БПЦ  има отношения само с Руската църква, а това означава или късогледство,  или тлъста сметка,  която се пълни от Москва   

Македонската църква да се откаже от исторически претенции, ако иска да сме й майка,  категоричен е водещият на „Вяра и общество"

Интервю на Бисерка Борисова, 
Стокхолм-София 
 
- Г-н Благоев, темата за Възкресението много често върви ръка за ръка с темата за предателството.  Какво точно е Великден за християните?

- Какво е Великден ни казва Евангелието, то е първа и последна инстанция за всеки християнин. Великден е най-голямото и най-светлото събитие в човешката история.  Имаме  не просто обещанието за вечен живот, но и най-великата надежда на човечеството, че не само смъртта е нещо временно, но и че ще отидем при Бога – в нова степен на битието.    Възкресението е начин да получим нова духовна телесност.  Степен на битието, която умът не може да си представи. Защото Възкресението е въпрос на вяра. Никой не е видял как Христос е възкръснал. Той се е явил на учениците  си, те описват как са го видели,  но и за тях остава една тайна, която ще се разкрие на всички нас, когато дойде Съдният ден и настъпи Божието царство.  За един вярващ християнин не може да има съмнение кое е най-важното на Възкресение - това е голямата надежда!

- В Скандинавски страни,  където вярващите християни са по-малко от 30% от жителите, гледат с насмешна на по-религиозната Южна част от Европа  и твърдят, че Великден е свързан с „един от най-големите позори в човешката история – предателството на Юда, близък приятел и последовател на Христос”? 
 
- Не смятам, че трябва да подценяваме този невероятен празник и това най-голямо събитие  на човечеството с предателството на Юда.  Страстната седмица е именно за това - да си припомним колко труден е пътят на саможертвата, на изкуплението.  Да си дадем сметка колко непостоянно нещо е човешката същност, когато не познава Бога.  Защото Юда, ако съзнаваше кой  е пред него, със сигурност не би го предал. 

- Тоест, предатели стават предимно непросветените?

- Да! Човек, който е просветен и духовно издигнат, никога няма да дръзне да предаде! Виждаме, че предателството е типичен персонаж за нашето човешко общество, при животните няма предателство.  Страстната седмица  обаче ни дава и урок – показва съдбата на предателите. Защото в един момент Юда осъзна какво е направил и се обесва. Това трябва да има предвид всеки предател, когато тръгне да предава хора, които са му вършили добро.  Не, че ще има оправдание , ако предаде  хора, които не са му близки. Няма степени на предателство, няма малко и голямо предателство, добро и лошо предателство!  Предателството си е предателство!  Да предадеш някого е въпрос на тотално падение, на себезачеркване.   
Що се отнася до хората в Скандинавските страни – обикновено ние,  хората в Източна Европа, гледаме на северняците от гледна точка на уредеността на техните държави. Но покрай цялата тази уреденост имам чувството, че се губи човешкия контакт.  А християнството е преди всичко среща на човека с Бога и среща на човеците помежду им. Не случайно най-важните заповеди, които Христос ни дава, са обичайте Бог и обичайте се един друг. Когато в едно общество това почне да се губи, нещата идват до отчуждение между хората.  Може би отчасти на това се дължи  високият процент на самоубийства там.  Материалното благополучие не  винаги е извор на щастие.

- На Север обикновено са смята, че колкото по-религиозно е едно общество, толкова по изостанало е – в материално отношение, законност, дори интелигентност?
 
-  Изобщо не съм съгласен  с това!  Имаме вярващи, заможни хора в позитивния смисъл. Не смятам, че и аз самият съм изостанал, неграмотен и неинтелигентен. Смятам, че съм вярващ човек и според мен това са модернистични стереотипи, които не отговарят съвсем на истината . Точно на базата на религията започва не малкият  икономически бум в Западна Европа.  Все пак, протестантската етика роди капитала!  
Всичките тези отрицатели на религиозните  общества да  не забравят и, че в основата на френската революция и нейните „Свобода, равенство, братство” също лежат изконни християнски ценности. Това, че френските революционери не припознаха църквата за носител на тези ценности е проблем на църквата, която знаем към епохата на френската революция в какво се е била превърнала. Но това, което носи християнството не може да бъде зачеркнато!  По-универсална религия от християнството не можем да намерим. И в това е голямата сила и бъдеще на християнството.

