Професор д. н. Румен Кънчев

       Кризата в Донбас по повод струпването на огромен контингент руски войски в зоната създава погрешна илюзия, че усилията на Кремъл са насочени към предотвратяване на евентуално членство на Украйна в НАТО. Не мисля, че това е така. Украйна е само повод за разгръщането на добре обмислена стратегия, в която военният компонент играе важна, но не определяща роля. Отделни елементи на този компонент бяха усъвършенствани и оттренирани през целия период след инвазията в Грузия през 2008 година. Най-доброто постижение на тази стратегия бе безупречното от военна гледна точка анексиране на Крим, което обаче е крупна геополитическа грешка на Москва, 

най-голямата грешка на Кремъл след Студената война

 През последните седмици руският президент непрекъснато провежда срещи с пресата, със селектиран състав на свои подръжници и руски журналисти и тонът му към Запада става все по-остър, императивен и дори заплашителен. Паралелно с това тече масирана идеологическа кампания, громяща САЩ, ЕС и НАТО, в която са включени председатели на комисиите по отбраната и външните работи на руската “Дума”, бивши генерали и известни про-кремълски журналисти. Всички те обясняват колко слаб е НАТО, как ЕС се разпада и как Русия е създала свръхоръжия, за които американците нищо не подозират. С две думи, ако започне война, Русия ще унищожи за дни и ЕС, и НАТО, а американският континент вероятно ще бъде потопен в световния океан заедно с президента и американския народ. На 17 декември беше включено мощно и Министерство на външните работи на РФ, което публикува два документа, които по същество представляват свръхпретенциозни искания на руската държава към НАТО, Запада и САЩ. Не се казва какво Русия ще направи, ако примерно тези искания или част от тях бъдат задоволени по някакъв начин. Иначе казано, Кремъл просто казва "направете нещата, които сме ви написали в тези два документа", тъй като в противен случай ние ще направим така, че да съжалявате, че не сте изпълнили онова, което искаме от вас. 

Какво всъщност иска Русия?

       Нищо по-малко от контрол върху Източна Европа, признаването на т. нар. постсъветско пространство за сфера на абсолютна руска доминация и връщане на историческия процес в 1997 г., тоест няколко години преди разширяването на НАТО и ЕС (1999 г.). Иначе казано, налице е предварителна, дълго време планирана и далеч отиваща стратегия за “разговор” с този “лош” Запад. Най-важният въпрос, по който не се говори в медиите, обаче е друг. Защо Кремъл толкова самонадеяно се нахвърля върху Запада? Руските лидери отговарят много охотно на този въпрос. Защото днес РФ, според нейното политическо и военно ръководство, вече има военно-техническа инфраструктура способна да разколебае каквито и да е действия на НАТО или САЩ в защита на западните либерални демокрации или Украйна. Казано просто, в Москва очевидно са убедени, че превъзхождат във военно отношение не само НАТО, но и САЩ. Преди десетина години, когато американците развърнаха глобалната си противоракетна отбрана, Кремъл проглуши целия свят, че това засяга руската сигурност, днес пък говори на възможно най-висок и императивен глас, че те  имат военнотехнически превес в съвременното въоръжение и техника над всички в света. Новите руски оръжия са “уникални”, никой не може да им противодейства, всяка седмица се тиражират съобщения за успешни изпитания на нови и още по-нови оръжейни системи и пр. Това е онзи елемент в днешната руска офанзива срещу Запада, който дава самочувствието на руското политическо и военно ръковоство да представи на западните либерални демокрации определен списък от искания, които ако не бъдат изпълнени, става ясно, че Кремъл има инструменти да застави Запада да ги изпълни. 

Това нов елемент ли е в руската външна политика?

