Борян Ангелов

Мине се не мине някакво време в нашата страна и ....ето ти ги поредните избори. Нищо лошо. Някои хора изкарат малко пари покрай тези избори, други изкарат повече. Въпросът не е нито за изборите, нито за изборния туризъм, нито пък за парите харчени по време на избори. Имам предвид „държавните” пари, разбира се, тези събрани от нашите данъци. Но това е друга тема.

Темата, която искам да повдигна, е за това как тези избори, а и не само те разбира се, влияят на едно много важно нещо. Историческата ни памет! Или по-скоро липсата на такава. Тази година - 2015, на 14 октомври се навършват 100 години от включването на България в Първата световна война. Едно събитие, което в голяма степен, е променило света, в който живеем. Събитие, което за нашата страна е особено трагично, най-вече с оглед на крайния резултат. Ньойския мирен договор и последвалата втора национална катастрофа! За младото поколение всички тези събития като че ли са извън дневния им ред. Дали, обаче, това се отнася само за тях или е валидно и за една доста голяма част от обществото ни? Това е въпросът.

Миналата година, на 9 октомври 2014, бе 80 годишнина от атентата в Марсилия. Наречен е навремето от пресата в Европа „Атентата на века". Както е „нормално" в нашата държава събитието не бе отбелязано подобаващо дори от ВМРО. Причината бе може би „усилените" преговори на „патриотите" по повод съставяне на кабинета „Борисов-2". Или пък, понеже сме в новия XXI век, се чака „новияj атентат на века".

Тази година, на 14 октомври 2015, би трябвало да се започнат честванията по повод 100 години от включването на България в Първата световна война. Обаче, пак има някакви избори в България и явно поради тази причина 

отбелязването на юбилея ще е постно

Имам предвид научна конференция в сградата на Военната академия и една дузина, нека ги наречем, съпътстващи събития. С постановление № 77 от 2 април 2015 г. МС е отпуснал „колосалните" 185096 лева, от „нашите пари”, за отбелязване на вековния юбилей от войната. В сградата на НВИМ гордо е паркирал супер музейният експонат – трабантът на г-н Паси! В същата сграда, тази на НВИМ се съхраняват и пленените от българската армия чужди бойни знамена. Не са изложени в залите на музея. В старата сграда на музея имаше цяла зала с тези знамена. Сега просто се „съхраняват” някъде в хранилищата и чакат може би двестагодишния юбилей от войната. Защо ли?

Ето ви го „Атентата на новия век”! Когато трябва да отдадем почит на нашите деди, участвали в тази война, ние срамежливо се спотайваме в изборно-работното си ежедневие. Когато трябва да поднасяме венци на войнишките паметници, се оглеждаме в инфраструктурата около тях и се питаме дали няма да си изцапаме обувките и дрехите. Забравяйки, че по време на тази война те, предците ни, са изстрадали неимоверно много, воювали са в лишения и несгоди! Когато трябва да сме горди от тяхното минало, белязано с достойнство и чест, победи и уважение дори от страна на противника, ние сме по-скоро в позицията да ги обвиняваме за днешното ни състояние. Обвиняваме ги за загубата на войната, за Ньойския договор, който оряза българските земи, обърка хиляди и хиляди животи, белязани от бежанската вълна и в крайна сметка предопредели бъдещето на България.

По-страшна от втората национална катастрофа 

е тази, която преживяваме сега – Третата! Тази на загубата на историческата ни памет! Два са начините за манипулация на общественото мнение. Първият е приписван, обикновено, на Гьобелс – „Една лъжа, повторена сто пъти, ставаистина”. Другият, още по-сигурен начин, е мълчанието. Ако за нещо не се говори, то рано или късно ще се забрави! Това, за съжаление, е водещото в родното ни общество. Към това следва да се прибави и нещо много важно и специфично за нашето историческо себепознание. Да правим оценки и анализи след като знаем крайния резултат! Или още по-лошо? Да обясняваме историята от днешна гледна точка! С подобни наслоения е и представата ни за тази война. Ние не се и опитваме да се поставим на мястото на нашите предци. Знаейки крайния резултат от войната започваме да ги съдим за това, че видиш ли пак сме от губещата страна. Започваме да правим свободни съчинения на тема „ако”. И почти никой не се опитва да разбере тези хора отпреди един век. Защото, историята поне за мен, е преди всичко да се опитаме да разберем не толкова какво, а защо и как се е случило?

Значението на България?

