Въпросът не е в това, че някоя армия ще нахлуе на наша територия, а как едни военни действия биха допълвали друг тип въздействие спрямо България, спрямо системата за сигурност, спрямо обществената подкрепа за ръководството на страната, спрямо икономиката преследвайки своите частни интереси по начин, който подкопава международните усилия за намиране на решения, казва пред Faktor.bg експертът

Интервю на Анелия Димитрова

- Г-н Тагарев, съгласен ли сте, че докато държавата се е занимавала с други неща, а геополитическата ситуация в света драматично се е усложнила, българската армия тихо и кротко си е потъвала в забвение и разруха?

- Категорично не може да става въпрос за разруха в армията. Бюджетът за отбрана от доста години спадаше, особено рязко след кризата от 2008 година. Бяха взети решения за адаптиране и редуциране на структурите, но при продължаващия спад нямаше възможности да бъдат изграждани необходимите на страната ни отбранителни способности. Това по никакъв начин не означава, че армията ни е в разпад.

Вървяха си положителни процеси натрупване на опит, международни учения, участие в операции, сертифициране на батальонни бойни групи – все неща, които са много ценни и имаха положително влияние върху развитието на армията.

Това, което се случи в последните две-три години е, че при продължаващото редуциране на бюджета и икономическия ръст в регионите, където основно е дислоцирана армията става все по-трудно да се набира качествен личен състав и да бъде привличан този личен състав в структурите на армията, тъй като хората виждаха по-привлекателни области за своето развитие.

- Как ще коментирате констатациите от доклада за състоянието на армията, който предизвика толкова политически и медиен шум?

- В него няма някакви нови, фрапиращи различия от предни версии на този доклад от предишни години. Новото, което направи служебното правителство беше различното политическо тълкуване на този доклад. Но, според мен, нещата трябва да се дискутират доста по-внимателно и конкретно.

- Но в него се прави една констатация, която звучи плашещо. Това е твърдението, че българската армия не е способна напълно да изпълнява отбранителните си функции.

- Точно това имах предвид. Затова и ви казах, че този извод е политически, той не е конкретен и професионален извод. Така дефиниран извод трудно може да бъде дискутиран, защото първо трябва да кажем за какви отбранителни дейности, какви отбранителни функции се визират, в какви условия те ще се изпълняват или казано на професионален език – какви ще бъдат сценариите, в които ще се наложи армията да извършва отбранителна операция, с кого ще взаимодейства, как ще разчитаме и в какви срокове на нашите съюзници и т.н.

Хипотетично казвам, че армията може да е от 5 000 души и пак да няма никакви проблеми с изпълнението на функцията си. Може да бъде и от 100 хиляди души и пак да има проблеми в изпълнението на отбранителните си функции. Много зависи от средата за сигурност, от това, което си представяме, че може да се случи.

- Но нали не говорим за ситуация, в която една армия потегля, прегазва границата ни, прегазва територията ни и ни завладява.  Но все пак, как изглежда една потенциална заплаха за суверенитета ни от външна сила?

- Да, тази представа, че една армия ще тръгне и ще пресече нашата граница, а нашата армия ще трябва самостоятелно да се отбранява е от преди минимум 30-40 години, да не кажем и повече. На практика не може да става дума за внезапно и масирано нападение срещу нашата територия. Това би означавало ние да сме слепи, а ние не сме. И самостоятелно имаме способности да следим и оценяваме обстановката, а чрез съюзите, от които сме част тази способност става много значителна. Така че подобна хипотеза просто няма как да се случи.

Вторият момент е, че при нас няма хипотеза ние самостоятелно да провеждаме отбранителна операция срещу някаква мощна армия. Затова сме членове на НАТО, организация която гарантира сигурността на своите страни-членки срещу някакво военно въздействие.

И тук по-сложният въпрос не е в това, че някоя армия ще нахлуе на наша територия без ние да разберем как това се случва, а как едни военни действия биха допълвали друг тип въздействие спрямо България, спрямо системата за сигурност, спрямо обществената подкрепа за ръководството на страната, спрямо икономиката и т.н.

Или казано с други думи, опасението би било, с използване на сила или дори може да не се стига до използване на сила, когато друга страна прилага срещу нас целия инструментариум на хибридната война.

Но тук въпросът не опира само до армията, а е много комплексен и се решава от цялата система за сигурност, а и много други институции и обществени системи.

- В контекста на тази „модерност“ на съвременните войни как се вписва дебата самолети, кораби или сухопътна армия?

- Това е изкуствен дебат. Причината сега да се води е, че доста дълги години ние не отделяхме практически никакви средства за модернизация на армията. Имаше известни средства след като започна изпълнението на „План 2004“ и се освободиха ресурси, имаше известно задържане на бюджета за отбрана. Тогава те бяха насочени за изграждане на невоенни способности – транспортни самолети, хеликоптери, развитие на системата за наблюдение на въздушното пространство, но не водят до потенциал за пряко огнево въздействие и поразяване на противника. Те са поддържащи и подпомагащи.

И оттогава, вече 10 години, нямаме практически никакви нови и сериозни договори. Ние си говорим, че трябва да има модернизация, но тя трябва да се развива в зависимост от приоритетните потребности.

При положение, че ние вървим към увеличение на бюджета за отбрана до 2% от БВП, не би трябвало да има никакъв проблем няколко проекта да вървят паралелно.

- А що се отнася до дискусията какъв тип изтребител трябва да закупи България?

- Отдавна е ясно, че ресурсът на този тип изтребители, с които разполагаме отива към своя край. Отдавна е ясно, че изпитваме много сериозни затруднения в поддръжката на този тип изтребители, тъй като ние разчитаме за това на страна, която в същото време провокира действията на нашата изтребителна авиация.

Това е нежелателна ситуация и преди, но особено след пролетта на 2014 година, се е повтаряла многократно и трябва да бъде променена. А с какъв точно самолет – това е от второстепенно значение.

- Визирахте Русия. В голямата „картина“, в която и НАТО, и САЩ, и ЕС определят Русия като заплаха за мира – къде е България?

- Трябва да припомня, че първо Русия обяви НАТО за враг. Ние сме част от НАТО, тоест, и ние сме обявени за враг на Русия. От действията на Русия в Югоизточна Украйна, и спрямо Грузия, и в други райони с частично замразени конфликти, както и начинът, по който тя се намеси в Сирия, категорично показват, че в някои райони тя е готова да се противопостави, а в други действа преследвайки своите частни интереси по начин, който подкопава международните усилия за намиране на решения.

Русия се смята за велика сила и това си е нейната политика, но ние трябва да го разбираме, за да можем заедно със съюзниците си да гарантираме сигурността си.

Но точно тук понякога разговорът в България е доста елементарен и се свежда до това, че щом сме в НАТО, НАТО трябва да ни отбранява. Не е така. В НАТО всички сме съюзници – едни по-малки, други по-големи, но всички заедно гарантираме сигурността си.

- Действително ли това, че новоизбраният президент Доналд Тръмп в речта си пред срещата на високо равнище на НАТО не е споменал нито веднъж член 5 от Североатлантически договор или важно значение или това са спекулации?

- Наблюдателите на тези процеси наистина казват, че Тръмп е първият президент, който идва на такава среща и не споменава член 5-ти, тоест, готовността на всички съюзници да защитят страна-членка, която се намира под заплаха или агресия.

Вероятно има някакво значение, но то не е формално. Никъде не е казано, че американският президент задължително трябва да „потвърди“ член 5-ти, и според мен, действията на американската администрация са много ясни и красноречиви, те категорично показват придържане към Договора.