       За първи път след Караибската ракетна криза през август - октомври 1962 година Кремъл се държи по толкова едновременно наивен и агресивен начин. Не мога да си обясня защо, но мисля, че днес Москва, в определени граници, прави същата грешка, както тогава. Руското политическо и военно ръководство е изпаднало под влияние на илюзията, че Русия превъзхожда Запада и може лесно да се справи както с либералната демокрация, така със САЩ, ЕС и НАТО едновременно и бързо. Това е абсолютно необяснима позиция, тъй като днес САЩ и РФ се намират в режим на възпиране от типа “взаимно гарантирано унищожение” (MAD, Mutual Assured Destruction). Към това следва  да се прибави капацитета на глобалната  противоракетна отбрана на САЩ, каквато РФ все още няма и доктрината “Незабавен глобален удар”, които ще бъдат използвани в първите часове на възможен конфликт от въоръжените сили на САЩ и НАТО и срещу които Русия няма кой знае колко ефективно противодействие. Иначе казано и това отлично се знае както от политическото, така и от военното ръководство на Русия: при ядрен конфликт със САЩ, Русия, а по всяка вероятност и Америка (!) ще престанат да съществуват като държави. Тогава? Възможно е военните да манипулират върховния си главнокомандващ, че свърхзвуковите системи, които създаде руският военно-помишлен комплекс през последните години могат да дадат решаващо стратегическо предимство в един конфликт със САЩ. Дали това е така? Първо, бойните глави на системите, които РФ създава, са слабоманеврени и неточни, според категоричните оценки на международната експертна общност. Второ, до края на 2022 година САЩ ще въведат в оперативна готовност четири свои хиперзвукови системи, чието тестване е в ход: две за сухопътни войски, една за стратегическата авиация и една за атомния подводен флот. Попадайки под влиянието на илюзията за тотално превъзходство над САЩ и НАТО, обаче руското политическо и  военно ръководство, вероятно без да си дава сметка за това, влиза в сериозен капан. Защо? Защото свръхимперативните изисквания, заложени в двата документа на руския МИД от 17 декември, няма да бъдат изпълнени нито от САЩ, нито от НАТО, нито от ЕС. За да бъдат изпълнени, САЩ трябва да напуснат НАТО, Северноатлантическият договор да бъде разпуснат, а ЕС да изчезне. Вижда ли днешното руско ръководство признаци това да се случи? И допуска ли дори за миг Кремъл, че това би могло да стане! Но нека погледем на този въпрос по друг начин, нека застанем 100% на страната на Кремъл и оттам да анализираме поне в средносрочна перспектива тази сложна ситуация.  Нека си представим, че всички заявени в двата документа на МИД от 17 декември императиви към Запада, НАТО, ЕС и САЩ бъдат изпълнени! И какво ще прави след това Москва? В състояние ли е например днешна

 Русия да организира един нов световен ред под своето лидерство?

 Световен ред, в който западната либерална демокрация произвежда около 52% от годишния брутен световен продукт (около 19 трилиона, САЩ; около 22-23 трилиона долара ЕС; около 4 трилиона Япония; около 1 трилион Южна Корея; и по 1 трилион Австралия, Канада и Турция). Кой ще тръгне след Русия, ако тя изведнъж стане световен лидер (с годишен брутен национален продукт от само 1,7 – 1,8  трилиона долара)? В състояние ли е рублата да замени долара като световна валута? Накрая, допускат ли управляващите в Кремъл, че Китай ще позволи на Русия да бъде лидер в един възможен нов световен ред, в който светът на либералната демокрация начело със САЩ отсъства ? 

       Тогава какво иска Русия и защо влиза в подобен сценарий? Защо им е необходим на руснаците този конфликт, който днес те ескалират? Какво искат да кажат на Запада, което досега не са казали, какво се е променило в отношенията им със САЩ и какво очакват да се промени? Защо мислят, че САЩ ще предадат стратегическите си съюзници в ЕС и НАТО, като удовлетворят безапелационните и дори арогантни искания на Кремъл? 
       Една конструктивна политика на РФ би следвало да започне с преговори между САЩ, РФ и КНР по укрепване на стратегическата стабилност, разклатена след Студената война.  Участието в такъв процес би вдигнало силно авторитета на Кремъл на световната сцена, тъй като възможните преговори между трите световни сили днес САЩ, Китай и РФ биха започнали да градят нов тип стратегически отношения на мястото на ядрения безпорядък, създаден на световната сцена след двуполюсния модел.  Тези отношения са жизнено важни не само за САЩ и РФ, но така също и за Китай, чиито военен потнциал днес е почти равен на руския. Затова е необходимо именно трите световни сили да намерят формулата на стратегически диалог помежду си в областта на проблемите на глобалната сигурност. В този смисъл, ескалацията на отношенията САЩ – РФ по повод Украйна само отдалечава трите държави от точката на диалога помежду им. Да се върнем обаче към Украйна.

