Алекс Алексиев, americanthinker.com/articles

Прeз последните две седмици няколко събития в Турция взети заедно говорят, че тази важна държава е тръгнала безконтролно към пропастта и нито Анкара, нито Вашингтон и неговите европейски съюзници имат и най-малка представа какво трябва да се направи. Започна се преди няколко дни с турска артилерийска стрелба срещу кюрдски военни съединения (YPG),които окупираха бивша джихадистка територия на север от Алепо. А кюрдите са едва ли не най-важният американски съюзник във войната срещу Ислямска държава (ИД). Това беше последвано от преминаването, с разрешението на Турция, на хиляди джихадисти заедно с оръжието си от Сирия на турска територия, и влизането им отново в Сирия през друг граничен пункт необезпокоявани от никого. Като че ли, за да покаже ясно на чия страна е Анкара, турска информационна агенция публикува снимки на камиони, натоварени с турски муниции, преназначени за същите тези хора. Тук е редно да припомним, че заради публикуването на подобни снимки на доставки за джихадистите от Турската Разузнавателна Агенция (МИТ) през януари 2014 г., двама известни турски журналисти бяха обвинени в „държавна измяна и шпионаж“ и вероятно ги грози доживотен затвор. Още едно доказателство, че турците си сътрудничат с терористите от ИД са оповестените наскоро в публичното пространство записи на телефони разговори между турски военни и командири от ИД.

Проблемът, пред който Турция и нейното ислямистко ръководство са изправени сега, не е нов, но вече е много труден за да бъде отречен. Истината е, че след идването на власт на Ердоган, Турция никога не се е интересувала да се бори с ИД, Ал-Нусра и други терористи сунити. Напротив, тя винаги ги е подпомагала по всякакъв възможен начин през последните три години. Вашингтон при президента Обама предпочиташе да не вижда тези неща, но последните събития правят това невъзможно. Той или ще победи ИД и намали растящото влияние на Русия в съюз с сирийските кюрди, или ще продължи да толерира субверсивната 

ислямистка игра на Ердоган 

и ще загуби и последните остатъци на доверие, което САЩ имат в региона. Когато водачът на парламентарната опозиция в Анкара, Кемал Киличдаролу заявява, че лидерите на управляващата партия АКП трябва да бъдат съдени за „подпомагане на терористични организации“, и е крайно време за Вашингтон да преразгледа провалената си политика.

Има още една важна причина за Запада да застане твърдо срещу ислямистката диктатура в Турция. След като претърпя тежко електорално поражение от кюрдската Партия на мира и демокрацията /HDP/ миналият юни, Ердоган избра да насрочи нови избори, които експерти в и извън Турция смятаха за фалшифицирани, и предприе масови репресии срещу кюрдите. В няколко кюрдски града в югоизточна Турция, репресиите срещу младежкото крило на ПКК и обявеното де факто военно положение бяха толкова кървави, че е по реалистично да се говори за гражданска война. В града Джизре (Cisre) след два месеца военно положение и тежки сражения, Турският генерален щаб обяви на 12 февруари, че градът е очистен от терористи, въпреки че не вдигна полицейския час. Ето какви информация дадоха военните за убити терористи и конфискувано оръжие: „600 терористи убити, два автомата, 27 АК-47 и две РПеГе, плюс амуниция.“ С други думи, с изключение на 31 души, всички други убити ‚терористи‘ са били невъоръжени. При това положение не е чудно, че Селахатин Демирташ, съпредседател на Партията на мира и демокрацията, обвини правителството в „масови убийства.“ Той беше подкрепен от докладчика в Европейския парламент за Турция, Кати Пири, която на 22 февруари от Диарбекир оприличи действията на турската армия като „гражданска война“ и обвини военните че „стрелят срещу цивилни граждани.“

Безспорно е това, че ПКК беше терористична организация, но времената и обстоятелствата се промениха и за управляващата партия АКП да рискува тотална гражданска война с кюрдите в момента е самоубийствено. Първо, мирният процес с кюрдите, който вървеше добре докато Ердоган го отмени през юни, показа, че кюрдите

ще се задоволят с автономия в рамките на Турция

Второ, предишната война с кюрдите през 80-те и 90-те години на миналия век, която струваше 40 000 жертви, се водеше предимно в слабо населени райони, които бяха контролирани чрез изселвания. Днес това е невъзможно, тъй като кюрдите са голям процент от населението във всички големи градове извън югоизтока, където те доминират. Освен това, HDP се ползва с големи симпатии сред други части от населението поради светските си позиции и съпротива срещу агресивния и нетолерантен ислямистки догматизъм на управляващата партия АКП. Най-накрая, кюрдите в момента имат два милиона съграждани от другата страна на границата със Сирия, които са добре въоръжени и се радват на значителна автономия. Ако Ердоган продължава да настоява за брутално репресиране на кюрдите, Турция е на път да предизвика политически хаос и изпадне в икономически колапс. Както Абдула Гюл, бивш президент и съосновател на управляващата партия АКП, отбеляза „Турция преживява едни от най-тежките дни в историята си.“

Има още една важна причина за Съединените Щати и техните съюзници да са конфронтират с ислямисткто правителство на Турция. От идването на власт на АКП, почти без да се забележи на Запад, Турция се превърна в главен износител на радикален сунитски екстремизъм. Главният инструмент на Ердоган в тази насока е турската „Дирекция по вероизповедания“, по-известна като Дианет (Diyanet), чийто бюджет се увеличи седем пъти от 2003 г. насам и вече има 150 000 религиозни функционери на заплата. Дианетът пропагандира радикалния сунитски екстремизъм в почти всички европейски държави и доминира в мюсюлманската религия в Германия, Австрия, Белгия и на Балканите, включително и у нас. В много от тези страни работи в тясно сътрудничество с радикални ислямистки организации като „Мюсюлманското братство“, Хамас и Мили Гьорюш. Също така той е започнал една програма за финансиране и строеж на мега-джамии, които струват стотици милиони долари, често в места, където има незначителен брой мюсюлмани, като Букурещ, Будапеща и Ланам (Lanham) Мариленд.

За нещастие, не е много вероятно Барак Обама да направи нещо по този въпрос през последната година на управлението си, тъй като той беше този който през 2009 г. пръв 

рекламира Ердоган като модел на демократичен Ислям, 

заслужаващ подражание. Нито е вероятно да се чуе нещо по темата от предполагаемата кандидатка за президент на демократите - Хилари Клинтън, която правеше абсолютно същото като държавен секретар. Доста по куриозно е това, че досега не сме чули един републикански кандидат да спомене субверсивната роля на Турция в кървавия конфликт в Близкия Изток. Особено защото един от първите въпроси, на който следващият президент на САЩ ще трябва да отговори е: „Кой загуби Турция“?