- Можем ли да говорим за общо бъдеще на християнството?  Като че ли не малка част от миряните в България не искат да чуят за сближаване с католици, протестанти? 

- Тези миряни  не са представителна извадка за християнството в България. Масовите тенденции и у нас, и в другите християнски страни са свързани с обединение. Настроенията на тези нежелаещи обединение миряни си ги обяснявам с историческите наслагвания. Векове наред Изтокът и Западът са били в конфронтации. Векове наред католици и протестанти са мачкали православни. Това са наслагвания , които лесно няма да се заличат в масовото съзнание. Но от друга страна, ако сме истински християни, трябва да гледаме в посока и към тези наши братя. Защото и те изповядват Светата Троица. Това,че има различни тълкувания , различия в ритуалите – това  ни най-малко не бива да ни спира да търсим диалог и сближаване.  Не може християните да са разединени във време, когато виждаме експанзията на други големи  религии. 
Тук никой не говори за обединение на всяка цена. Дали ще се случи това обединени е въпрос на Божията воля.  Но не може да не сме в диалог с другите хриситяни. Затова трябва да се адмирират  - макар и малкото на брой, опити за диалог между Източната и Западната църква. Това, което се опитват да правят Вселенският партриарх и Папа Франциск е правилно.  И не бива нито една християнска църква да страни от този диалог. Защото той  е част от нашето оцеляване като цивилизация.  Ако вярващите християни  продължаваме да не сме единни, това ще бъде пагубно за нашето бъдеще. 

- И нашата, и католическата църква са разтърсвани от скандали.  Може би някои хора си казват „защо да се обединяваме с други с проблеми, не ни ли стигат нашите”?

- Факт е, че в католическата църква има отлив на вярващите, колкото и да се опитват там да работят с младите.  На изток пък това, че църквите са пълни по Великден и по Коледа,  също не значи, че сме силно вярващо общество.  Но за мен обединението - или поне сближаването на двете църкви, е въпрос на оцеляване за християнството.  Смешно ми е когато хора,  които ходят два пъти в годината на църква,  ми казват на мен - мотивирания вярващ, какво отношение да имам към католиците и протестантите! Трябва да ви кажа, че имам приятели и в двете  вероизповедания.  И виждам, че това са изключително мотивирани вярващи, добри хора.  Това, че християните по света търсят диалог и опит за сближение не трябва да се смята за някаква ерес или – недай, Боже, за дяволско дело. 

- Българската православна църква обаче не отиде на православния събор в Крит, където една от темите бе именно този въпрос?

- Смятам за голяма грешка на нашата църква  това, че не отиде на събора в Крит. Дори църквата да има аргументирани основания срещу част от решенията на събора,  по-достойно бе да отиде, да заяви позиция, да се аргументира. А не да каже: „Ние сме правите, а всички останали десет църкви са на грешен път”. Не е християнско.  

- Когато говорим за сближаване на БПЦ с други църкви, не можем да подминен въпроса с отношението на нашата църква към руската. Всяки опит за критика на руската църква, на руския патриарх  Кирил, среща сериозен отпор у нас.  Стигна се до там, че дори богословът и шеф на „Атака” Волен Сидеров се нахвърли на лидера на коалционния си партньор НФСБ Валери Симеонов? 

- Не бих коментирал споровете в тази коалиция. Волен очевидно има своите мотиви и основания. Можем да се досещаме какви са. Има една руска игра „Нека говорят”. При политици като Сидеров хубавото е, че колкото повече говорят, толкова повече хората разбират с кого си имат работа...
Що се отнася до сближение с руската църква не мисля, че трябва нещо повече от това да се иска. Мисля, че сме достатъчно сближени. Може би сме най-сближени с руската църква, да не кажа само с нея! От немай къде нашият Синод поддържа отношения с Вселенския патриарх, защото все пак той е пръв между равни в православния свят. И с нито една друга църква! Патриарх Неофит вече направи пет  години патриаршеско служение.  За това време е направил мирно посещение, както изискват каноните, единствено в Цариградската патриаршия,  при Вселенския патриарх.  И в руската църква! Не е отишъл нито в Александрийската Патриаршия, нито в Йерусалимската, които са старите патриаршии.  Да не говорим, че никакви контакти нямаме със Сръбската и Румънските църкви, а виждаме колко важни въпроси  изникват в живота на нашата църква  - например македонския църковен въпрос.  Това е признак на изключителна дипломатическа импотентност - да нямаш контакти с църкви, които са ти в съседни държава!  Да ме убеждава някой, че е нормално да имаме отношения само с Руската църква, значи  е  въпрос или на църковно и политическо късогледство,  или на много тлъста сметка в конвертируема валута, която идва от Москва. 

