Петър Бояджиев, Франция

През последните седмици кинорежисьорът Евгений Михайлов показа архивни кадри от първите дни на демокрацията в новото си предаване „Минало (не)свършено“, по телевизия BIT. Асимилирах тези ленти и запечатаните на тях образи и събития от висотата на изминалите 26 години. Опитвам се да ги подредя и съвместя с последните събития в България, с лица от миналото, които отново никнат като гъби.

Бившият съветник по етническите въпроси на президента Желев – Михаил Иванов сега разпалено обяснява как полагали основите на демокрацията с доста съмнителната номенклатурна организация Комитет за национално единство. Събирали в кутия за обувки от членовете средствата за издръжката на формацията. В същия наивен, но претенциозен тон пред камерите говори и Антонина Желязкова, член на същата контролирана организация. Обяснява на днешните българи какъв велик политик бил Доган. Тези орисници на българското задкулисие обаче не дават отговор на един много важен въпрос, премълчаван тенденциозно 26 години: Защо някои политически затворници – турци и мюсюлмани - са освободени на 22 декември 1989 година, сред които и Меди Доганов, а други са престояли в килиите чак до юли и август 1990 г.? 26 години обществото е в плен на митове и престъпни манипулации създадени от ДС и БКП и подхранвани четвърт век от техните удобни пропагандатори.

В кадрите на Евгений Михайлов са запечатани за историята моменти от изключителнo значение за началото на 

имплантирането на Ахмед Доган за лидер 

на мюсюлманската общност в България. До сега не е правен прочит на това, което се е случвало зад кадър - кои са били играчите зад кулисите ? Какви са преследваните цели ? Кой какви роли изпълнява в целият театрален спектакъл, който продължава в България и днес?

Вместо ясни отговори, които обществото иска да получи днес, по контролираните медии нагло ни се натрапват едни спорни персони, на които дори и режимът на Тодор Живков е отреждал единствено ролята да поставят под дюшеците микрофони. Да ходят да подслушват под прозорците по селата и да пишат доносчета - кой кога се скарал със жена си или кой с кого се гушкал. Гледам и не вярвам на очите си - тези невзрачни чираци на комунистическата номенклатура, която винаги ги е държала в килера, днес са станали професори, учени, идеолози. Били визионери, стратези и какво ли още не. Щом Тодор Живков банкрутира България, какво може да очаквате от неговите микрофонаджии. Тези невзрачни същества се гаврят с паметта на Стефан Стамболов, на Левски и с кой ли не, само и само да могат да продължат да преживяват обслужвайки затъналата в най-ужасна катастрофа Русия и нейната агентура в България.

Но в центъра на канонадата от тези нови „герои“ е зловещият образ на Доган. Какъв подлец трябва да си, за да участваш в продължаването и премълчаването на затворническото страдание на хора, които са ти се доверили и които са имали наивността да ти повярват, че водите обща борба за демокрация. Тук вече дори не говорим за политика, а за нищожество, което е продало душата си на дяволът и е оставило в дрехите си само една

имитация на човек

Веднага след 10-то ноемврийския партиен преврат в София през 1989 г., в България направи посещение председателят на Международната федерация за правата на човека със седалища в Париж, г-н Даниел Жакоби (вижте в галерия негова кореспонденция с мен, която е показателна за контакта ни, б.а.). Подготвяхме го няколко месеца по-рано. Г-н Жакоби получи възможност да се срещне с много български граждани. Участва в срещи с неформални организации в кино „Петър Берон“ в София, разговаря и с Петър Младенов, който беше сменил Тодор Живков на първия пост в партията. Основният въпрос който Жакоби постави на България беше за бързото освобождаване на политическите затворници. Бяхме го снабдили и със списък с имената на някои от тях. Г-н Жакоби беше изключително добре поставен тогава пред президента на Република Франция Франсоа Митеран, който само няколко месеца по-рано беше посетил София, за да закуси с поднесени му от режима съмнителни дисиденти. Освен това Френската Република беше важен фактор в политическите процеси, които протичаха в Европа. Българските комунисти знаеха, че нямат никакво поле за маневриране. Тогава Петър Младенов пое ангажимент и обеща, че в най-кратки срокове ще бъдат освободени всички политически затворници. Независимото дружество за защита правата на човека в България, ръководено тогава от покойния Илия Минев, беше легитимирано във Франция като член на Федерацията за правата на човека. Аз бях в Париж единственият реален представител на това дружество. Поддържах ежедневни контакти с хората на Илия Минев и „Подкрепа“. Месец след посещението на г-н Жакоби в София получих информация, че всички политически затворници в България са били освободени. Информирах веднага Жакоби за добрата новина.

