Александър Йорданов, специално за Faktor.bg

Политическата криза в Македания навлезе във фаза отвъд която алтернативите са ясно очертани:

 помирение или гражданска война

 Среден път няма.  И двете ситуации изключват позицията на „победител”. Защото днес в  Македония всички са губещи и причината да бъде така е във...всички.  От председателя на държавата Георги Иванов, който продължава да нарушава конституцията отказвайки да връчи мандат за съставяне на правителство, макар от парламентарните избори да изминаха 150 дни, до политическите лидери, които на думи искат да бъдат в Европейския съюз, но на дело живеят в друго измерение. Налице е политическа и обществена криза, криза на съзнанието, която блокира функционирането на държавните институции. Решенията доколкото ги има се вземат в партийните канцеларии или на улицата и така се създава взривоопасната смес, чието възпламеняване е въпрос и на случайност. Вече няколко месеца в Скопие вървят протести подстрекавани и организирани от бившата управляваща партия ВМРО-ДПМНЕ. Протестиращите отказват да приемат реалността след парламентарните избори и настояват за нови избори.  Но проблемът е, че отминалите през декември и многократно отлагани преди това избори, бяха признати за демократични и честно проведени, и след тях е нормално да се приложат конституционните процедури. Обратното означава политическа анархия и неизбежен граждански сблъсък с трагични последици. А поводи за такъв сблъсък има предостатъчно. 

Крайният македонизъм, развит до степен на рецидивирал балкански национализъм

 и подкрепян за съжаление години наред открито от Москва, ескалира вчера в атака срещу парламентарната демокрация.  
Протестиращи граждани,  подстрекавани месеци наред от управлявалата без смяна близо десет години партия ВМРО-ДПМНЕ,  нападнаха  сградата на парламента, нахлуха в нея нанасяйки побой над народни представители в опит да прекъснат процедурата по избор на парламентарен председател.  А става дума за задължителна процедура, едва след която парламентът може да започне нормална работа.  Тази процедура обаче се отлага вече четири месеца. Подобно отлагане водещо до блокиране на работата на парламента неизбежно води до  засилване на междуетническото напрежение в страната и до провокиране на граждански конфликт. 

Вчерашното заседание на македонския парламента протече драматично и завърши трагично.  С гласуване  61 депутати от Социалдемократическия съюз на Македония(СДСМ), Демократичния съюз за интеграция (ДСИ) и Албанският алианс,  избраха председател на парламента.  Това е Телал Джафери  –  виден политик от ДСИ, бивш министър на отбраната в правителството на Никола Груевски  – ВМРО-ДПМНЕ и ДСИ.  Но сега, когато същият Джафери – известен от гражданския конфликт от 2001 година като „командир Форина” от състава на албанската Армия за национално освобождение, бе издигнат и избран за председател на Събранието,  протестиращи граждани нахлуха в парламента.  В коридорите и в пленарната зала на Събранието се разигра истинска битка. Има ранени депутати и нападатели, а скандалът е огромен. И категорично прави така, че всяка мисъл за „напредък” на Македония към евроатлантическата интеграция се отлага за неопределено време. 

Противниците на избора на Джафери се аргументират с твърдението, че този избор е станал след като временният председател Трайко Веляновски е закрил заседанието. Обратното твърдят привържениците на избора обосновавайки своето поведение с твърдението, че мнозинството в парламента има право да взема решения в извънредната ситуация, в която се намира парламентарната институция и временният председател няма право едностранно да закрива заседанието. Вероятно тепърва ще се изяснява кой е прав и кой не в конкретната ситуация. Но е парадоксален факта, че избрания за председател Джафери бе обект на окървавени протести и през 2013 година, когато  същият „командир Форина” бе наложен от Никола Груевски и Али Ахмети (лидер на ДСИ) за министър на отбраната.  Парадоксално е, че сега против изборът на Джафери протестира партията, която преди това му бе поверила тази изключително отговорна позиция.  

Но кой е Талал Джафери

Той е професионален военен, завършил е Военната академия на Югославската народна армия в Белград и е специализирал във Военната академия „Михайло Апостолски” в Скопие.  В началото на гражданския и  прераснал във военен, конфликт в Македония през 2001 година  Джафери е висш офицер от армията на Република Македония.  Но в разгара на конфликта дезертира и се включва в Армията за национално освобождение под името „командир Форина”. След подписването на Охридското споразумение, върнало гражданския мир в страната,  Джафери е депутат седем години в периода до 2013 година, когато става министър на отбраната.