Ще бъде ли предложено членство в НАТО на Украйна,

след като на срещата на високо равнище на държавте глави на страните от НАТО в Букурещ през 2008 бе взето такова решение? Членство на Украйна в НАТО съгласно процедурите, действащи в този отбранителен алианс, може да бъде допуснато само ако 30-те членки единодушно гласуват за започване на преговори за членство. И след изпълнението на определена група  политически и военни критерии ще бъде преценено дали тя да бъде поканена или не. За съжаление обаче Украйна не е просто военен проблем, а повод за стартиране на далеч отиваща в своите претенции стратегия. Членството или не-членството на Киев в НАТО е въпрос на най-високото ниво в американската политика за национална сигурност. Става дума за това способни ли са САЩ да бъдат лидер на световния ред след Студената война, тоест могат ли те да гарантират икономическия, политическия, геополитическия, военния и пр. ред, който сами създадоха преди 30 години, след разпада на Съветския съюз. Става дума, в най-дълбокия смисъл, за кредита на доверие към Вашингтон. В този смисъл, Кремъл поставя политиците в Белия дом в много тежка ситуация. Те трябва да отговорят 

дали САЩ са лидерът или светът навлиза в друг етап

 И руският президент знае това, затова е тази нарастваща преса върху Вашингтон. При двусмислени, неясни и недостатъчно обосновани отговори на Белия дом този световен ред започва да губи легитимност, лидерът също. Американският президент знае това. И неговата кандидат-президентска кампания през 2020 година даде отговор на почти всички тези въпроси, които Русия днес остро поставя. Тогава Байдън в своята предизборна програма потвърди лидерската роля на САЩ на световната сцена, декларира още по-тесни стратегически оношения с ЕС и НАТО. Осъди достатъчно ясно участието на Америка в Ирак и Афганистан струвало на американския данъкоплатец близо 4 трилиона долара и обяви, че САЩ повече няма да участват във войни. Призна, че западната либерална демокрация е в криза и е престанала да решава определени проблеми на световната сцена, които в предишните десетилетия бе в състояние да решава. Подчерта стократно, че като президент ще се стреми да възстанови демокрацията заедно със съюзниците си от НАТО, ЕС и света. Какво повече от това очакват в Москва?!
       Разбира се, разширяването на НАТО рязко промени средата за сигурност. В контекста на  тази именно промяна трябва да се изследва още веднъж сигурността на Русия. Трябва да възприемаме разширяването на Алианса като двустранен процес, една от двете страни е РФ. И ако Кремъл се чувства под заплаха от разширяването, значи то генерира проблем и е необходимо този проблем да бъде решен, по начин, който не е заплаха за нито една от страните. Казано с други думи нуждаем се от нова стратегия за Русия, която следва да отрази 
етапа, на който днес се намира разширяването на Алианса, както отново се оцени неговата динамика в източна посока.

Какво да очакваме от развитието на конфликта през следващите месеци?

       Преди всичко ми се иска да кажа, че Русия няма да нападне, въпреки че вече е съсредоточила военна групировка в състав, приближаващ числеността на сухопътна армия (повече от два армейски корпуса) на границата с Украйна. Инвазия в Донбас, независимо от начина на провеждането и резултата, който ще бъде постигнат, ще предизвика фатално тежки последици върху международния имидж на Москва. Освен това една инвазия ще провокира дълбоко разделение сред руското население, което (убеден съм напълно в това!)  не си представя отношенията на Русия със съседите й като непрекъснати военни операции, късащи и присъединяващи парчета от съседски територии. Преди седмици известният московски център за изследване на общественото мнение “Левада” посочи, че докато анексирането на Крим има огромната подкрепа на руското население ( 84 – 86% ), то една възможна операция на руската армия в Донбас би се “радвала” на не повече от 24 – 25%  одобрение от руснаците.  В този контекст са възможни 

