Януш Бугайски*, Сenter for European policy analysis

В Русия историята не е обективен отчет за събитията, а инструмент за укрепване на режима. Преди столетие група въоръжени болшевики извършват държавен преврат в столицата на Русия - Петроград и пристъпват към завземането на всички държавни институции и изкореняването на политическите съперници.
Това завземане на властта от неголяма комунистическа фракция се представяше от съветската пропаганда като «Великата октомврийска пролетарска революция». В действителност 

превратът не е революция,

 руският пролетариат не я води, а според широко използвания Грегориански календар дори не се случва през октомври.
След болшевишкото изземване на властта, манипулирането и изкривяването на историята на Русия обслужва три основни цели:  узаконяване на режима,  унищожаването на неговите съперници и мобилизиране на масите.
В съвременна Русия историческите «разкази» оправдават политиката на администрацията на президента Владимир Путин, която твърди, че следва славната историческа традиция за защита на «майка-Русия» срещу множеството чуждестранни врагове.
Дори когато гражданите на Русия живеят на нивото на бедна развиваща се страна – с понижаването на жизненото равнище, намаляване на продължителността на живот, неудържим алкохолизъм, ръст на престъпността, разрушаване на здравеопазването и рушаща се инфраструктура – Руската държавна империя се представя като уникална цивилизация. 
Този предполагаем бастион на християнството е просветена цивилизация с дълбока руска "душа", която нито един западняк не може да разбере. Тези аргументи са призвани да 

прикрият реалността и да накарат руснаците да се чувстват важни,

 въпреки нарастващата репресия и бедност.
Официалната «история» на Русия също така е предназначена да подкопава самосъзнанието и сплотеността на съседите и, предназначени за господство, асимилация или изтребление. Ключовата стратегия е да бъде създадена измамна самоличност, в която систематично се присвоява историята на съседите и тяхната идентичност се намалява. Най-въпиющият пример на историческа кражба се извършва по отношение на украинската нация, която много руснаци наричат пренебрежително «по-малък брат». 
Управниците на Русия претендират за по-голямата част от украинската история, включително за Киевската Рус (първата източно-славянска федерация съществувала между IX и XIII век), източно православното християнство и казашката традиция.
Едновременно с това руските чиновници отричат и подценяват репресиите и масовите убийства на украинци, заличаването на независимата казашка традиция, геноцида «Гладомор» от 30-те години на ХХ век, за да унищожат украинското селячество или унищожаването на въоръжената украинска съпротива против налагането на съветска власт през 40-те и 50-те години.
Като отрича на Украйна независим исторически разказ, московският елит се стреми да унищожи самата идея за отделна украинска нация. Според тяхната логика, ако Украйна няма отделна идентичност, то тя не може и да има действително независима държава, не може свободно да избира правителството си или да определя международните си съюзници.
Официалната руска история не е само пропаганда на думи. Това е и 

пропаганда на действието, 

мобилизация на масите в служба на държавата. Когато държавните органи монополизират информацията и образованието, те контролират и миналото и убеждават обществото, че Русия си възстановява статута на свръхдържава.
Това позволява на Кремъл точно да определя вътрешните изкупителни жертви и външните врагове и да отклонява вниманието от собствените си неуспехи. Анексирането на Крим е прекрасен пример за това, как обществото може да бъде измамено дори когато режимът не е способен да осигури икономическо развитие.
Новото поколение руснаци е подложено на интензивна империалистическа и националистическа пропаганда, в която се преплитат, на пръв поглед, противоречиви исторически личности. Иван Грозни, Петър Велики, Ленин и Сталин са изобразени като руски герои - независимо от идеологията или политиката – защото всеки от тях е спомагал за изграждането на Велика Русия.
Путинизмът съчетава в себе си всички традиции и исторически епохи, които могат да подсилят разказа за непобедимата държавна власт.
Настъплението на дезинформацията разширява историческия ревизионизъм на Русия спрямо съседите и. Съветската окупация на Централна и Източна Европа се изобразява като прогресивна епоха на руската доброжелателност, а не тъмен период на застой и 

натрапване на провалена идеология 

и остаряла икономическа система. Целта е да бъдат «избелени» съветските престъпления и да се отслаби националната независимост на съседите и.
Един от централните компоненти на историческата фалшификация е официалният разказ за «Великата отечествена война» против нацистка Германия (1941-45 г.). Митовете за войната за призвани да предизвикат гордост от постиженията на Русия. Те подчертават жертвите и победите на старната против Третия Райх, но игнорират неудобните факти, като активното сътрудничество на Москва с Хитлер в началото на Втората световна война, масовите убийства и етническите чистки от териториите в Европа окупирани от Червената армия. 
Акцентът върху «Великата Отечествена война» предизвиква и постоянен конфликт със Запада, който се явява заплаха за оцеляването на Русия.
Историята се превръща в идеология, която укрепва манталитета на «обсадената крепост».
В днешно време руското «министерство на истината» разполага със значително повече инструменти, отколкото в съветските времена, включително кабелни мрежи, социални мрежи и множество излъгани или корумпирани западняци. 
Можем да очакваме все по-силно изкривяване както на миналото, така и на настоящето тъй като Москва се стреми да подкопае Запада, създавайки илюзията за това, че Русия продължава да бъде велика държава. 
В крайна сметка Кремъл се стреми да осъзнае прозрението на Джордж Оруел за диктатурите, доколкото "който контролира миналото контролира бъдещето: който контролира настоящето, контролира миналото". 

*Текстът се публикува с любезното съгласие на автора.
Превод: Faktor.bg