан Василев, Гергов, групата около ТИМ и други олигарси финансираха изборната победа срещу Борисов и ще очакват „възвръщаемост“ от бъдещото управление, което също е обичайна практика у нас.
Сериозен аргумент за намеса в другите власти президентът вижда в изборния си резултат. В своята неизчерпаема мъдрост, българското население му присъди всички властови механизми с ясното послание, че го произвежда в

 едноличен Месия с „твърда ръка“,

 който ще оправи положението. От него чакат да осигури висок жизнен стандарт, нулева корупция и изчегъртване на Иван Гешев. От него, а не от неговата креатура Петков…
Така че ако Радев запази свои кадри в бъдещото правителство, както и влияние върху политиката на партиите в парламента, той ще остане най-важният политически фактор в България. Едва ли ще се върне доброволно към задълженията си на церемониален президент, който кротко стои отстрани и спазва конституцията. Това ще се случи само с цената на нова институционална война, която слабото бъдещо правителство едва ли ще посмее да започне. По-скоро в следващите месеци ще виждаме министри, които се отчитат и в парламента, и в президентството, което ще постави ребром въпроса за конституционно установената политическа система в страната. 
В тази ситуация е съвсем нереалистично да очакваме управление на новото мнозинство за целия мандат от 4 години. Много по-вероятно е самите лидери на „промяната“ да си дават сметка, че техният хоризонт се измерва в месеци. За този срок партиите в коалицията ще изчерпят търпението си едни към други и предсрочните избори догодина ще станат задължителни. Може да гадаем дали ще са през пролетта или през есента, но ако подходим математически и отчетем рисковите фактори, по вероятни са избори още през май или юни. 
Но и това е приемлив вариант. Иначе, в случай че и този парламент се провали, ни чакат избори през януари и служебен кабинет на Радев. Такова нещо май не иска никой. Ето защо в следващите 5-6 месеца ще трябва да стиснем зъби и да се надяваме, че новото правителство няма да роди прекалено много нови кризи. Със старите без друго вече свикнахме...