Любимото състояние на българите е да обругаваме, да оплюваме, да смазваме, ако можем, другите

Ако се отделим от Европа, това със сигурност ще е връщане  към тоталното влияние на Русия, казва пред Faktor.bg известната писателка

Теодора Димова е един от най-впечатляващите български драматурзи. 
Още с дебютната си пиеса „Фюри“ спечелва конкурс в БНР през 1987-а. Автор е  на романите като "Емине" и "Майките", на  повестта “Първият рожден ден“,  на пиесите "Без кожа" , "Кучката“, "Стая №48" , "Ерикепайос", "Калвадос, приятелю",  "Стопър", „Неда и кучетата“, „ Игрила“… 
За романа "Майките" международно жури във Виена й присъди Голямата награда за източноевропейска литература, а творбата е едно от най-превежданите произведения на наш автор.
Дъщеря е на Димитър Димов, който несъмнено е най- добрият български романист. 

Интервю на Светослав Пинтев

- Г-жо Димова, казвате в едно интервю, че   опожаряването на тютюневите складове в Пловдив „все едно беше продължение на аутодафето на романа „Тютюн” през 1952 година“. Една метафора, която сякаш описва цялото ни общество? 

- „Тютюн” има втори, друг, невидим роман около себе си. Той започва с тридневното обсъждане в Съюза на писателите през февруари 1952 г. Почти всички действащи писатели и критици го нападат яростно или в най-добрия случай го омаловажават. Посредствеността мигновено се сплотява, за да избегне голямата опасност, която я грози – а именно духът на литературата, добрата литература, талантливата литература. Тоталитаризмът не понася изобщо духа, плаши се от него, защото именно той показва неговата осакатеност, недодяланост и първичните инстинкти, на които е подчинен. Стенограмите от тези тридневни кървави атаки над  „Тютюн” слава Богу са запазени и публикувани. Днес те звучат налудничаво, абсурдно, комично, но тогава заради подобни обвинения са изпращали в лагери или направо са убивали хора. След две години романът е преработен и се издава второто му издание, баща ми е написал нови двеста страници и е вплел допълнителен сюжет към основния наратив. Мога да си представя какво му е коствало това! А образно казано - наследниците на онези, които тогава искаха да убият романа, днес подпалиха тютюневите складове в Пловдив, както и кранът, който демонтира уродливия паметник пред НДК. Едни и същи методи, липса на въображение и на дух – знае се това – подпалването, разрушаването, убиването под каквато и да е форма.

- Това някакъв предварително зададен модел за развитие на България ли беше, сценарий, за да се запазят икономическите лостове и ръководната роля на Партията? 

- Така излиза. В книгата на Едвин Сугарев, Христо Христов и Петър Бучков, „Корупционната България“, която излезе съвсем наскоро, се твърди, че подготовката е започнала още през 60-те години. Те доказват с факти и документи, че бюджетът е криминализиран още тогава, той се попълва от криминални дейности, той не е реален. Попълвал се е предимно от продажбата на наркотици, на оръжие… 

- Има ли някакви лични записки на баща ви от периода на истерията срещу „Тютюн“, които да свидетелства как е приемал това грубо вмешателство на света на сърпа и чука в света на идеите, на писането?

- Има писмо-отговор на тези нападки. Отговаря на всички обвинения, отхвърля ги аргументирано, спокойно, с уважение към противника, понякога и с доста голяма доза ирония, която на фона на техните изказвания показва огромната пропаст между него и тях в интелектуално и нравствено отношение. Имал е съвсем ясното съзнание за пълнотата на своя талант, за стойността на романите си. Запазил е присъствие на духа, въпреки че всъщност този роман е коствал живота му. През следващите 15 години той написва само три пиеси, а е бил в най-благодатната възраст за един писател. Умира на 56 години от внезапен, масиран, неспасяем инсулт.

- Не ви ли сърбят ръцете да напишете този втори роман около написването на „Тютюн“, историята на преследването на тази книга?

- Това е част от моя живот.

- Свързано е с много болка навярно…

- Така е, да.

- Живеем в една реалност, която сякаш отвсякъде граничи с реалното, но и с ирационалното зло. Като герои в „Майстора и Маргарита”, където проф. Воланд е прототип на самия Сталин….

- Стряскаща е носталгия по комунизма, идеализирането му, възхваляването му. Той не само че не е осъден, но е яростно защитаван, обгрижван, обожествяван като Путин и Русия, която била граничела с Бога. 

- БСП пък си иска паметника на Бузлуджа, да си го направят музей на комунизма…

- Да, тя самата България прилича на такъв музей, няма нужда от специален. Тази тяга към тоталитарното време е възмутителна. Единственият начин да й се противостои е това всеки да върши работата си със страст, с дух, в пълнота.