два основни сценария за развитие на ситуацията 

       Сценарий 1. Русия ще продължи да маневрира по границата с Украйна, като паралелно с това ще увеличава дипломатическия натиск за започване на преговори със САЩ при предложения в документите на МИД дневен ред и искания на РФ. Този сценарий е трудно реализуем, поради следните причини. Президентът Джо Байдън, както в предизборната си програма, така и в действията си след избирането му за президент на САЩ ясно и последователно показва, че Вашингтон възстановява практиката да работи тясно със своите съюзници в Европа и следователно те няма да бъдат игнорирани от подобни преговори, ако те са на високо политическо ниво. Този подход укрепва авторитета на Америка като лидер  на Северноатлантическия алианс, а от друга страна покзава нов, за разлика от периода “Тръмп”, подход за работа със стратегическите съюзници на САЩ в Европа. Очевидно е, че днешният американски президент взема стратегическите решения, свързани с НАТО заедно със съюзниците на САЩ в Европа. Така беше през Студената война, така е редно да бъде при всяка криза от типа на днешната между приятелската на НАТО Украйна и РФ. Разбира се, ако Русия нападне Украйна, САЩ и НАТО няма да се намесят нито с въоръжените си сили, нито с военен персонал, но всячески ще подпомагат усилването на отбранителните способности на Киев. 
       Всъщност, по-дългосрочната цел на руския президент е да предизвика серия от разговори със САЩ по широк спектър от проблеми на европейската сигурност, в това число за сигурността на Русия. Такава постановка на проблема обаче е много трудна за реализация, тъй като нелегитимното анексиране на Крим от Русия политически и фактически блокира този тип разговори. Ако иска да започне такива дипломатически преговори, Русия очевидно ще трябва да смени отношението си към анексирането на Крим, а там позицията не само на западните либерални демокрации, но и на световната общност е Крим да бъде върнат на Украйна. Нека припомним, че за времето от февруари 2014 година до днес само 12 държави в света от общо около 202 страни-членки на ООН са признали анексирането на Крим от РФ за законно.

      Сценарий 2. Двустранни преговори САЩ – РФ. Възниква въпросът защо са нужни гези преговори на Русия? Просто казано, за да демонстрират на света, че РФ отново е световна сила равностойна на САЩ и че световните дела зависят от Москва точно толкова, колкото от Вашингтон. През целия този период военната групировка ще стои в Донбас, руският президент ще продължава да обяснява колко лоши са Западът и САЩ (както преди 60 години това правеше Никита Сергеевич Хрушчов в навечерието на Кубинската ракетна криза), а пресата и идеологическата пропаганда на Москва ще ни осведомява ежеседмично за нови (все по - “уникални”) оръжейни системи, произведени от руснаците. Паралелно ще текат хибридните операции по обработването на общественото съзнание на страните, които са така нареченото “слабо звено във веригата” на държавите, които не са с Русия, а членуват в НАТО и ЕС. 
      Ясно е, че този сценарий също е трудно реализуем, тъй като: първо, САЩ няма как да признаят РФ за държавата, с която през Студената война (при двуполюсния модел) решаваха световните въпроси, тъй като икономиката й е 11 пъти по-слаба по размер на годишния брутен национален продукт в сравнение с тази на САЩ; далеч по-слабо иновативна (15 място по иновативност в света, американската е 4-а); и пр. Второ, ако има държава, с която Вашингтон би искал да разговаря по големите въпроси на световната сигурност, то това е Китай, втората икономика и втората (заедно с Русия) военна сила в света. Трето, единствената група фундаментално важни въпроси, които си заслужават да бъдат обсъждани от САЩ и РФ, са тези свързани със стратегическата стабилност днес. Но в двата документа на руското външно министерство от 17 декември по този въпрос е написано само едно изречение.       
Иначе казано, и двата сценария удрят на камък. Какво тогава би могла да направи Русия? Тя няма как да нападне нито НАТО, нито САЩ, тъй като автоматично това би генерирало широкомащабна размяна на ядрени удари между двете ядрени свръхсили, а след тях печелившият ще бъде Китай! Русия това ли иска? От друга страна, ако нахлуе в Донбас и продължи към Киев, това ще бъде краят на днешния режим в Кремъл, независимо от резултата на такава авантюра. Така стигаме до

