Проф. Пламен Павлов

Дякона никога не е хвърлил расото, вярвал е, че Бог го е посочил да служи на България

Да помним завета на Апостола: Най-гнусното престъпление е когато човек е предател, защото така потъпква вярата си

Безредиците в Македония са част от руските хибридни планове – да не би Балканите да поемат европейски курс, казва пред Faktor.bg известният историк и родолюбец

Интервю на Мая Георгиева

-    Проф. Павлов, в навечерието на 180 години от рождението на Апостола излезе новата ви книга – „Левски: Другото име на свободата“, какво ви провокира да я напишете?

-    Като историк аз съм специалист по Средновековие, но в качеството ми на журналист и на ТВ–водещ, и като човек, който има широки интереси, проявявам много голям пиетет към българското Възраждане. Още като ученик, роден в Русе, аз съм израснал в един град, който има много силна атмосфера в това отношение. Нека да припомня, че там е Пантеонът на възрожденците, в Русе има много голяма памет за възрожденските процеси. И естествено личността на Левски винаги ме е привличала. Защото, несъмнено, това е най-таченият от нашия народ национален герой, най-обичаният образ, най-обичаната личност. През последните години, водейки ТВ-предавания, а и като човек, който е давал оценки в подобни интервюта, като това, нееднократно съм говорил за Левски. Освен това постоянно излиза нова литература за Левски, излизат нови документи, постепенно самата наука започна да преосмисля пътя на българската национално-освободителна революция. Но да си призная, реших се да напиша тази книга със сериозни колебания. Не толкова заради 180-годишнината от рождението на Левски, а по-скоро заради темата за Апостола, която трябва да бъде преосмислена. Защото трябва в много по-голяма степен да се опитаме да разберем плановете на дякона Левски, на неговите съратници, въобще да видим какъв е бил пътят на България според тях, за който те са дали живота си - на европейска България, на република, образец на справедливост,   за който ние днес – поне аз така мисля - не сме най-достойните наследници.  Както казва Левски: „Името на България ще гърми като на едничката държава в цяла Европа“, тоест, като една от най-добрите държави, пък било то да не е първата. А ние в момента се борим да не бъдем последната, а да бъдем предпоследната в Европейския съюз. Само по себе си това е една голяма драма, която също ме водеше да напиша тази книга.

 -  С какво тя е по-различна от останалите публикации за Васил Левски, които съвсем не са малко?

-  Това е една историко-публицистична творба, а не толкова изследователски труд. По-скоро в нея съм се опитал да събера на едно място всички постижения на съвременната историография, да дам моята гледна точка и най-вече да поставя някои акценти около неговата личност, да търся отговори на някои интригуващи въпроси около биографията на Апостола  – за младостта на Левски, за  неговата същност на монах и войн на революцията, както и да размишлявам върху редица спекулации, които са правени по една или друга причина в миналото, да се опитам да ги преосмисля, а където мога - и да ги опровергая.

-   Кои са най-грубите спекулации, които  развенчаете?

