Дмитрий Глуховски, Новая газета

Русия ще се откаже от своето развитие, защото то е твърде непредсказуемо. За да се гарантира спокойствието на първия човек и безвремието на държавата, свободното общество в страната ще бъде замразено и подредено в кристалната решетка на полицейската държава.

Изборите в Русия най-накрая ще престанат да имат значение за каквото и да било,  ще се превърнат просто в емаскулиран ритуал, изразяващ покорност пред върховната власт, каквато имаше по време на съветския режим. Пожизненият президент ще може да игнорира Думата, решавайки всички конфликтни въпроси еднолично, което означава, че няма да има смисъл нито от парламентарната опозиция, нито от парламента като цяло.

Защитавайки се от всякакви критични гласове, неутрализирайки всички фактори на промяната, представяйки опозицията като жалки плашила, които вече са изживели дните си като циркови животни, президентът вероятно смята, че така 

ще циментира своята политическа младост

 за бъдещите поколения на Русия. Всъщност, той просто руши цялостта на арматурата, а недодяланата конструкция в духа на циганския барок, който ние наричаме „Русия на Путин“, става днес все по-крехка.

А промени ще са нужни, защото Путин може да се разпореди времето да съществува единствено при спазване на неговата Конституция. Останалият свят ще продължи да се движи напред, а между него и Русия, която е застинала на мястото си и все така ще се  върти в порочен кръг, ще продължи да расте тектоничният разлом, който колкото и да се опитва властта да затрупва с асфалт,  рано или късно ще повлече цялата ни държава и нас самите. 

Новата Конституция е вредна за Русия,

 но няма никакво значение: тя се приема в интерес на един-единствен човек и с една единствена цел: да позволи на този човек никога повече да не се раздели с властта.

Предишната Конституция, която и досега не притесняваше особено никого, беше зачерктната. Свенливостта, на която режимът тихо и злорадо се присмиваше,  когато му бяха пробутвани старите канибалистични навици, се е изпарила. Моментът на истината е настъпил. Когато (защо точно сега?) трябваше да се избира между съхраняването на човешкия облик и достойнство, и запазването на вечната власт, 

изборът не беше направен в полза на човешкото

Защо е толкова трудно хората да се разделят с властта? Какво прави тя толкова с човека? Как така, някакви струни и зъбчати колела  разстройват човешката душа, как така я  развращават? Какво е това опиянение от способността да унищожаваш едни, а други да въздигаш? Това безкрайно ласкателство и раболепие от страна на подчинените и поданиците? Този страх от смъртта и желанието да я победиш, оставяйки името си в учебниците по история (написването на които поверяваш на стари приятели, за да бъдат те достоверни)? Този страх, че твоето потомство (и наследство) ще бъде разпиляно? Въобще страхът, че твоите врагове ще надигнат глава и ще поискат да си разчистят сметките?

Веднъж влязъл във властта, всеки се сблъсква с това изкушение, независимо от страната, от историческия период, от езика, от вярата и от културата. Необходимо е да бъдеш титан, за да се откажеш от властта доброволно и затова в развитите общества всичко е устроено така, че властта е ограничена отвсякъде и оставането в нея е болезнено, така щото огромното изкушение да притежаваш власт се сблъсква с една непреодолима съпротива. Но титаните рядко се възкачват на трона, може би защото светската власт им се струва твърде вулгарна.

Къде ще го отведе пътя на неговата професионална деформация и къде той ще  отведе нас, остава една загадка. 

Стопанинът на нашия замък ще хвърли един последен поглед на своето отражение преди да закрие и последното огледало и оттук насетне за него ще ни напомнят само предишните портрети от неговата младост, убеждавайки себе си и своите крепостни, че той ще продължи да изглежда точно така.

Часовниците ще престанат да тиктакът, за да не напомнят с отмерването на времето, че  президентът, макар да е „пожизнен“, не означава, че е „вечен“. Те ще спрат на 1 юли 2020 година.

Превод: Faktor.bg