   
Проблемът не е в избора на Джафери. Веднага след избирането на Талал Джафери за председател се случват две събития, които провокират нахлуването на протестиращите  граждани в парламента.  Първото е, че като реакция на този избор депутатите от ВМРО-ДПМНЕ запяват македонския химн. А албанскките депутати им отвръщат с албанския химн.  И второто е решението на новоизбрания председател на парламента да се обърне към депутатите в залата на албански език.
  Това се възприема като провокация от  голяма част от македонските депутати и има силен отзвук и на „улицата”.  След което следва „атаката” на парламента.  Проблемът е, че езиковата „провокация”  в действителност  е нещо, което е напълно законнно и е предвидено в парлраментарния правилник.  От трибуната на македонския парламент албанските депутати имат правото да говорят на своя албански език. И тази практика бе наложена по времето, когато управляваше партията ВМРО-ДПМНЕ, заедно със своя коалиционен партньор ДСИ. Но защо тогава сега, когато същата парламентарна практика се прилага от новото парламентарно мнозинство на СДСМ и албанските партии, този акт се възприема като провокация и заплаха за „интегритета” на държавата?   Отговорът не е еднозначен. От една страна е очевидно, че става дума за  крайно обтягане на партийните отношения, за невъзможност да се спазват демократичните принципи без значение в каква позиция се намират политическите партии – дали ще бъдат част от управлението или ще останат в опозиция. А член 1.3 на Охридския договор ясно декларира, че „мултиетническият характер на македонското общество трябва да се съхранява и да намери израз в обществения живот”.  Избирането на етнически албанец за председател на парламента е всъщност израз на обществения договор, който през 2001 година сключиха помежду си двете най-големи общности в Република Македония  – македонци и албанци.  За демократичните процедури и за демокрацията няма никакво значение гражданинът на една държава от какъв етнос е, какъв е неговият майчин език. Но македонското общество е толкова дълбоко поразено от 

възприемането на действителността през  етнически очила, 

толкова много са натрупаните  взаимни подозрениs,че самата мисъл, че албански депутат може да бъде председател на македонския парламент, се възприема като заплаха за държавното единство. 
След проведените през месец декември парламентарни избори, отлагани почти цяла година, се оказа, че победилата на изборите партия ВМРО-ДПМНЕ не е в състояние да формира правителство тъй като след близо десетгодишно управление не среща подкрепа от дългогодишния си коалиционен партньор –  най-голямата албанска партия ДСИ. Причините за промяната в ориентацията на ДСИ са много, но една е очевидна – желанието на албанския фактор в Македония да изпълни със съдържание онези конституционни текстове, включително  и текстовете от Охридското споразумение, които дават възможност за още по-широки права на конституционно равноправния албански народ. В резултат на прекаленото вглеждане в пъпа на „античността” си  македонците започнаха да мислят за себе си и да се възприемат за нещо, което не са и никога не са били – като някаква древна „нация”, по-древна от историята дори. „Нация”, която интерпретира всички останали наоколо „народи” като досадни късни исторически явления засенчващи незаслужено македонското величие. 

