„Нациите имат такава съдба, каквато си създадат.

Нищо щастливо не им идва случайно.”

Едуард Ерио

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Позицията на президент Плевналиев към Кремъл аз бих окачествил като последователна и целенасочена, доблестна и национално отговорна. По-ясно от всички свои предшественици, по-ясно от всички досегашни правителства и премиери Плевнелиев формулира пътя на страната ни към евроатлантическата общност и нейните непреходни ценности, по-ясно от всички той разпозна имперската политика на Русия като бариера срещу този път, който няма приемлива алтернатива. Докато президентството на Плевнелиев бе сериозно противодействие на имперските попълзновения на Русия, опасността от русифициране на националната ни политика под егидата на новоизбрания президент нараства тревожно. Два са факторите, които подхранват тревогата ми: исторически присъщото на българското население русофилството – от една страна и обвързаността на новия държавен глава още преди да е станал той такъв с една политическа сила, която гледа на Русия като на надежда, а на евроатлантическата общност като на заплаха – от друга. Един президент, чиято кандидатура е

уговаряна не в Брюксел, а в Москва,

не може да не безпокои. Не може да не безпокои един президент, който в хода на предизборната и изборната кампания бе предупреден от партията, издигнала кандидатурата му, да се придържа неотклонно и стриктно към нейната политическа линия и който не реагира на отправените унизителни предупреждения. Безпокойството нараства и от обстоятелството, че тази партия е по-тясно свързана и обвързана с олигархията на Кремъл и с неговите експанзивни външнополитически цели, отколкото с националните ни икономически и политически интереси.

На фона на всички тези дадености уверенията на ген. Радев за принадлежността на страната ни към ЕС, към НАТО и евроатлантическата общност придобиват декларативен характер. Наред с, както споменах, ширещите се на родна земя русофилски настроения, сериозна преграда срещу европеизирането ни е и обстоятелството, че няколко парламентарно представени наши партии са откровено финансирани от Кремъл и като такива са пълномощници по-скоро на неговите външнополитически интереси на българска земя, отколкото на собствените си избиратели.

Да се надяваме, че тези продажни партии и партийки ще се българизират с времето и ще спрат да слугуват на Кремъл, е точно толкова неоснователно, колкото и да се надяваме, че Русия ще обуздае насочените си не на последно място и към нашето отечество имперските копнежи. Напразни са и упованията, че евентуалната смяна на деспота Путин с един нов лидер ще преориентира външната политика на Москва. Тази политика е не приумица на един или друг държавник, а еманация, функция на вътрешнополитическите настроения и адекватен израз преди всичко на руската народопсихология. Когато според мен най-успешният ни президент Плевнелиев заяви неотдавна, че прави разлика между Путин и руския народ, аз му вярвам – само в демократичните общности има съответствие между държава и народ – при деспотичните системи, каквато несъмнено е днешна Русия, те се разминават. За разлика от Плевнелиев обаче, аз разбирам и интерпретирам това разминаване в един по-различен и

по-пагубен за нас, българите, смисъл

Ще опитам да обясня.

При посещението си преди някоя-друга година по покана на НБУ в София един от най-значимите съвременни руски писатели – Виктор Ерофеев – заяви, че колкото и деспотичен и шовинистичен да е кагебистът Путин, не той, не неговата личност и не неговото президентстване са голямото зло. Голямото зло се съдържа в обстоятелството, че, при цялата си ретроградност, за огромното мнозинство от руското население в качеството си на лидер Путин не е достатъчно шовинистично, достатъчно империалистически, достатъчно почвенически настроен. За милиони руснаци, особено в дълбоката провинция, лидерът им Путин е прекалено либерален и толерантен, прекалено търпим и мек към другомислещите, прекалено светски, проевропейски ориентиран. Десетки милиони сънародници на Путин горещо мечтаят за държавно управление с по-твърда ръка. Всичко това прави перспективите, пред които е изправена Русия, зли и опасни – както за нейната национална съдба, така и за страни като нашата, страни, на които Кремъл от векове е гледал не само като на своя сфера на влияние, а и като на плячка, като на свои потенциални задгранични губернии. Колко безнадеждно далеч е руският национален манталитет от светския дух на времената ни, колко дълбоко, колко неспасяемо е затънала психиката на масовия руснак в блатото на крепостническото, на почвеническото, на робското светоусещане, проличава и от неотдавнашните изявления на Андрей Кончаловски пред руския сайт „Медуза”:

„И бизнесът, и тази прословута свобода не са нужни на по-голямата част от руснаците.”

И още: „Огромната част от нашата страна живее в архаична ценностна система. У нас