Огромно, както се оказва. Тогава, не сега. Тогава е българското лято. Термин, с който се описват усилията на двата лагера да привлекат не само България, а най-вече българската армия. Не само в стратегическо отношение, както се опитва да ни обясни проф. Иван Илчев в две свои статии от миналата година. България и българската армия са този фактор, който прави така, че войната продължава толкова много време. От датата на излизане на Българияот войната, 29 септември 1918 г до нейния край минават 44 дни. На 11 ноември 1918 г. приключват военните действия. За силата и важността на българската армия е редно да споменем и най-важното. В хода на войната се осъществява мобилизация на близо милион и половина българи, численият състав на армията ни към 15.IX.1918 г. е 877,392 души, от които 697,157 са редовна армия, а остатъкът са опълченски и попълващи части. Тази цифра - 877,392, представлява 20% от населението на България. Данните са взети от книгата на полковник Стефан Нойков „Защо не победихме?”. Този военен рекрут /брой на армия спрямо численост на население/ е може би най-големият до момента в модерната военна история. Приема се, че населението на България е около 4,500,000 по време на войните. Нашите войски за съвсем кратко време се справят със сръбската армия-нещо, което австро-унгарската армия не може да направи повече от година. Войската ни е спряна от германското командване на границата с Гърция. През следващата 1916 г. българската армия показва, че за нея няма проблем да настъпва и извън пределите на българските земи. Военните действия в Добруджа показват, че българският войник не се притеснява да воюва дори срещу „освободителката Русия”. Достигането на български части до границата с Русия, многобройните битки срещу руските войски не само в Добруджа, но и в Румъния, само доказват за пореден път силата на българското оръжие. По това време /военните действия срещу Русия/ се създава и българският подводен флот. България е една от малкото страни имащи подводница през войната. Победите на българската армия са увенчани и с един общ съвместен парад на победителите в Букурещ. Между другото трябва да се отбележи, че в хода на Първата световна война само две столици са превзети – Белград и Букурещ. И за двете съществен принос имат българските войски.

Представата ни за войната?

Не за специалистите, а за обществото ни като цяло. Малко или много не се е изменила отпреди четвърт век, когато войната се свързваше, или по-точно трябваше да свързва, с „шовинизма на българската буржоазия”, „войнишкото въстание”, „Радомирската република” и естествено най-важното–ВОСР/„великата октомврийска социалистическа революция”/.Недопустимо е един век по-късно в учебниците по история да липсва или да има съвсем малко информация за Дойранската епопея на 9-та плевенска дивизия и генерал Владимир Вазов. Техните действия, които спират настъплението на англичани и гърци са от решаващо значение за договарянето при подписване на Солунското примирие в страната ни да влязат войски само на страни от голямата Антанта, без такива на нашите балкански съседи. Липсва адекватна информация за генерал Иван Колев - командир на конната дивизия. За генералите Стефан Тошев, Владимир Кутинчев, Георги Тодоров, Нерезов, и много други. За главнокомандващия на българската армия генерал Никола Жеков да не говорим.Превземането на Тутракан, освобождаването на Добрич, Кубадинската операция, завоят на Черна, Каймакчалан и други места, където българските войници воюват са почти напълно непознати на днешното българско общество. По непонятни, или може би всъщност напълно понятни, причини не се говори за морската война с Русия, за бомбардирането на Варна и Балчик от руския флот. Друго много важно! Как е била възприемана и отразена войната? Тогава и след войната, не сега. Самият факт, че в тази война взимат участие и загиват български поети и писатели, учени е показателен. Това не е войната на Швейк, описана от Хашек. Българските войници и офицери участват в тази война не заради имперски амбиции или цели. Те воюват за освобождението на българите зад граница. За това, което нашите балкански „съюзници” с любезното съдействие на „покровителите ни” взеха от нас. Затова и Йордан Йовков пише своите военни разкази, забранени с години, в голяма степен непознати и днес. Иван Вазов пише своите стихове посветени на войната, също удобно забравени, а Дора Габе ужасено описва разрушения от руската флота Балчик. Затова и Димчо Дебелянов е доброволец в тази война и загива в нея. Затова и големият български историк Петър Мутафчиев е един от „Първа шопска дивизия”, ранен по време на Тутраканската операция. Затова и я има книгата на поручик Георги Георгиев „Един от първа дивизия”. И още много, много примери за това, че тази война е била общо, национално дело. Най-големият и за съжаление последен и неуспешен опит да се постигне националния идеал. Техният национален идеал! Не нашият.

Нашият идеал?

Дали имаме въобще идеали? Един известен политик ни обяснява с най-сериозно изражение как нашият национален идеал е влизането ни в шенгенската зона. Други ни обясняват как това е съдебната реформа. Трети говорят за промени в Конституцията. Четвърти ни казват да не купуваме контрабанда, защото е вредно за....тях! Пети ни говорят за етническия мир и колко е добре това за....тях! Шести са на дневния ред на национални идеали за да защитят социално слабите и пенсионерите. Чакайте малко! Грешка! Това са партийните ИМ ИНТЕРЕСИ! Националният ни идеал е май да се изнасяме от тази държава? Дали можем за момент дори да се поставим на мястото на тези наши предци отпреди сто години? Да излезем от тесногръдието на прослойката си, от ограничението на местоживеенето си, да загърбим партийните си пристрастия и образователния си ценз в името на нещо? Нещо общо, голямо и общобългарско! Като тази война например?

Нека поне за това да сме на едно мнение! Тези хора заслужават нашето уважение и почит. Нека не само сега, по повод на тази годишнина, се смирим малко и се вгледаме в тези преди нас! Те са тези, които са направили така, че да ни има и нас и България!

В галерия: Царският манифест, с който е обявена войната, архивни снимки от участието на българската армия