Доктрината на македонизма,

 която доскоро познавахме като доктрина на постоянно действащ антибългаризъм , т.е. процес на отродяване от българските корени, от корените на предците на днешните македонци, изведнъж придоби нови мегаломански измерения. 
 Естествено е, че тази проектирана в 21 век „антична” мегаломания, не просто обижда, но и поставя в унизителна ситуация останалите „народи” в Македония.  А те, според македонската конституция,  са част от „албанският народ,  турският народ, влашкият народ, сръбският народ, ромският народ, бошняшкият народ и други народи".  За българи не става дума, макар че, ако цитирам един  трагично загинал млад поет, родом от Радовиш, народът  не трябва да забравя на „Левски ликът, на Ботев, Раковски, на Делчев гласът”, защото неговият дух трябва да изпълни на „Паисий великия план”.  А знаем как започва този „план”: „О, неразумни...!”  
От всички „народи” споменати в преамбюла на македонската конституция  е трудно, а както и времето показа – невъзможно, да се създаде „македонска нация”.  Вероятно затова и усилията на политиците от ВМРО-ДПМНЕ през последните 10 години бяха насочени към формирането на „нация” само от „етническите македонци”,  „нация” с антични корени и с удобна за политическа употреба посмъртна промяна на етническата принадлежност на видни личности от българската история, които ясно и многократно са определяли своето българско национално съзнание. Българи,  самоопределяли се като македонски българи или българи от Македония. Днес  за тях политическият македонски елит твърди, че те имат общо по-скоро с войните на Александър Македонски, отколкото със своя български род, народ и език.  Показателно е, че на последните парламентарни избори всички албански партии ясно декларираха амбицията си да коригират  „античният” македонски проект. Точно такъв коригиращ характер, който връща македонците към днешната реалност и се опитва да ги освободи от измисления свят, в който живеят,  има приетата от  албанските партии обща платформа за политически действия. Тя стана популярна с името „Тиранска платформа” и логично се определя от македонската, сръбската  и руската пропаганди, като „намеса на чужда държава”, т.е. на държавата Албания,  във вътрешните работи на Македония. Истината е друга. 
Днешните проблеми на Р Македония не произтичат от намесата на Албания в „македонските работи”
Така, както и днешните проблеми на България не са следствие от политическата партенка наречена „турска намеса в българската политика”.  Друг е адресът от който изпращат   намесата, друга е „дългата” и стигаща до Балканите  „ръка”. И в Р Македония, и у нас тя е една и съща. Няма друга. Видяхме я преди години, наблюдаваме я и до днес, как „действа”, как протяга грабливи пръсти  в Украйна. Вече знаем как се опита да действа и в Черна Гора, и то точно когато тази горда балканска република направи решителна крачка към членството си в НАТО.

„Дългата ръка” е  политиката на Кремъл

В Москва  е центърът на политиката за дестабилизация  плъзнала в нашия регион, политиката на намеса във вътрешните работи на България, на Сърбия, на Македония.  И ако преди няколко години малцина виждаха и анализираха тази намеса, сега  вече, особено след  доказания опит да се повлияе на президентските избори в САЩ и след руската финансова и политическа инжекция за френската крайна националистка Марин Льо Пен,  става пределно ясно, че руската политика преследва трайна дестабилизация на Европа, че работи срещу Европейския съюз, че част от тази „работа” е дестабилизацията на държавите от нашия Балкански регион.  Дали ще наречем това „хибридна война” или неизживени имперски комплекси, няма съществено значение. Комплексите са очевидни след разпадането на СССР, а „хибридната война” е средството, с  което в Москва са решили, че могат да ги „избият”. Все повече хора разбират, че няма да им се получи. 
Многократно високи представители на европейската политика – от комисаря по външна политика Федерика Могерини до председателя на Европейския съвет Доналд Туск, не само посетиха Скопие, но и повтариха азбучни истини, които за съжаление македонският политически елит отказва да чуе и да възприеме. Повтариха, че Македония може да разчита на подкрепа от Европейския съюз, ако намери решение на кризата на основата на демократичните принципи, достойнството и здравия разум. 

Парадоксът е, че вкарани веднъж в капана на руската хибридна пропаганда, македонските политици възприеха тази позиция на Брюксел като „смекчаване” на тона и си повярваха, че могат безкрайно да рекетират и изпитват търпението на ЕС и САЩ.  В същото време и дори от началото на политическата криза в страната, от руското министерство на външните работи към Скопие летяха други съвети. В тях се казваше, че  „Западът чрез албанското малцинство се опитва да постави на власт опозицията, която загуби изборите”, че се „подкопава конституционния ред в държавата”, че „политическата криза в нея е резултат на грубо външно вмешателство”, че „албанската платформа е създадена в Тирана”, че в „тази афера са включени и властите в Косово” и че „тази линия на поведение може да доведе до разпадане на македонската държавност и дестабилизация на целия балкански регион”.  Далеч преди парламентарните избори през декември  руското Министерство на външните работи постави под съмнение самото провеждане на избори определяйки ги като „наложени от ЕС и НАТО”.  