истинския и голям проблем на Русия днес

И той е, че режимът в Кремъл поради една или друга причина не може да създаде ценностно значима алтернатива на западната либерална демокрация, въпреки огромните дефекти, които тя показва през последното десетилетие. Днес Кремъл показва неумение да работи нито с близките си съседи, нито с Европа и ЕС, нито със САЩ и НАТО. По странен начин Москва се държи дори с бившите си съюзници от периода на Студената война, сякаш не лично руският комунистически лидер Михаил Горбачов, а  някоя от тези държави разпаднаха Съветския съюз и разпуснаха Варшавския договор преди тридесет години. Възможно е разпадът на Съветския съюз да е “тежка геополитическа грешка”, но тя бе направена от едно руско държавно и политическо ръководство, което имаше пълната и безрезервна подкрепа на армията и секретните служби, както и на комунистическите лидери и комунистическите партии на страните от тогавашната Източна Европа. Тази “грешка” създаде нови геополитически реалности и нови стратегически отношения, които Кремъл днес иска да промени чрез ревизия на историята след 1997 година. Иначе казано, РФ днес действа не чрез фокусиране върху икономиката, науката, културата, създаването на нова идеология, алтернативна на западната, както това в определен смисъл прави Китай, а посредством една фрустрирана военна (силова) конфронтация с безкрайно неясен и силно съмнителен изход за самата Русия. И зад сценария за война с Украйна малко по-малко започва да прозира именно тази мотивация. 
       Всъщност, нека за миг си помислим и обратното на всичко казано дотук. Може би Русия се стреми по един по-хитър, дипломатически завоалиран начин към стратегически диалог със САЩ с цел да смени централното ядро на геополитическата си ориентация днес. Като обърне посоката от Азия към Европа? Ако наистина това е така, необходим е съвсем друг тип стратегически и политически диалог с Вашингтон, ЕС и НАТО. Всъщност, едва ли този подход би бил по-слабо продуктивен от стратегическото сближаване на РФ с Китай. Пекин не е искрен съюзник на Русия, за него сближаването с Кремъл днес е само тактическа игра.  

                                    *** 
      В доклада си пред известния дискусионен клуб “Валдай” (Сочи) през октомври 2021 година руският президент на няколко пъти посочи, че в момента чете Николай Бердяев, един от значимите руски философи на 20 век, пропъден от комунистическия режим на съветска Русия и лично от Ленин заедно със Семьон Франк, Л. Шестов и редица други светли умове на Русия. Няма как да не адмирирам руския президент за това, че днес е вдъхновен от този бляскав изследовател на “руския народен характер” и “руската идея”, професор по философия в Киевския университет, преди изгонването му от болшевиките през 1922 г. В моите студентски години Бердяев бе единия от двамата руски философи (заедно с Лев Шестов), които четях. Ще цитирам една негова мисъл, имаща донякъде отношение към днешната съдба на Русия. “Русия никога не е излизала напълно от средновековието, от сакралната епоха, тя някак почти непосредствено премина от остатъците на старото средновековие, от старата теокрация към новото средновековие, към новата сатанокрация. В Русия дори хуманизмът се е изживявал в крайните форми на човекобожественото, в духа на Кирилов, П. Верховенски, И. Карамазов, а не в духа на западната хуманистична история на новото време. Ето защо в прехода от новата история към новото средновековие на Русия ще е отредено съвсем особено място. Тя по-скоро ще роди антихрист, отколкото хуманистична демокрация и ... хуманистична култура ”. Идеята за антихриста е взета от Ницше (“Волята за власт”, “Тъй рече Заратустра”) и е интерпретирана механично от Бердяев, който същевременно е силно повлиян от френския и немския екзистенциализъм, водещи философски течения по това време в Париж и Германия. Не е ясно обаче как точно Русия ще роди “антихрист”, когато Бердяев е убеден, че “руснаците са разколници, това е отличителната черта на нашия народен характер” (“Руската идея”). 
       Така оставаме раздвоени. И учудени. Дали пък, чрез събитията от последните години и месеци тази най-голяма по площ и втора по военна мощ в света държава не се опитва да доведе на глобалната геополитическа сцена именно “Антихриста”, за който говори Бердяев? Или пък “разкола”, изследван пространно от него в “Руската идея”. Всъщност, независимо от двойствеността или въпреки нея, е добре Кремъл да не приема с такова доверие и възторг философско-религиозния мистицизъм на Бердяев. Руснаците имат далеч по-добри философско-политически и социологически образци за интерпретация на съвременноста през призмата на геополитическите задачи, които Кремъл иска да реши днес.