Юлия Савченко, Voice of America 

- Защо определихте като "трагедия" книгата си "От студен мир към гореща война"? 

- Нарекох я "трагедия", защото това е книга за надеждите, които имахме през 80-те и началото на 90-те години. Хората забравиха, че имаше един момент, в който мислехме, че студената война ще приключи и Русия ще стане част от демократичното семейство, а Европа ще бъде обединена и свободна. Ние смятахме, че идеологическата борба между демокрацията и другите форми на държавно управление е завършена. 

Честно казано, аз се отнасях с ентусиазъм, мислех, че това е гигантска победа не само за САЩ в студената война, но победа за всички, включително за многото мои приятели в Русия и приятелите ми из целия Съветски съюз, които бяха готови за този нов свят. Смятам, че трагедията е, че това не сработи. 

Сега ние сме в конфронтация с Русия, с Владимир Путин, съществува определено икономическо и военно противопоставяне. И съвсем не е това, на което се надявах, че ще се случи след разпада на Съветския съюз.

- В определен исторически момент Вие сте се намирали в самия център на опитите да бъде създаден конструктивен климат в отношенията с Русия. Кои, според Вас, от дистанцията на времето бяха главните грешки в онзи момент?

- Тогава, през 1991–92 година, ние не разбрахме каква огромна задача е да се построи демокрация и пазарна икономика, след 70 години комунизъм. Ние малко се възприемахме като триумфатори след студената война, смятахме, че това ще бъде естествен процес. Според мен, трябваше да задействаме повече ресурси, да отделим повече внимание на този процес. Това беше критична грешка.  Не го направихме, защото мнозина говореха: сега, след като победихме, трябва да се съсредоточим в Америка. И още една причина - тогава нямаше противник на изток от Русия. Ние отслабихме вниманието си и това беше грешка.

И когато след войната в Ирак, Афганистан, Сърбия, след всички тези сътресения от 90-те и началото на 2000-те, дойде период на "презареждане". Тогава работех в администрацията на Обама и няколко години действително имаше реално сътрудничество с Русия. Но това приключи. 

Всичко се промени по две причини. Първо: Владимир Путин се върна като президент в Кремъл, не го интересуваше, отношенията да са изгодни за всички, той се отнася към света като към игра, в която единият печели всичко, а другият губи всичко. Второ: точно когато той се кандидатира за президент през 2012 година бяха проведени парламентарни избори и те бяха фалшифицирани. Но този път фалшификацията стана известна на населението и започнаха масовите демонстрации. Стотици хиляди хора излязоха на улиците, а Путин се опита да смаже този протест. Той обяви протестиращите за врагове на Русия, за марионетки, подкрепяни от Запада, че САЩ се опитват да организират революция в Русия. 

Мисля, че това беше преломната точка. След това хората в Киев излязоха на улицата и свалиха правителството, след това анексирането на Крим, подкрепата на сепаратистите в Източна Украйна...Това беше краят на ерата след Студената война.

- Справедливо ли е да се каже, че Путин никога не е искал сътрудничество със САЩ?

- Не, в книгата си се опитвам да покажа, че въпросът е по-сложен. Путин е завършил право, но след това отива в КГБ, той има манталитет на кагебеец. Разбира се, той мисли за нас, американците като за съперници. 

Аз присъствах през 2009 година, когато той три часа обясняваше на президента Обама собствената си гледна точка за света, изброяваше множеството грешки, които, според него, е извършила администрацията на Буш. Обама го изслуша и, когато започна да говори за Ирак, Путин го прекъсна с думите: "Това беше стратегическа огромна грешка". Обама му отговори: "Вие сте прав, аз също смятам, че това беше огромна грешка, аз съм против тази война". 

Може би тогава Путин си помисли, че Обама ще бъде различен, ще води различна политика. Това отвори "прозорец на възможностите" за сътрудничество през следващите три години. Но след това, когато започнаха масовите протести срещу фалшифицирането на изборите, а той подозираше за тях Запада и САЩ, Путин реши, че Обама е "същият като другите".

