Кънчо Кожухаров е писател, разследващ журналист и преводач. Автор е на първото документално проучване на корупцията у нас – разследването в два тома „Кой какъв е в българската корупция” (2007, 2008). Известни са и романите му „Последният лов на Кана” (2003, 2006) и  "Факторът на добротата" (2010). В книгата си „Превратът срещу ГЕРБ и войната срещу демокрацията” (2014) Кожухаров анализира настъплението на „необолшевизма” и възродените опити да се вкара българската държава в ситуации на нова зависимост от Русия.

Интервю на Алекс Данов

- Господин Кожухаров, в последната „Панорама“ по БНТ (от 18 януари) водещ и гости бяха единодушни, че народът не обича интелигенцията и интелигенцията не обича народа. Бихте ли коментирали това единодушие?

- Мисля, че участниците в разговора – госпожа Копринка Червенкова, президентът Петър Стоянов, вицепремиерът Ивайло Калфин и водещият Бойко Василев, попаднаха в общ капан. В казаното от тях се преплетоха две неща: обидата на интелигентния човек, който дори 30 години след преврата срещу Живков продължава да разсъждава в руския мисловен коловоз, и неразбирането на разликата между „интелигент“ и „интелектуалец“. 
Омразата към интелигенцията е характерна черта не на българина, а на руснака. Ленин, за да спечели на своя страна руснаците, ги подтиква да „грабят ограбеното“ и така предизвиква вълна от погроми и убийства. Когато енергията на „революцията” се изчерпва той започва да търси нови врагове. Това са всички неболшевишки партии и, цитирам по памет, „интелигентчетата, които се смятат за мозъка на нацията. Но това не е мозък, а лайно.“ 

Каква по-голяма радост за простака от това да смачка фасона на по-възпитания и по-образования от него? В Русия тази нагласа съществува и до днес. Няма да забравя как в Москва някакъв пиян-залян мужик викаше подир един интелигентен на вид мъж: „Ей, шляпа!“ (Ей, шапко!)
Българските комунисти, чийто основен похват беше и е да създават омраза и завист между големи групи хора, се опитаха да внедрят този руско-съветски модел у нас. Мисля, че не успяха напълно, защото българинът винаги е бил ученолюбив. При нас уважението към умствения труд и интелектуалците е вродено.

- Правите разлика между „интелигент“ и „интелектуалец“. Бихте ли се доизяснили.

- Тя наподобява разликата между благородниците и аристократите. Най-общо казано, интелигентът е образован, разумен човек. Това е по-скоро характеристика не толкова на интелектуалните, колкото на душевните му качества. От друга страна, интелектуалецът е човек, който се занимава с умствен, творчески труд. Когато казах, че гостите и водещият разсъждават в руския мисловен коловоз, имах предвид, че е естествено да говорят за омраза на народа към интелигенцията, защото и четиримата са интелигенти. Интелигенти, които са разполагали и разполагат с власт – защото Василев и Червенкова и днес са на властови позиции в съответните медии. Ако се не лъжа, госпожа Червенкова дори заяви, че интелигенцията не обича и не цени народа. Вероятно е имала пред вид себе си.

Един интелектуалец изобщо не би допуснал подобна мисъл. Функцията на интелектуалеца не е да обича или да не обича народа си, а с интелекта и творчеството си да му предлага идеи, да го води към нови мисловни хоризонти. Това автоматично изключва почти всички интелектуалци от политиката и властта.

- Вие споменахте за разликата между благородници и аристократи. Каква е тя?

- Благородникът е някой, които е имал късмета да е потомък на човек, извършил някаква особено похвална или геройска постъпка. Съзнанието и гордостта от делата на предците често създават цяла поредица от достойни хора. Често, но не винаги.

Основната характеристика на аристократа, принципния човек, човека на честта е, че той постъпва така, както му повеляват неговите принципи – дори ако предвижда, че резултатът от действията му ще бъде в негова вреда. Не е случайно, че по дефиниция аристокрацията е управление на най-достойните. Ала дали властта или участието в управлението е това, което определя даден човек като аристократ? Моят отговор е „не!“

Аз имам честта да общувам и да съм приятел с мнозина български аристократи – писатели, художници, психоаналитици, учени, треньори,  режисьори. Никой от тях не разполага с особена власт и никой от тях не е в управлението на страната. Но те всеки ден работят упорито в избраното от тях поприще, без да очакват да бъдат позлатени за труда си. Единствената им награда е, че вървят неотклонно по пътя към съвършенството.
Лао Дзъ е нарекъл това „дао“.