Само преди около месец, на 16 март, руският представител в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа  Александър Лукашевич отново повтори кремълските „опорни точки” за  ситуацията в Р Македония. "Необходимо  е, заяви той тогава,  да се прекрати външната намеса във вътрешните работи на Македония, да се уважи правото  на македонските граждани самостоятелно да решават съдбата си в съответствие с основополагащите демократични принципи”.   Но как Кремъл разбира „правото” и „демократичните принципи” пролича ясно при анексирането на Крим и съдействието, казано дипломатично,  за дестабилизацията на Югоизточна Украйна – Донецка и Луганска области. Жертвите на „уважаването на правото” по руски, т.е. на силата, са над 10 000.  Сега наблюдаваме опит да се вкара Р Македония  в същия „донецко-лугански” коловоз.  Наричат го „украински сценарий”. Дори пръв за него заговори бившия македонски премиер Никола Груевски. Проблемът обаче е кой какво разбира под „украински сценарий”.  Москва разбира, че това означава да се отдели една част от територията на независима държава, а самата тя трайно да се дестабилизира и „федерализира” чрез създаването на републики „менте”. Киев разбира „украинския сценарий” като борба за независимост и евроатлантическо бъдеще.  Какъв сценарий иска за себе си Македония, когато албанците  в нея продължавата да бъдат представяни като „ужасна напаст”, като заплаха за териториалната цялост и независимост”. А добре известно е, че държави като Албания и Косово искат същото, което искат и албанските партии в Македония – по-бърза европейска и натовска интеграция. Но точно тези им искания  се  обявяват  за „националистически страсти”, за „агресивни планове”, като   деликатно се премълчава македонската националистическа шизофрения. Внушението, че „албанските искания” отразени в т.нар.  „Тиранска платформа” водят до „дезинтеграция на държавата” са многократно изразявани  и от руски политици. Липсва обаче пряк отговор на въпроса: 

как Русия гледа на бъдещо членство на Р Македония в НАТО и ЕС

 Категоричното руско противопоставяне на членството на Черна гора в Алианса показа, че Кремъл не гори от желание да види единна мултиетническа Македония като част от Западния свободен свят.  Затова и антиевропейската и антинатовската пропаганда в Македония  става все по-нагла. Все повече се разиграва опасната  етническа карта, а това, както историята на Балканите неведнъж е доказвала,  е път за никъде.  Сблъсъкът на балканските национализми  води към черните забрадки, към гробищата.

Добрата новина е, че след позорните изпълнения вчера в македонския парламент, логично започва отрезвяването. Така ще бъде поне за известно време.  В този дух са и първите коментари на водещи македонски политици. Показателни са думите на Никола Груевски, който призова към смирение и дори „помирение”. Може би защото отлично разбира, че задълбочаването на конфронтацията, на която той е „главатар”, няма да донесе добро бъдеще и за него самия. До вчера той все още не разбираше това. Но безчинствата на негови привърженици в парламента вероятно са го освестили.  „Насилието, заяви Груевски, не е решение  и е необходимо смиряване на страстите” . Но призовавайки към „въздържаност” лидерът на ВМРО-ДПМНЕ не се поколеба да хвърли още един сноп съчки в огъня на конфликта с твърдението, че  действията на на СДСМ са „антидържавни”. Истината е, че ако Р Македония  продължи да разиграва етническата карта, да се прави на „интересна” по „украински сценарий”, ако продължи да бъде част от руската представа за демокрация при която „правото” е на страната на „силата”, на побойниците, нищо добро не чака македонските граждани и македонската държава.

 И гражданският сблъсък вчера може да прерастне в гражданска война утре

 Защото е сигурно, че албанските искания и македонската неотстъпчивост, ще продължават да действат като два детонатора в македонското общество. И парадоксът на ситуацията е в това, че от една страна постигането на взаимен компромис  между двата народа – македонският и албанският, би дало шанс на европейската интеграция на страната, но от друга  – самото поставяне на въпроса за компромис между тях, изостря обстановката, прави я взривоопасна и непредвидима. И лесно манипулируема от външна сила, която е заинтересована от дестабилизацията на региона и забавянето на неговата евроатлантическа и европейска интеграция. Предимство на албанците в тази ситуация е, че те са осъзнали, че не Европейският съюз и САЩ искат дестабилизация на Р Македония. Предстои тепърва македонците да открият тази истина и респективно , да намерят истинските си приятели само и единствено сред държавите членки на НАТО и ЕС в региона.