- От Москва се тиражират версии, че в последния си президентски мандат Путин ще стане реформатор. Можете ли да си го представите? 

- Чувал съм тези слухове, но няма никакви признаци за сериозни промени. Аз мисля, че би трябвало да се започне с Украйна, това би било важно за целия свят, но се страхувам, че нищо няма да се промени. 

Путин, естествено, може да промени политиката си, защото е много влиятелен човек. Той действително може да завие на 180 гладуса в политиката си. Когато бях посланик, съветникът по национална сигурност на Путин винаги ми напомняше, че президентът не е ограничен от нищо, може да прави каквото си поиска. Но засега нищо не свидетелства за каквато и да било промяна. 

Има един важен момент: той не винаги е бил толкова зациклен върху това, което иска да направи, както  е сега. Спомнете си, че той стана президент случайно, него го измъкнаха от нищото, Борис Елцин го издигна. Мит е, че  националистическите идеи на Путин имат огромна подкрепа, всичко това не е истина, мит е. Аз прекрасно си го спомням. Тогава той се вслушваше по-внимателно в хората. 

Путин е на власт почти 20 години. Какво се случва, когато човек престава да слуша другите? Той престава да поставя под съмнение собствените си решения. А аз виждам, че Путин вече е такъв човек, той практически никого не слуша. 

- Има ли ясна политика на сегашната администрация в Белия дом спрямо Русия? 

- Аз бих го описал така: администрацията на Тръмп има доста последователна политика по отношение на Русия и мисля, че това е добре. Смятам, че има приемственост на политиката на Обама за основните неща - да бъде наказана Русия за това, което направи с Украйна и спрямо американските избори за президент, подкрепят Украйна. Дори в това отношение, подкрепата за Украйна отидоха по-далеч от администрацията на Обама. Той отказа да предостави на Украйна военна помощ, а администрацията на Тръмп го направи. 

В същото време президентът Тръмп често казва неща, които противоречат на тази политика. Струва ми се, че на него самият тази политика не му харесва. Не му харесват санкциите, не му се иска много да прави това. Това създава бъркотия, в която се заключава същинската ни политика.

- Вие призовавате за по-твърда политика спрямо Русия.

- Да. Това е трагично, аз го наричам съчетание от сдържане и сътрудничество. Практически това, което правехме по време на Студената война. Трябва да се дава отпор на Путин, когато той направи нещо възмутително, като анексията на Крим, например. 

Мислех, че след Втората световна война времето на анексиите е свършило, но не - връща се. Смятам и, че решението му да подкрепи Асад в Сирия е ужасно. Там загинаха 500 хиляди души, милиони са бежанци без дом. Смятам, че е неприемлива намесата на Русия в американските избори, ние трябва да имаме правото сами да избираме президента си без намеса отвън. И затова сме длъжни да се противопоставим. В същото време паралелно, както правеше Рейгън по времето на Съветския съюз, сме длъжни да сътрудничим с Путин, ако това е в наш взаимен интерес. Например, трябва да си сътрудничим в областта на разоръжаването. Путин обяви за създаването на нови видове оръжия и вече можем да говорим за надпревара във въоръжаването в качествено отношение, а не в количествено, както по времето на Студената война. Смятам, че това е много важно и затова трябва да водим диалог по този въпрос.

- Когато говорим за Студената война винаги си спомняме, че през това време бяха изработени механизми за изглаждане и на най-острите ситуации. Според Вас, обаче, се намираме в етап на "горещ мир" в руско-американските отношения. Съществуват ли подобни механизми в този етап на "горещ мир"?  

- Според мен, те не са достатъчни. Това действително е плашещо, защото липсва достатъчно взаимодействие, диалог. 

*Майкъл Макфол е американски учен-политолог и дипломат, професор в Станфордския университет. Работил е като съветник по националната сигурност на президента Барак Обама. Бил е посланик в Москва от 2012 до 2014 година. На Майкъл Макфол му е забранено от руските власти да посeщава Русия.

Превод: Faktor.bg