-   Има не само спекулации,  но и много митология,  много легенди. Ако се опитаме да направим една съпоставка на нашите национални герои в народната ни памет, ще видим, че най-много предания има за Васил Левски. За човек, който е живял в по-миналия век, сравнително скоро от гледна точка на дистанцията, запазената, сътворена и пресътворена памет е многократно надвишаваща тази за Крали Марко, за Момчил юнак, за Иван Шишман, за Чавдар Войвода. Това само по себе си показва какъв феномен е Левски в общественото съзнание, в националната ни памет. Съответно това говори и за личността на Апостола. Що се отнася до спекулациите, те са правени през годините понякога неволно, понякога целенасочено. Да кажем – след освобождението и началото на 20 век има една голяма битка дали той да бъде човек, припознаван като свой от десницата или от левицата (може би не в толкова голяма степен, колкото Христо Ботев, който е много по-голяма жертва в това отношение). В крайна сметка Левски е един национален водач и за него националното е над социалното. И ако се вгледаме в целия му живот, в цялата му дейност, ще видим, че той се опира на тази социална среда, към която принадлежи – това са средната и част от богатата класа в България и най-вече това са хората с модерни професии – учители, лекари, аптекари, телеграфи. Левски има три основни характеристики – монах, учител и военен, колко и да звучи пресилено това, защото той е бил и човек с мислене на военачалник. Но преди всичко Апостолът е бил дълбоко вярващ, православен християнин, като в същото време е и един много модерен човек. Той е бил много толерантен към хората с друга вяра – и мюсюлмани, и католици, и други, в него не е имало фундаментализъм, като в същото време много стриктно е спазвал християнския обет. Всъщност той никога не е хвърлил расото в този смисъл, в който се тълкува. Той просто смята, че Бог го е посочил да служи на България. Това днес може да ни изглежда малко фантастично, но е факт, че такъв е бил не само той. Такива са били много монаси от онова време – отец Матей Преображенски, отец Генадий Драгалевски, отец Макарий от Троянския манастир. Можем да посочим една цяла плеяда монаси, които са революционери и които противно на религиозните канони участват в Първата българска легия, създават монашески революционни комитети, като този в Троянския манастир. Вярата е била нещо изключително важно за Левски. И макар той много рядко да използва цитати от евангелията, да речем от св. апостол Павел или Йоан Златоуст, той често е казвал, че най-гнусното престъпление е когато човек е предател, защото по този начин потъпква вярата си. Така че опитите Левски да бъде изкаран бунтар срещу църквата или пък атеист – са дълбоко неверни. Нещо повече, това показва, че християнството и революцията са напълно съвместими за хора като него. 
Същото така има спекулации, че той е имал годеница, любовници – всичко това са фантасмагории на откъслечни спомени и местни предания. Всъщност той е жив човек, бил е също така красив мъж, влюбвали са се в него вероятно някои жени, може би и той да се е влюбвал. Но както се знае от една от тези истории той е казвал, че се е посветил на друга мисия. Той не си е играел с чуждите чувства, със собствените чувства също - това е едно от нещата, с които също прекалено много се спекулира.

-  В книгата казвате, че Левски е Свръхчовекът, който търсят в творчеството си Ницше и Пенчо Славейков – разтълкувайте думите си?

-  Казвам, че Левски е свръхчовек в чисто литературен маниер. Казвам го като една добронамерена провокация в предговора, за да излезем от тази схема да вкарваме Апостола в предварителни клишета и да проследим неговите идеи и неговия живот, защото само тогава можем да получим обективна представа кой е истинският Левски. Защото той не е обикновен човек и не може да бъде свеждан до нас. Апостолът не може да бъде принизяван и това го казвам категорично не аз, казал го е Ботев – „твоят един син Българийо, твоят най-велик син“. Ето какво казват и някои негови съратници, например Данаил Попов, с когото даже са в някакъв конфликт, когато залавят Левски  – „загубваме най-добрия ни българин“. Друг един българин от Чирпанско, при един от опитите да бъде освободен Апостола, казва – „властта ще ни преследва, нямаме втори Левски, затова трябва да го освободим“. Това, че няма втори като Левски го доказва самата история като оценка. Нека да не звучи прекалено идеалистично - но раждат се и такива хора. Ние в нашето дребнотемие, в нашето ежедневие, в недобрите качества на сегашния ни елит сякаш не вярваме, че може да съществува и друг тип елит. А в 19 век го виждаме именно в лицето на Левски. Но след 9 септември 1944 година нещата тръгнаха по друг път и оеснафяването и принизяването на тъй наречения елит го виждаме и днес.

-   Какво още трябва да преосмислим по отношение на личността на Левски и времето, в което той е живял?

-   Аз съм напълно против Левски да бъде профанизиран. Има един повик, че той не е икона, че той е жив човек, със съответните качества и слабости. Разбира се, че това е така. Но опитът да бъде демитологизиран Апостола понякога е опит да го сведем до себе си, или по-скоро да отречем това, което ние не можем да бъдем. Левски е един идеалист, в това няма никакво съмнение. Това обаче не му пречи той да бъде прагматик. Да бъде човек с християнска смиреност, с любов към ближния, без това да му пречи да бъде решителен, дори жесток, когато е необходимо. Просто става дума за една личност, която се ражда може би на хиляди години. Крайно време е да осъзнаем това и да бъдем благодарни на Бога, че нашата нация е родила подобен човек, че от нейните среди се е създал един такава необикновена личност. И още нещо - както казах Левски е бил свързан с най-напредничавите слоеве. Това в същност е и най-големият прелом при него, за разлика от предишните водачи – той вижда, че силата на нацията е в самата страна, в нейните най-перспективни слоеве – предприемачите, търговците, занаятчиите. Това са все млади хора, които са влизали в неговите комитети. Мъже между  20 и 30 години, не че е нямало и по-възрастни сред тях. Ние сме били много активна нация, но обстоятелството, че днес сме в друга ситуация - трудно бихме могли да си представим това. Просто има много неща, които трябва да бъдат преосмислени, дори от днешна гледна точка, тъй като времето на Апостола не е чак толкова различно, от времето, в което е живеем днес . Става дума като информационна епоха, като икономически отношения, като геополитически сили.

