Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Обидно и болно ми е да пиша по темата. Преди всичко защото като български гражданин съм обременен с позицията, която Република България заема към дипломатическия скандал между Русия и държавите от демократичната общност. Колкото и да не ми се иска, колкото и резервиран да съм (а ден след ден ставам все по-резервиран) към така разединеното правителство на тройната коалиция в София, неговата политика петни и мен. Петни ме преди всичко с обстоятелството, че отказахме да се присъединим към най-цивилизованите държави в света, които бойкотират по дипломатически път терористичната дейност на Кремъл на британска земя. Детайли по последния атентат на КГБ в Лондон тук аз няма да разкривам – детайлите са достъпни за всеки. Тръгвайки от общоизвестните детайли, ще потърся само отговор на въпроса къде е и къде би трябвало да бъде 

мястото на нашата страна 

в този ожесточаващ се конфликт.
На думи ние сме застанали непоклатимо на страната на евроатлантическата общност и на Великобритания – на практика е точно обратното. Отказът ни да реагираме подобаващо на ситуацията и да отвърнем на терористичната агресия на Кремъл с отзоваване на руски дипломати от София превръща всички декларации на най-високо равнище, че, видите ли, ние подкрепяме западноевропейските и североамериканските си партньори, в празнословие, в думи без стойност. Защото на практика ние съвсем не се солидаризираме с Европейския съюз и НАТО – правим го само на теория. Което ще рече, че го правим лицемерно и неубедително. Позицията на държавите от евроатлантическата общност (позиция, към която все по-масово се присъединяват и държави извън общността) е солидарна и непоколебима. Нашата национална позиция е амбивалентна и двусмислена, белязана е от неяснота и един морално окаян, измъчен опит да се харесаме едновременно и на евроатлантическите си съюзници, и на престъпния режим на Путин. Този опит е обречен още в зародиш – да бъдеш приятел едновременно на две враждуващи сили, е не само съмнително от морална гледна точка, а и формалнологически несъстоятелно. Този опит няма да ни помогне да излезем с вдигнато чело от нелеката ситуация – той само ще ни превърне в неблагонадеждни съюзници, съюзници, които чрез външнополитическите си действия (разбирай: бездействия) сами подкопават позициите си сред световната общност на демократичните държави. А тъкмо те са нашите естествени спътници в националния ни път – не Русия.
Като българина, който съм, като германеца, който съм и като европееца, който също съм, аз се радвам, разбира се, на уверенията на Цветанов, че сме и продължаваме да бъдем предани съюзници на Великобритания. Познавам го като почтен човек и не се съмнявам в неговата искреност. Съмнявам се обаче в доблестта на едно коалиционно правителство, разединено и противопоставено в еднаква степен като вътрешно, така и външнополитически. Едно правителство, в което страхът от Русия и раболепието към Русия си делят мегдан, едно правителство, в чиято дейност резервите към Европа и САЩ се допълват хармонично от симпатиите към деспота Путин и неговото олигархично обкръжение. А онези от правителствените ни лидери, които не са агентура на Кремъл, инфантилно вярват, че чрез подобни пируети ще запазят 

и вълка сит, и агнето цяло

Трудно ми е да си представя, че ще стане така – националният ни исторически опит говори друг език. Винаги, когато сме се опитвали да кокетираме с Русия, винаги, когато сме тръгвали по пътя на компромисите, правейки едни или други отстъпки, вместо да спечелим нейното благоразположение, ние само сме изостряли нейните имперски апетити, насърчавали сме я в ненаситните ѝ аспирации спрямо нас. Така стана през Втората световна война, когато, въпреки че като съюзници на нацистка Германия не изпратихме нито един войник и не изстреляхме нито един патрон на Източния фронт, въпреки че разтурихме съюза си с Германия и дори ѝ обявихме война, 

Червената армия нахлу без всякакво правно основание в страната ни,

 смаза без остатък националната ни независимост и ни превърна за кажи-речи половин век във функция на Съветската империя – в държава без държавност и в нация без националност. Ако някой реши, че всичко това е минало невъзвратимо, че комунизмът в Русия отдавна си е отишъл, ще сгреши опасно. Болшевизмът само нагнети допълнително агресивността, която унаследи от руския монархизъм. Пък и руският комунизъм съвсем не си е отишъл – той бе само заменен от неокомунизма. Който под егидата на кагебиста Путин цъфти и процъфтява с най-пищните си цветове. Като историческа Русия, като болшевишка Русия, и днешна Русия разбира един-единствен език – езика, който говори и със собствения си народ, и с целия външен свят. Това не е езикът на изтънчената и нюансирана дипломатическа етикеция – това е езикът на силата, на ген. Колев езика. Време е да си припомним всичко това – иначе ще ни го припомни Русия. Така, както ни го е припомняла неведнъж през годините и вековете – по болезнен, по кървящ начин. За да не стане това отново, за да не продължи да става отново и отново, за да предотвратим нови заплахи за националната си сигурност, за да осуетим превръщането на новите национални заплахи в нови национални беди, след толкова ненаучени исторически уроци трябва най-после да осъзнаем, че нашето място е в редиците на евроатлантическата общност – недвусмислено и непоклатимо. Това осъзнаване е въпрос не на външнополитически симпатии и предпочитания – въпрос за оцеляването ни, въпрос за националното ни себесъхраняване, за битието и бъдещето ни като българи и европейци. Под суровата сянка на хегемониална Русия ние нямаме избор – имаме само път. Казано с езика на Стивън Кинг, става дума за това дали да се вкопчим в живота, или да се вкопчим в смъртта. Ако изберем живота, ще ни избере и той – и той ще бъде наш. Изберем ли смъртта, смъртта ще бъде наша.