езичеството е преплетено с комунизма,

а комунизмът – с православието”. Тези думи на именития руски сценарист и режисьор са автентично ехо от направените преди около век и половина констатации на Толстой, че „силата на правителството се крепи на невежеството на народа”. Правителството – продължава авторът – осъзнава това и ще брани с нокти и зъби народното невежество, ще воюва ожесточено против просвещението. До този печален извод великият писател стига на базата на националния си граждански опит. И до днес нищо, нищичко не се е променило в това състояние – докато европейските държави разчитат на култура и образование, и руският монархизъм, и (особено) комунизмът, и настоящият деспотизъм господстват на базата на милионните безпросветни маси. Руското национално съзнание е една мътна смесица не само, както счита Кончаловски, от езичество, православие и комунизъм – руското национално съзнание е патерналистично в своята същност, то подценява индивида и боготвори вожда, превръща държавата в светиня, а държавника – в идол. За руското национално съзнание водещи са не фундаменталните библейски ценности, от които тръгва цялата ни християнска цивилизация, а идолопоклонничеството и цезаропапизмът, бащицата-цар, държавността. Която на фона на всеобщия, на общонародния обскурантизъм може да бъде само деспотична по своята природа. Че в непрогледния мрак на тази всеобща безпросветност блестят с невероятна яркост имената на ненадминати гении на литературата, изкуствата и хуманитарните науки, не ще и дума, но всички те са само изключения – толкова редки, че не опровергават, а легитимират зловещото правило. Съвсем не е случайно обстоятелството, че тези гениални творци са били чужденци в собствената си родина, вътрешни емигранти, противопоставени и политически, и психологически на обсадилата ги отвсякъде ретроградност. Тъкмо затова винаги и всякога, векове наред Русия е била

сляпа, първична, вкопана в земята си сила,

противопоставена на най-напредничавите задгранични влияния, на ренесансовия, светски дух и на Европа като цяло, страна, недостъпна за всякакви демократични тенденции. Редовият руснак винаги с готовност е жертвал личността в интерес на общността, той се себепоставя с мазохистична наслада в услуга, в сляпо подчинение на държавата. Тази държава трябва да бъде абсолютизирана и милитаризирана, велика и силна, за да се почувства велик и силен и той. Тази народопсихология прави Русия империя, по-подходяща за деспотизъм от всяка друга – неслучайно и деспотичният комунизъм тръгна, в разрез с прогнозите на европееца Маркс, от Русия, неслучайно и неговото господство в Русия се оказа най-тоталитарно и най-дълготрайно. Дълготрайни и незаличими исторически се оказаха и мракобесническите следи на комунизма, проникнали в днешна Русия. Които, доколкото са пуснали корени дълбоко в руската душевност, едва ли ще бъдат заличени с един указ, със смяната на един лидер и на едно правителство. Така че не лидери, не правителства, не закони и не дори конституции трябва да бъдат променени и сменени, за да се превърне Русия от примитивната автокрация, която е, в модерна демократична и правова държава – трябва да бъде променено и сменено народното съзнание, националният ген трябва да бъде променен и сменен. А това е далеч по-трудно – мисията ще се окаже невъзможна. Всичко това трябва да знаят и помнят онези многобройни наши сънародници, които виждат в Кремъл надежда и убежище от заплахите на размирното ни време, разпознават Русия като предводител, месия, избавител и православен брат. Подобни илюзии са колкото заразителни, толкова и опасни – днешната ни слепота е предвестник на утрешни злощастия.

А илюзиите, търсещи упование в панславянски и православни мистификации, са много, много български и родни. Докато държави като Полша, Украйна и прибалтийските републики, които са пострадали най-жестоко и от руския, и от съветския империализъм, упрекват открито нарастващата агресивност на Кремъл и копнеят американски войски да се установят превантивно на териториите им, копнежите на българската държава са други. И не само на държавата – хиляди, за да не кажа милиони, мои сънародници виждат в присъствието на американски бойни единици на родна земя не щит срещу великоруския шовинизъм, а проклятие и заплаха за националната ни сигурност. В най-добрия случай логиката на тези сбъркани люде гласи: Допреди четвърт век бяхме зависими от Варшавския пакт – сега сме зависими от НАТО; преди бяхме подвластни на Москва – сега сме подвластни на Вашингтон; преди слугувахме на един чуждестранен господар – днес слугуваме на други чуждестранни господари. Според тази елементарна схема и двете зависимости са еднакво пагубни, докато целта ни би трябвало да бъде, видите ли, да се освободим от всяка външнополитическа зависимост и да заживеем свой собствен, патриотичен и суверенен национален живот. Подобни доводи (аргументи не бих ги нарекъл)

наливат вода в мелницата на русофилската експанзия,

която тресе страната ни. Политическите реалии говорят друг език. Едно е да си зависим от една колективистична, агресивна и деспотична империя – съвсем друго е да си зависим от най-цивилизованите, от най-проспериращите, от най-процъфтяващите материално и духовно технократични държави. Работата е там, че всяка страна може да изнася зад граница само онова, което самата тя притежава, при което става дума както за стоки, така и ценности. Така в смисъла на нашия коментар деспотична Русия може да изнесе само деспотизъм и примитивизъм – друго за изнасяне тя няма. Само деспотизъм и примитивизъм можем съответно и ние да внесем от Русия. Демократичните държави пък могат да изнесат само демокрация и просперитет – с деспотизъм и крепостничество те не разполагат. Само демокрация и просперитет можем съответно и ние да внесем от Европа и Америка. А надеждата, че в системата на този все по-ускорено интернационализиращ се свят България може да оцелее икономически и културно като самотен, изолиран и идиличен национален остров, е стопроцентова илюзия. Илюзия, която разни патриотарски групировки и изпечени демагози подхранват мандат след мандат най-безскрупулно, за да могат най-безскрупулно да я експлоатират. На фона на нарастващата заплаха от руския империализъм всяко разединяване на България от цивилизования свят, всеки опит за отцепване от евроатлантическата общност ще завърши неминуемо с национална катастрофа.

Ето така, по този недвусмислен начин стоят нещата на родното и на международното поприще. И ако днес откажем да ги видим с необходимата яснота, утре не само държавният ни глава – и държавниците, и държавите ни ще бъдат отново избирани в Кремъл.