Но едва сега осъзнаваме огромната лъжа - че в България е имало чак до месец август 1990 г. хора по затворите, и то

истинските борци за демокрация

Реално става ясно, че през декември 1989 г. режимът е пуснал удобните, зависимите, а опасните антикомунисти като хората от нелегалната група на Мохамед Узункъш ги е оставил зад решетките, за да могат ченгетата безпроблемно да организират новите демократични партии и организации в уж свободна България. И ако това поведение за един авторитарен античовешки режим е разбираемо, то зловещо звучи, че тази истина е премълчана от хора като Доган, който е бил наясно с проблема, но именно тогава се легитимира като лидер на турците и мюсюлманите.

Много хора – днешни и стари политици са участвали в тази лъжа. Тогава в началото на политическите процеси в България не представляваше никакъв проблем, чрез политически натиск от Франция и други световни центрове на демокрацията да бъде принудено българското комунистическо правителство да изпълни изискванията и да бъдат освободени всички политически затворници. За съжаление искане за такъв натиск не се беше осъществил точно поради това, че бяхме подведени от ченгета, които са работели по друг сценарий.

За съществуването на Меди Доганов научих едва през есента на 1989 година. от два източника. Първият - моят приятел Ибрахим Рунтов, син на приятеля, с който лежахме в Старозагорския затвор Рамадан Рунтов. Бяха изгонени с цялото си семейство след 20 май 1989 г. в Югославия и след това прехвърлени в Турция. Тъй като за тази втора вълна политзатворници след 1984-85 г. не разполагахме с достатъчно информация, помолих Ибрахим да се опита да събира такава измежду изгонените от България. Имаше не малко, които бяха преминали през затворите след 1984-85 г., освободени и по-късно екстрадирани от България.

Тези информации бяха важни, за да снабдим Даниел Жакоби със списъци, които да представи на българското правителство при посещението си. Сред тези имена беше и на Меди Доган, с много добри препоръки, и с няколко думи за неговото интелектуално ниво.

За втори път чух името на Доган по време на събранието, организирано от Дружеството в кино „Петър Берон“ в София.

Там взе думата непозната дама - Таня Желязкова (жената, с която Доган е живял преди затвора, и от която има син, б.р.). Тя направи кратка характеристика на Меди Доганов, искайки от Жакоби и Дружеството подкрепа за неговото освобождаване. Във всеки случай веднага след събранието Жакуби ме попита по телефона какво знам за този мъж. Проверих и се оказа, че лицето е в списъците със затворници. Предадох веднага информацията на Жакоби, а той се застъпи за него пред българските власти. Така реално за първи път се сблъсках с името на Меди Доганов.

Излагам подробно тези факти, защото много скоро Меди Доганов ни изненада неприятно във Франция.

Един прекрасен февруарски ден на 1990 г, Даниел Жакуби ми телефонира, обърна се към мен с думите: „Петре, има нещо, което не разбирам, ще трябва да ми обясниш някои страни от българските работи“. В тона му имаше и малко ирония.

„Ти си спомняш онова момче, философът мюсюлманин, за когото се интервенирахме от името на Федерацията и Дружеството и поискахме неговото освобождаване. Та той беше днес при мен. Помислих, че е дошъл да благодари, но се оказа съвсем друго - иска да регистрира като член на Федерацията, на мястото на Дружеството за правата на човека някаква друга, нова негова организация. Аз не пожелах да влизам в детайли, но го попитах има ли контакт с теб, тъй като по принцип ти се занимаваш при нас с българските въпроси. Почувствах го малко смутен при отговора. Каза че знае много неща за тебе, но нямате връзка. Реших да отложа разговора за утре. Предложих да дойде около 10 часа сутринта, за да разгледаме по-подробно проблема. Ще те моля да дойдеш и ти към 10 сутринта, за да изясним този въпрос“.

