Едвин Сугарев, Svobodata.com

Наистина е удивително с какво постоянство българските политици забравят какво им се е случило вчера. Изглежда Любомир Канов и Тони Николов са прави: сред пагубните характеристики на българското самосъзнание на първо място изпъкват липсата на способност у българина да се ориентира в обстановката, да види цялото и да направи глобални изводи за ситуацията, в която се намира.

В полето на политическото българинът изглежда като ментален аутист: точно както болното от аутизъм дете е способно да види само фрагмент от реалността, пред която е изправено, така и нашенецът възприема само отделни фрагменти от случващото се – и само отделни дискурси от него. Това го прави неспособен да извлече изводи и поуки от своя собствен политически опит, но и нещо по-лошо: прави го манипулируем, прави го лесна плячка за политическите мародери, гъсто населили политическото пространство у нас – и на практика управляващи България от четвърт век насам.

Налага се да подчертая: не говоря за някой дедо от село Горно Нанадолнище, нито пък за някоя утепана от живота женица от панелните гета. Говоря за политолози, политици, журналисти и люде, които минават за морални авторитети, определящи параметрите на общественото мнение. Включително за хора, които именно поради своята обсебеност от фрагменти и подробности от пейзажа са на мнение, че са по-искрени, по-честни и по-праведни от останалите. Не говоря за скотове – говоря за хората, които подкрепят необходимостта

налудната България да бъде превърната в нормална държава

Благодарение на близката наша история тези нормални хора са предимно десни. Защото левица – поне в обичайния смисъл на думата – просто няма: има олигархична шайка, ДС-метастази и пета колона, която неизменно работи против националните интереси и в полза на чужди такива. В този смисъл под десни разбирам хората, които искат сами да определят живота си – и на които им пука за нашата обща съдба – за съдбата на изтърпялата толкова болки и крушения родина.

Тъкмо те трябва да се вземат в ръце. И трябва да го направят незабавно. Защото светът, в който живеем, е променен. Той е под заплаха – и тази заплаха е много подобна на тези, които познаваме от ХХ век. От началото на Втората световна война например: можете да сравните окупацията на Чехия и съветско-фашистката инвазия в Полша с окупацията на Крим и руското нахлуване в Украйна. Над света пада сянка – сянката на новия налуден диктатор, който този път обитава Кремъл – но който също както предишния се кани да прекроява световните граници и да налага нов ред.

В тази ситуация е крайно опасно властта в България да попадне в ръцете на хора, които обслужват именно неговите интереси. Които бленуват Евразия и са готови да преформатират геополитическите интереси на страната ни, като я тласнат

отново в орбитата на Русия

Тези, които управляваха през последните 14 месеца, бяха именно такива. БСП, ДПС и “Атака”. Бяха коалиция на победените в изборите партии, управляваха изцяло лишени от доверието на избирателите, окупирали властта и оцеляващи с ресурса на полицейските палки. Оставиха една изцяло счупена държава, която се нуждае от милиарди външни заеми, за да проработи изобщо. Техните опори могат да бъдат търсени на две места: в парите на олигарсите и в интересите на Кремъл.

Пита се какво би станало, ако тези политически мародери попаднат отново във властта. Днес, когато светът е на ръба на трета световна война – а агресорът е техният кукловод.

Би ни се искало това да е невъзможно. Би било самоубийствена налудност от страна на българската нация, ако нейните лидери, а и обекновените българи, са държат така, че подобна възможност се появи на българския политически хоризонт. Най-малкото защото маските вече паднаха – и се видя кой кой е – видя се дотолкова ярко, че и българското гражданство се събуди от зимния си сън, в който бе потънало от 2001 г. насам.

Днес е много особено време, до голяма степен предопределящо съдбата на нацията ни за години напред. Бих казал – предопределящо изобщо нейното съществуване, защото имаме основания да се наричаме нация едва от година насам – преди това бяхме територия, населена с малодушни поданици. Днес – както никога досега – партията на българските комунисти, именуваща се днес БСП, е в колапс и разпад. Днес имаме реални шансове да прекратим битието й на основен манипулатор на българския преход, да я изпратим в историята и да почнем начисто – сиреч да 

рестартираме прехода, подписвайки нов обществен договор

Имаме тези шансове – или по-скоро бихме ги имали, ако лидерите на общественото мнение в страната ни имаха усет за ситуацията и поглед върху основните механизми, движещи националното и световно битие. Ако разбираха тежката си отговорност в този момент, ако бяха в състояние да отделят важното от маловажното – и ако работеха за една коалиция на нормалните българи срещу политическите лешояди, готови за пореден път да заръфат българската плът.

Има ли такава коалиция? За съжаление – не. Има вкопчване в детайла и слепота за цялото, има политическа амнезия и ритане по кокалчетата, има смехотворни претенции и мръсна битка за и без това ошашавения “десен” електорат. Има бесовство и реваншизъм, дребни злобици и сметки в тайните партийни тефтери.