-   Ако тръгнем от последните ви думи, как приемате опита за разведряване на отношенията между България и Македония,  но и опитите на различни сили да останем вечно врагове?

- Няма място за никакво разединение. Тук отново искам да ви върна към Левски, който има особена терминология. Той използва и България, и българско. Когато говори за България, той има предвид Северна България. По това време на географските карти и въобще в широк обществен план под България се е разбирала Северна България. Не случайно се е казвало и в устава на БРЦК, и в други документи, че земята, в която живеят българи, са България, Тракия и Македония. Така че Левски се бори за цялото „българско“. Той не говори за някаква локална автономия. Той, примерно, казва пред една от следствените комисии в София, че една от причините да прави комитети е, че съседи ще ни заграбят земите. И това е факт, това го усеща още Раковски. Още през 1866 година Сърбия и Гърция правят планове как да разпокъсат българските земи и да заграбят отделни части от тях. Левски пък казва в едно писмо до Найден Геров – „трябва да запазим къщата с двора  й“, тоест да запазим България с цялата й територия. Така че от тази гледна точка ние нямаме право да отстъпваме от принципни позиции – самото стопляне, дай Боже, на отношенията с Македония е нещо много позитивно, тъй като целият този път от 1991 насам е дълбоко нелогичен. И тук вината е много по-голяма на режима, който управлява в Македония и особено по време на така нареченото ВМРО ДПМНЕ, което просто е обида за абревиатурата ВМРО – една подобна партия да води антибългарска политика. Но всичко по отношение на Македония трябва да бъде правено с такт. Това, към което призовавам нашите политици и от което най-много се опасявам е, че ние не сме последователни. Че ние започваме нещо и след това нещо друго се случва. И това важи за цялата ни политика – и социална, и в отношенията ни с ЕС, и с Америка, и с Русия…Трябва последователност, трябват много повече разум и отговорност, защото става дума за живи хора. Става дума за част от нашия народ. Това разбира се не пречи хората там да се определят каквито решат. Нашата принципна позиция трябва да бъде в унисон с историята. И в този смисъл, парадоксално е, че левичарската партия на Зоран Заев направи тези стъпки на стопляне на отношенията с България, а не партията, която уж по дефиниция е дясна, а нейната първооснова са българските македоно-одрински революционни комитети.

-  Ситуацията в Македония изглежда доста непредсказуема, въпреки желанието на новия премиер Заев да поведе страната в правилната посока. Има ли опасност тя да бъде дестабилизирана от Сърбия и Русия?

-  Те го правят, самите безредици в Македония, всички тези прояви на примитивизъм и насилие са част от руските хибридни планове – да не би Балканите да поемат европейски курс. Това важи и за България, виждаме го с очите си. И тук пак ще припомня Левски – той не е противник на сътрудничеството с Русия на принципна основа. Той дори поддържа връзки с определени хора там, той не отхвърля Русия като съюзник. Дълбоко погрешно е да смятаме, че той е за някакво самодостатъчно българско движение. Напротив. Но той държи ние да бъдем абсолютно суверенни, да не зависим от приумиците на чужди сили. Разкривайки един руски агент, той казва – „хванах му всички суратанлъци и го изгоних“. А този агент се казва Стефанович, черногорец. Така че ние, като държава, нашият елит би трябвало да разбере, че ние ще трябва да водим една политика в защита на националните интереси, в защита на нашите европейски, християнски и цивилизационни ценности. В никакъв начин обаче не трябва да се превръщаме в патерица на някого. Да не правим метани на Ердоган и да узаконяваме режим, който е много далече от демокрацията – имам предвид, някои стъпки на нашия премиер, а пред Русия да водим двояко поведение и да търпим някакви унижения. Трябва да се държим достойно и трябва да бъдем партньори. Както са казали Левски и неговите шарлатанлъци – ние не искаме чуждото, но си искаме своето. Както съм казвал и друг път – нашият някогашен елит, дори русофилите, са били за европейска ориентация, това трябва добре да се разбере в съвременна България. Добре би било да стигнем до онова равнище, което са имали нашите предци преди и след освобождението, а то е било достатъчно високо.

Последвайте Faktor.bg в