- В предговора към  „Майките“ , посветен на детската агресия и на един нашумял случай на момичета-убийци, казвате: Опитах се да открия корените на зверството. Къде са те?

- Да, там всъщност казвам, че не децата са виновни, не те са същинските убийци, а майките, бащите, училището, семейството, самото общество. В ония години като че ли бяхме забравили децата си, те отраснаха сами. Тази самота е основната причина за детската агресия… Тя се разраства, непрекъснато виждаме такива инциденти. Винаги, когато има такъв случай, става ясно, че корените са в това, че детето е било лишено от обич и от грижи. В семейството не всичко е било наред, то го е виждало,  родителите са били заети с „по-важни неща“ и са оставили децата си без любов .

- И сред възрастните има видима ескалация на агресивността…

- Да, да, вече по всякакъв повод избухва тази стаена агресия. Ние сме много странен народ, ние винаги сме недоволни от всичко и от всеки, любимото ни състояние е да обругаваме, да оплюваме, да смазваме, ако можем, другите. Всеки е потенциален враг на всекиго. Рядко срещам хора, които да се чувстват на мястото си в България, да намират смисъл да са тук, да са в синхрон с другите около тях, да работят с радост. Наистина малко са, но все пак ги има – и това е островът, на който стъпваме.

- Повечето са пленници на един саморазрушителен инстинкт? 

- Абсолютно. Не знам как можем да се справим с това. На всяка крачка може да избухне скандал или някой да те нагруби, да те наругае с или без причина.

- Последната ви излязла книга е „Първият рожден ден. Разкажете ни за това как се роди идеята за нея, как се разви тя? А и за текста, който пишете в момента, ако не е тайна. 

- Тайна е засега, не обичам да разказвам предварително за това, върху което работя. „Първият рожден ден” първоначално беше разказ. Помолиха ме да напиша коледен разказ за сайта „Площад „Славейков“. Написах го и не успях да спра да пиша и да чета, стана ми страшно интересно. Това е историята на Йосиф и Мария и на бягството им с Младенеца в Египет….Разказът се превърна в повест. Това беше много важно за мен - да бъде повест, да не бъде роман. Евангелските събития имат безкрайна притегателна сила, колкото повече се вглеждаш в тях, толкова повече пластове откриваш, неизчерпаеми са, като огромни петролни залежи, но не от петрол, а от смисъл, който формира пътя на всеки човек, насища го с озарение.

- Какво мислите за историята около НДК? 

- НДК се превърна наистина в културен институт. Театър „Азарян“ отново е ремонтиран, „Перото“ работи чудесно. Изчисти се от сергиите и чалга концертите. От друга страна се говори за злоупотреби. Аз не съм наясно истина ли е това, не е ли истина, това някакви нови задкулисни игри ли са.

- Весела Кръстева от ДПС бивш шеф на НДК каза наскоро,  че Дворецът на културата е конгресен център по документи, не е някакво място за култура… Това ме изуми просто.

- Да, ние го възприемаме като културен център, а не като конгресен. Явно нещо бъркаме… 

- В каква посока трябва да се върви за да се стимулират българските автори, за да живне малко българската книга? Не е ли вече време да се махне прословутото ДДС на книгите? 

- Трябва, разбира се, да се махне. То е едно от най-високите в Европа, но не се маха. Как да ви кажа… Българската литература  няма нужда от специални грижи. Тя се създава въпреки държавата, а не благодарение на нея. Не изисква никакви субсидии да пишеш. Но в другите държави има лостове, които подпомагат писателите, например едногодишни стипендии, които осигуряват финансово спокойствие. Сумите не са големи, но можеш да се отдадеш само на писането. Тези практики напълно липсват у нас. И съм сигурна, че не е заради липсата на пари, а заради липсата на мисъл за бъдещето, както и поради липсата на приемственост. Знаете ли например, че плодовете на маслиновото дърво стават годни за консумация едва след шейсет години. Тоест когато ти насаждаш една маслинова горичка, от нейните плодове ще се ползват едва твоите внуци. А ние и за три години напред не умеем да мислим.

- Да погледнем и навън… Какво мислите за възродените имперски амбиции на Турция и на Русия, погледнати от нашата камбанария? 

- Да, ние сме между тях, между двата големи камъка. Винаги сме се съобразявали с тези империи, те винаги са влияели на нашия живот. Явно е че не можем да бъдем напълно самостоятелни. Важното е да се държим за Европа и да не допуснем да ни отделят от там, защото това със сигурност ще е връщане  към тоталното влияние на Русия.