Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Много неприятна тенденция забелязвам, граждани – ако даден разумен човек случайно остави този и без това лудичък свят дори за малко на самотек, без да му държи юздите изкъсо, той съвсем откача. 
И веднага давам животрептущ пример със себе си. Има-няма месец, откак се отдадох на заслужен телесен ремонт, съчетан с лека душевна отмора, а като се връщам, що да видя – идиотщината вече не само е с глобален обхват, но и толкова дълбока, че заплашва да задуши света в калните си обятия като някакъв модерен Помпей.
Китайската комунистическа партия горещо препоръчва на членовете си всяка година да празнуват официално, тържествено и, най-важното – искрено, политическия си рожден ден, тоест, светлата дата, когато са станали партийни членове. 
Според „Централната комисия за следене на дисциплината” на ККП, политическият рожден ден служи, за да припомня на човека неговата 

любов и преданост към партията

 Специално се отбелязва, че празникът не бива да е бюрократична формалност, а трябва да стане наистина популярен. 
Не се упоменават наказанията, които ще бъдат налагани, ако се празнува „формално”, но със сигурност такива има предвидени - иначе как в Поднебесната партийната воля ще се превърне в хилядолетна традиция?

Тъй като се знае обаче, че през последните 1 000 години китайците сами не са родили нищо ново, освен други китайци, запитах се откъде мъдреците от ККП са копнали и пригодили за свои цели тази тъпотия. И почти веднага се сетих – очевидно от тъпите холивудски филми, в които някакви малоумници току решават да повторят или дори потретят брачните си обети, дадени, да речем, преди 50 години. 
Същото е. Само дето в единия случай простотията си е частна политика, а в другия – държавна поръчка. 
По друг повод, но в същия контекст, Пикасо беше попитал: „Ако бях обущар, трябваше ли по обувките, които правя, да личат комунистическите ми убеждения?”
Ами трябваше, бе, другарю Пикасо, за къде си ти, ако Партията не ти даде акъл. Е, дава колкото има, тоест, съвсем скромно – но дава щедро, на всички, не само на бедните и онеправданите. 

Руското Министерство на отбраната пък уплаши гаргите, този път наистина. Онзи ден видях много гарги да се разбягват с писъци, щом прочетоха публикацията, цитирана от РБК, за фантастичните възможности на някои руски войници. 
Под не особено умното заглавие „Супер войниците на бъдещите войни”, една от най-големите руски медийни компании ни убеждава, че Русия си отглежда живи и съвсем конкретни типове, които владеят „военната парапсихология”. Пред тях Жан-Клод ван Дам и другите свръхчовеци от киното ряпа да ядат. 
Та тези наши момчета, твърди РБК, могат да четат мисли от разстояние, да виждат през стените и да влияят с умствените си способности пряко върху функционирането на военната техника. Разбирате ли – не можеш да застреляш подобен идиот, защото той само с единия си прост ум ще накара пистолета ти да засече. 
Сладури мамини – истинска сбъдната мечта за всеки истински диктатор, затънал до гуша в лайната на реалността. Нали сте забелязали – в началото на кариерата си диктаторите са изключително умни, толкова, че лесно завоюват не просто властта, а и всенародната обич. Но с времето стават все по-тъпи и тъпи, защото започват да си вярват. 
Плюс че започват да вярват на идиоти като руските генерали, които ги лъжат, че в най-скоро време ще им дадат най-новото и най-велико супер-оръжие на света, стига само да дотогава да получават достатъчно пари от бюджета, които да откраднат, за да си живеят щастливо. 

Дори децата знаят, че на времето

 Хитлер здраво пострада от този синдром

 Явно обаче Путин не се е поучил от съдбата на любимия си предшественик и сега пада в същия капан. 
То не бяха специални танкове, които се оказаха от шперплат, то не бяха ракети, дето не могат ни да се видят, ни да се чуят от противника, преди го ударят, то не бяха чутовни самолетоносачи, дето одимиха Ламанша, то не бяха космически чудеса. А сега и чистата магия вече е в употреба.
Това е последната фаза на всяка диктатура, граждани, радуйте ся! А на българските русофили ще напомня: Внимавайте, да не ви изненада рухването на любимия руски император, преди още да се е разплатил със слугите си! 

Какво да ви кажа обаче, граждани – ако в Русия и Китай някак си очаквам да се случват подобни несвързани с реалността чудеса, то ми е трудно да преглътна, когато те стават и в нашия свободен и демократичен свят. 
Направо ме заболя разумът от твърде неразумното изказване онзи ден на папа Франциск пред студенти в Милано. Той твърди, че „причината, поради която има толкова много войни по света е, че богатите в Европа и Америка продават оръжия, използвани за убийствата на деца и възрастни хора”. Според папата, ако страни като Сирия, Йемен и Афганистан нямаха оръжия, то те нямаше да бъдат във война. 
Сякаш нямаше да се бият с голи ръце. Или да използват камъни и дръвье, ако нямаха автомати. Да не говорим пък, че сабята-дамаскиня на Крали Марко, както показва името, е направена от специална стомана в Дамаск, Сирия, тоест, хората по онези места открай време сами си произвеждат качествено оръжие, за да се избиват. 

Но – не, Европа и Америка са виновни! 

Сякаш слушам тъпите кремълски опорни точки от мръсните усти на Дмитрий Песков и Мария Захарова, а не позицията на благословения ако не с много разум, то поне с много информация папа Франциск. Наследник при това на великия папа Йоан-Павел II, който ясно видя и очерта пред света основното зло - злото на комунизма. Плюс че допринесе съществено за неговото рухване. Явно обаче тази папа не е като онази папа!

Аналогичен пример и в наше село – нашият генерал-президент, Румен Радев, не е като френския генерал-президент Дьо Гол, както някои упорито се опитват да го изкарат напоследък. 
Това сравнение е изключително смешно и нелепо, въпреки че – да, има нещичко общо между тях. Например готовността и на двамата страната им веднага да напусне НАТО, защото там „се разпореждат” лошите американци, те „диктуват” и „използват” горките европейци за своите мръсни цели. Или предпочитанието Европа да сътрудничи с Русия, дори в нейния съветски вариант, но не с американци и англичани, нищо че те и в двете световни войни освобождават самата Франция и целия континент от твърде неприятна зависимост. Склонността към етатизъм на Дьо Гол и Румен Радев също е обща, тоест, желанието им държавата да се разглежда като част от решението на проблема, а не като част от самия проблем, както можем да чуем най-вече в англоезичния свят, особено от хора като Чърчил, Тачър или Рейгън.  

И други подобни глобални прилики можем да намерим между двамата генерал-президенти, френския и българския. Основната разлика между тях обаче е, че Дьо Гол е политик до мозъка на костите си и десетилетия наред прави последователни усили, за да реализира своите визии, независимо как ги оценява историята.  
Докато 

Румен Радев е муха-еднодневка в политиката,

 човек без собствени идеи, без собствено лице, заложник и изпълнител на чужда воля. 
Той не събра достатъчно сили дори да проведе един КСНС както трябва, камо ли да прави дългосрочна политика и да се бърка в някаква голяма игра. Вече трета година неговата пълна безпомощност е видима за цялото българско общество и никакви сравнения, никакви заклинания, никакви опити за митологизация, няма да помогнат при Румен Радев да се случи метаморфоза - липсата на себе си да се превърне в наличие на нещо, каквото и да било.