Христо Марков

Нашенската журналистика има странен дефект – ако се появи нелицеприятно съобщение, отнасящо се до нея и работещите на полето на свободното изразяване, то се споменава мимоходом, между другото, някак си срамежливо и всичко си остава в блажената Аркадия на журналистическото доволство. В новата класация на „Репортери без граници” Република България е класирана на 113 място по свобода на словото от наблюдавани 180 страни – ние сме окупирали здраво последното място от страните на ЕС, паднали сме със седем места от миналата година, от 8 години сме само надолу, така например през 2009 год. сме били на 68 място, а сега сме след /забележете!/ Замбия, Нигерия, Парагвай, Габон, Бутан, дори Уганда е с цели 11 места преди България. Просто зашеметително! Румъния е на 49 място, а Сърбия е на 59-то.

В класацията е отбелязано, че съвсем вината не е само в лицето Пеевски, който притежава шест вестника, а са отбелязани един куп глупости, които сътворяват нашенските журналисти и политици. Заковали са Комисията за финансов надзор, която работила като „медийно ченге”, като налагала глоби, заповядвала на журналистите да разкриват източниците си, спирала ги да осветляват проблемите на банките и банковата система. Отбелязано е, че практически в регионалните медии липсва каквато и да е конкуренция и са дали пример с втория град в страната Пловдив, където от години функционира един-единствен вестник и медийната среда е лишена от всякаква конкуренция. В България, според организацията, липсва разследваща журналистика и сериозни, задълбочени анализи, които

не се съобразяват със силните на деня

Зачетох се внимателно в доклада на „Репортери без граница” и не може да не се подпише човек под всеки ред написан в Париж/където е седалището на неправителствената организация/. Ето ви малка част от този текст: „В България средата се доминира от корупция и сблъсъци между медии, политици и олигарси… В България има срастване на всички нива между управляващи и медии, критичност практически липсва… В страната се забелязва чувствително влияние на бившите тоталитарни служби, които контролират огромна част от медийната среда.” И така нататък, и така нататък… Отново сме представени блестящо, но реакция, мога да се обзаложа, няма да има, защото след Дудука Бареков във всяка медия може да се случи всичко – дори да станеш евродепутат и приказно богат на гърба на някой пореден олигарх. Просто тук, по тези земи са създадени един куп напълно излишни контролни органи, които да играят ролята на „регулатори”, а практически са хранилки за незнайно какви „експерти”. Така например СЕМ е създаден да внесе някаква регулация в електронните медии, но от години е местенце за луксозно преживяване на странни персони. Скоро научих, че лицето Ана Хаджиева е още в състава на СЕМ. Това престаряло девойче го домъкнаха от Асеновград хората на Йордан Бакалов/Металурга/ по времето на Царя и го инсталираха във висшия надзорен орган на електронните медии, въпреки че в региона бе по-известна с разнообразните се умения в предиханието. И от царските селения та досега е все надзорник на електронните медии. Почти същи Гого Лозанов. Търсенето на удобните хора в медиите е основно занимание на родните политици и така ще си продължава, ако ще да стигнем и до последното място в класациите за свобода на словото.

От години не си купувам хартиени вестници и се чувствам чудесно, а телевизия гледам изключително рядко и съвсем не ми липсва, защото мога с огромна точност да предвидя какво ще ни предложат – някой неграмотен циганин пребил поредния старец в забутано село и му откраднал 5 лв.; бежанска заплаха; кокаинова история с някоя естрадна дива като Бергендорф; измиращи от епидемия говеда и овце; а след това ще „коментират и обобщят” дежурните по телевизии: Райчев, Стойчев, Безлов, Радева, Александров, Кънев или някой друг за цвят – например Расате. Съдържателен, критичен и обективен анализ практически липсва, защото може да стане неприятно за поредния властови или финансов „фактор”. Скоро една от големите телевизии свали от екрана си … карикатури, после ги върна след като я опростиха публично и благородно.

Още по-тъжно е, когато се погледнем в огледалото на свободата на словото. Там страните са класирани съобразно специален индекс, колкото е по-малък, толкова свободата на медиите е по-голяма. Страните начело на класацията имат следния индекс Финландия – 8.59, Холандия – 8.76, Норвегия – 8.83, Дания – 8.92, Швейцария – 9.04, Швеция – 9.11 и така нататък, а индексът на България е 88.69, което ни отпраща в дълбокия ариегард.

Типът журналистика, която се практикува в страната има доста наименования – 

бонбонена, розова, лигава, удобна…

Най-общо това е журналистика, която върви по тангентата на удобното „разпитване” на събеседника или писане по правилото – „така иска шефът”. Скоро се забавлявах искрено на едно интервю с вечната Меглена Кунева-Пръмова в сутрешния блок на БТВ. Очевидно интервюто бе договорено съобразно пиарските нотребности на министъра на образованието и за целта водещият Хекимян си бе облякъл дори розова риза. И като потече един водопад от удобни въпроси и предварително наизустени отговори, че просто зрителите останаха без дъх от успехите на пръмовата снаха. Вече се бе разбрало, че нейният заместник бе подал оставка заради несъгласие с методите и на работа, но за това нито дума, нито въпрос. Течеше една потресаваща, мазохистична и мъчителна пиеса, която трябваше да ни внуши колко е коалиционно усърдна Пръмова, какъв пенкилер имаме в правителството, който е в състояние да заеме всякакъв пост. И подобни интервюта в националните медии са с редовността на изгряващото слънце! Най-голямата смелост на родната журналистика е да се намери някое въпросче с клюкарски акцент и нищо повече, но в техните очи и това изглежда като връх на смелостта.

Реалността на КОЙ отдавна изчезна от журналистическия интерес – сега се предпочита СВОЙ. По този начин се осигуряват пари за телевизията или вестника и не оставя нищо, което да изостри вниманието на зрителя или читателя, да направи журналиста наистина търсач на истината, а тя винаги е неудобна. В България е забравен примера на Чърчил, който е плащал на изданията да го критикуват, защото по този начин е могъл да коригира политиката си.

Лигавата или бонбонената журналистика е в разцвет из провинцията, където често единственият източник за приходи при медиите е кметът или общинския съвет. Подхвърлят се пари например за публикуване на обяви за конкурси или обществени поръчки или както в Пловдив директно се плаща, за да се представя усилната работа на общинските дейци и да не се влиза в излишни подробности/така например в града беше бутнат паметник на културата с национално значение, но медиите го забравиха, въпреки пълното общинско безобразие/. А най-уродливата практика е когато пиарите на кмета или други общински дейци пишат „съобщение за медиите” и то излиза в непроменен вид в местния вестник или в местната телевизия, ако я има. Пито – платено, следват малко парички към правилното издание, но пък журналистика тук няма, но се поддържа някаква

илюзия, че в страната има свободна журналистика

Разбира се, никой няма да се трогне, че сме наредени след Уганда и Бутан, то вече и отмина времето на съобщението, но пък и не бива да си задаваме вечния въпрос защо сме все на опашката, защо живеем зле – без достойнство и без съпротивителни сили. У нас – просто е така!