Ангажирах се да отида на неочакваната среща. Оказа се, че вече свободният Доган, в първите дни на демокрацията е тръгнал за Париж. Намерихме номера на стаята в хотела, в който беше отседнал чрез секретариата на Федерацията, беше оставил координатите си за връзка. Веднага след разговора, позвъних и поисках контакт със стаята на Меди. От другата страна някой вдигна слушалката и отговори :

„Слушам“

Не бях свикнал на този начин на общуване, нещо ме смути в този отговор, но все пак продължих, представих се кой съм. Имах чувството, че Ахмед се смути, смотолеви нещо, каза колко много бил слушал за мен от Янко Янков, Димитър Томов и т.н. Изказа благодарности и подобни любезности. Но нищо не спомена за разговора си с Жакоби. Отговорих му: „За благодарностите добре, но току що ми се обади Жакоби, малко учуден, че си поставил въпроса за регистрирането на някаква нова организация в Международната Федерация за правата на човека. Поиска утре и аз да присъствам в 10 часа на вашата среща, за да изясним въпроса“. Почувствах Меди още по-притеснен, макар да отговори: „Разбира се, добре и т.н.“ Трябваше да се чуем отново след няколко часа, но когато го потърсих, от рецепцията ми казаха, че клиентът им бил принуден по спешност да напусне хотела преждевременно. Говорих отново с Жакоби и му обясних, че за този момент и за мен има много неясноти, които тепърва ще изяснявам.

От този момент нататък Ахмед изчезна и не се появи повече при Жакоби. Припомних си за това му посещение във Франция малко по-късно, когато преди заминаването си за Мадрид за среща със Симеон излъга пред телевизионните камери, че за пръв път в живота си напуска пределите на България.

Спирам се по-подробно на този важен момент. Доган посещава в Париж човека, който държи ключа за освобождението на намиращите се още в българските затвори хора, някои от които го смятат за техен приятел и едва ли не надежда за спасението им. Но целта на новоизгряващия политик съвсем не е тяхната свобода. Просто е изпълнявал поредната поръчка на службите – да включи неговата организация ДПС към международната и така да я легитимира пред света. Но в същото време допусна огромен гаф, който няма да му бъде простен – престъпно премълчава пред Жакоби факта, че в комунистическите затвори в България продължават да гният политзатворници. Така Доган за пореден път предаде хората, но и подло излъга световните правозащитници. Такава мерзост не се прощава.

Признавам, че за съжаление ние не знаехме за другия скрит живот на Доган – службата му към Държавна сигурност. Не знаехме каква е била намесата и на съветските съветници към ПГУ, които всъщност го контролираха. Нищо не знаехме, бяхме просто доверчиви наивници и мечтатели.

Днес, когато гледаме архивните кадри от онези първи дни на демокрацията откривам до Доган доста съмнителни лица – физика Михаил Иванов и историка Антонина Желязкова, създатели на много спорния Комитет за национално помирение. Този комитет в първите дни след падането на Живков се опитва в смесените райони да създава някаква спойка между българи и турци, а в действителност е също продукт на Луканов и ДС. С този комитет в първите дни на демокрацията обикаля и младият философ Меди Доганов из страната, а край тях е пълно само с ченгета, които днес са обявени и разкрити от Комисията по досиетата.

Нека спрем с наивността, вече имаме кураж да погледнем зад декорите и да видим как умело представителите на Москва са работели по едно от най-важните им стратегически досиета за България - овладяването и поставянето под техен контрол на цяла една верска и етническа общност. Съветските труженици на КГБ много добре отчитат една специфичност на мюсюлманските общности – респект и подчинение на тартора. За тях грижата е била да наложат техният човек за шеф, и успяха. За това не случайно наскоро отново Държавна сигурност връчи на Доган наградата за лидерство.

Б. Р. Вижте тук архивните кадри от началото на прехода, съхранени от Евгений Михайлов:

http://www.bitelevision.com/minalo-ne-svarsheno-za...

http://www.bitelevision.com/minalo-ne-svarsheno-za...