Ето ви един пример в това отношение – може би не най-важният, но във всеки случай най-симптоматичният. В своята статия “Апостоли, а не лакеи”, публикувана в началото на август, Евгений Дайнов разглежда Реформаторския блок като породена от протестите партия, която изразява гражданската воля на българите – и насочена “срещу целия модел на управление, при който, зад фасадата на демокрацията, организирани частно-мафиотски интереси превземат институциите на държавата и политиката”. Или – както се изразява той: “Появи се Реформаторският блок и рече (чрез Радан Кънев): “Няма ляво, няма дясно, няма център – това са гражданите срещу мафията, олицетворявана от БСП, ДПС, Атака и ГЕРБ!”

Въпреки че този извод е направен след 14-месечното управление на Орешарски обаче, в центъра на вниманието е не БСП, ДПС или “Атака”, а само и единствено ГЕРБ – “въвел най-парцалива полицейщина, крепил до последно АЕЦ “Белене”, подписал “Южен поток” и т. н. Нещо повече: правилната позиция – както изрично е подчертано тук, е “да се стъпи на здраво, срещу всички”.

Няма отговор какво ще последва при едно такова стъпване “срещу всички”. Нека припомня, преди година и нещо традиционната десница пак “стъпи на здраво” – само че не срещу всички, а заедно с всички – и срещу ГЕРБ. Резултатът бе, че властта беше поднесена на тепсия на втората тройна коалиция, която нанесе на България почти толкова морални и материални щети, колкото и първата такава. Днес съвсем не е ясно какво е това “срещу всички” – след като съвсем очевидно и патосът на Евгений Дайнов, и този на неговия апостол Раден Кънев са насочени единствено срещу ГЕРБ. При което естественият резултат би могъл да бъде трета тройна коалиция – резервата Бареков вече загрява на тъч линията, за да замести Сидеров, получил червен картон.

Не е трудно да се разбере защо. Програмата максимум на РБ – както научихме от техния предизборен щаб – била да спечелят 40 депутатски места. Извинете, но това са глупости. По българските избори вече не стават чудеса – освен ако някой не ги курдиса с помощта на активни мероприятия от рода на това с констибродските бюлетини. РБ има шансове да прехвърли изборната бариера – и дано да успее, но програмата максимум е около 7% от гласовете – което означава 15-20, а не 40 места в бъдещия парламент. Същите могат да бъдат оползотворени само в коалиция с ГЕРБ. Ако такава коалиция не бъде създадена, то

процентите, дадени за РБ, ще работят за БСП&СО

Може този извод да не ви харесва, но реалността е такава – и вашето нехаресване няма да я промени. При това – нека все пак се знае – голямата еуфория от пробива на РБ на изборите за европарламент е стъпила на пясъчна основа. Нека си спомним, че при предишните избори за европарламент през 2009 г. Синята коалиция имаше 204 817 гласа и спечели две места, докато през 2014 РБ има 144 532 гласа и спечели едно място – сиреч с повече от 25% по-слаб резултат.

От което следва, че големия срив на традиционната десница, наченал през 2001 г., съвсем не е преодолян – и че реформаторите трябва да бъдат доволни, ако изобщо прескочат изборната бариера. Което, като се има предвид, че активността сега ще бъде много по-голяма и следователно бариерата – по-висока – едва ли е толкова сигурно, колкото им се иска.

Тази ситуация налага да се мисли и да се говори за дясна коалиция след изборите – като се забравят всички несъществени различия между евентуалните субекти в нея – и се хвърлят всички сили тя да бъде постигната.

Прави ли се това? Не. Прави се точно обратното. Преди седмици от щаба на ГЕРБ анонсираха, че ще направят коалиция с РБ, дори ако имат пълно мнозинство. В отговор получиха условието – да, реформаторите ще направят коалиция, но само ако Бойко Борисов не бъде премиер на следващото правителство – и Цветан Цветанов не бъде министър в него.

И, естествено, шансът да се стигне до реално договаряне между двете политически сили, върху чиито рамене лежи отговорността за бъдещето на България, отиде в задънена улица. Едва ли би могъл да се очаква друг ефект от искането на една извънпарламентарна формация да определя състава на правителството на първата политическа сила в страната.

Срещу този, меко казано, нагъл ултиматум, ГЕРБ реагира със също толкова контрапродуктивна позиция – че изобщо няма да бъде търсен коалиционен формат с реформаторите – и че ще управлява само при пълно мнозниство. (След това все пак резвизира това мнение – като Бойко Борисов посочи, че в бъдещия парламент би си партнирал единствено с РБ.)

Така наистина не се прави. Особено в ситуации като днешната, в която България трябва да благодари на съдбата, че все пак е член на НАТО и ЕС – иначе шансовете да сподели съдбата на Украйна биха били повече от значителни. При което ГЕРБ няма право на късогледство от рода на последното – мнението на Бойко Борисов и Цветан Цветанов, които се присъединиха към малодушието на Близнашки и заявиха, че Русия не била заплаха за националната ни сигурност.

Заплаха е – и то повече от сериозна – дори и само поради факта, че управлявалата досега коалиция обслужваше изцяло нейните интереси. Затова – ако искаме да живеем в Европа, а не в Евразия, тези политически сили не трябва да се допускат до властта. За което пък е нужно десните и изобщо нормалните хора да се вземат в ръце. Незабавно.