- Споменахте македонския църковен въпрос. Как гледаш на молбата на македонската църква българската да й стане „майка”?

- Исторически погледнато, това е напълно оправдано.  Но от гледна точна на перспективната църковна политика не е добре. Защото се получава един процес, който не идва от самата църква. А когато нещо не идва от недрата на църква , то винаги е обречено на провал. 
Виждаме, че от страна на обществото има желание нашата църква да бъде активна. Така, под влияние на обществената подкрепа,  нашата църква се осмели да приеме този повик на Македонската епископия „Станете ни църква-майка!”.  Но тук  идваме точно до това, че от страна на македонската църква това признаване дойде някак си от немай къде. Един вид: „Понеже никой друг не ме признава, вие ми станете църква майка.” Тук не може да не се съглася с една част от нашите митрополити, които казват, че трябва да видим по-голяма активност от страна на македонската църква. Тя  не може да седи и да чака в пасивна позиция като глезено дете и да казва: „ако ти не ме харесаш, аз ще отида при другата майка. Пък тя като ми се скара, пак ще дойда при теб.”
  
- Какво точно трябва да направи Македонската църква, за да приемем повика й за искрен? 

- Трябва да заяви ясно, че няма никакви исторически претенции към  нашата църковна история!  И да се съгласи с историческата истина,  че църквите и в двете държави имат един общ корен – Българска православна църква! 

- Създава се впечатление, че Македония се обръща към България за подкрепа и за политическо признание, и за църковно само като закъса и не може да намери друг съюзник?

- Точно така е, това е и моя стара теза!  Като зациклят преговорите на Македонската църква със Сръбската патриаршия, македонската се обръща към Българката за подкрепа. През 1967, когато Сръбската патриаршия отказва да признае самообявилата се за самостоятелна македонска църква, македонските духовници са имали тайни срещи с тогавашния български патриарх Кирил, за да търсят опит за признаване. Но Българската държава сама си е създала проблеми тук.  Когато през 1944-45 година се създават независимата македонска държава и македонска църква, българската държава подкрепя тези процеси. Македонизира Пиринско – процес, който едва през 1963  г категорично бе спрян.  Да не говорим за екзарх Стефан, който подкрепя новосъздадената Македонска църква!  Може би са мислели, че подкрепяйки  македонската църква, ще я откъснем от сръбско влияние. Но сърбите много бързо се усетиха и насочиха този кинжал към нас самите.  Превърнаха  македонската църква в инструмент на антибългарската пропаганда.  

- Какви ще са позитивите от това евентуално сближаване с Македонската църква сега? 

- Важното е двете църкви да влязат в диалог, за да изчистят наслагвания от миналото и да почнат да гледат заедно в бъдещето. Ако не намерят обща посока,  македонската църква ще получи  признание от Сръбската или от Цариградската патриаршия. И ние влизаме в ролята на едни от многото, а не на църквата-майка.  Това ще е доста неприятно развитие за бъдещето на БПЦ.

- Като говорим за бъдещето на БПЦ, кога ще стане нашата църква част от настоящето на българите? 

- Опасявам се, че както вървят нещата, може и да не случи. Виждаме, че има един Клир, който се ползва с добра държавна подкрепа.  Направо луксозна  - за представата на много  българи. Не виждам в скоро време нашата църква да развие онова отношение към хората, което имат съседните църкви. - Румънска, Албанска, Гръцка, Сръбска.  С трапезариите за социално слаби, с лагерите за млади хора...

- Българското висше  духовенство, вместо с трапезарии за бедни, май е по-популярно със собствените си пищни трапези?

-  Не че съвсем го няма и в България  това с трапезариите, с работещите  свещеници.  Но примерите са малко и на фона на масовото бездействие  остават незабележими.   Но като цяло, нашата църква смята  - особено владиците, че трябва да са изолирани в своята владишка недостижимост, да не са близо до хората. Само че забравят какво означава тяхното призвание. Всеки един митрополит е епископ, което ще рече баща, пастир, който наблюдава своето семейство. Ако тръгне обществото в грешна посока, той да го възпре. Да  набюдава от духовна висота, а не от материална или властваща!